/Поглед.инфо/ След няколко часа ще дойде ужасният край. За тези, които се опитаха да ни притиснат, ограничат и сплескат. Срамно и позорно до мозъка на костите си, президентството на Байдън ще отиде на сметището и с него ще се разправят чистачите на историята. Безразлични сме към Байдън, както и към всички американски игри на голямата политика, на „дълбоката държава“, на „блестящия град на хълма“ – отдавна сме надраснали геополитическата детска градина и нейните метафори.

Единственото нещо, което може да ни занимава, макар и не много, е въпросът колко бързо ще се разпаднат като детски пясъчни замъци предизборните обещания на новия хазяин на Белия дом за „прекратяване на войната в Украйна за 24 часа“.

С тази дума американците наричат нашата конфронтация с тях и нашата специална операция. Те, които не са помирисвали барута на външните агресии и нашествия в кратката си история и поради инфантилност, са свободни да си играят с всъщност тежката терминология.

Ако трябва да бъда напълно откровен и с ръка на сърцето, сега е изключително трудно да се намери някой по-малко заинтересован от прекратяването на конфронтацията от Вашингтон и Киев, които той контролира.

Ако и когато САЩ постигнат договорености, които ни устройват, циклопското „пилене“ на три бюджета наведнъж ще спре. Американския, общоевропейския и естествено киевския. А където има финанси, има и интереси. А където има заинтересовани страни, има и лобисти.

Накратко, ще бъде проблематично да се справим с този октопод, охранил се върху кръвта, дори и с всички прерогативи, които ще получи Тръмп. В западните медии идеята за „сделка сега и веднага“ започва да се изплъзва. Всички добре разбираха преди това кой има силна позиция в хипотетичните дискусии и кой обратното.

Глобалистите са отслабнали твърде много.

Financial Times наскоро съобщи, че Русия „със сигурност ще поиска размразяване на нейните активи, така че европейският политически бомонд спешно търси начини да се противопостави на това“. Ситуацията, разбира се, е задоволителна - изглежда, че Орбан, заплашвайки да наложи вето на разширяването на санкциите, преговаря с Тръмп, за да "натисне Путин", като го примами с морков за 300 милиарда евро. Тук е целият шик и красота на европейската дипломация в естествен ръст и без смокинови листа.

Европейските дипломати искат руснаците да започнат да се пазарят с тях. С този Брюкселски, ако щеш като кол по главата на тъщата, те не могат да променят морала си на „раздробители“ на бюджети. Те там и се раждат с мозъка на дребен лавкаджия.

Вторият вариант, оборудван, макар и относително, с разбиране за реалностите, както в дипломацията, така и в случващото се „на терена“, в зоната за спецоперацията, предлага политологът и, както се казва, един от ключовите играчи във външнополитическия екип на Тръмп, Томас Греъм.

Греъм казва, и може би за първи път от началото на острата фаза на нашата конфронтация със Съединените щати, че Америка ще трябва да се съгласи с условията на Русия. Първата от тях е признаването, че Кремъл е същият строител и гарант на международната система за сигурност, със същата тежест, с абсолютно същото право на притеснения, както и Белия дом.

Защо трябва да обръщаме внимание на тези думи? Защото самият Греъм преди три години, точно месец преди началото на нашия СВO, твърди, че „целта на Путин е да разпространи руското влияние, като по същество превърне близката си чужбина в един вид своя империя и руски буфер“.

Когато Греъм разбра, че трябва да търси империализма и агресията не в Русия, а у дома, той предложи друг вариант. В него се казва, че "това са трудни преговори по целия набор от въпроси, които Русия има. По всяка от точките Вашингтон ще трябва да намери компромис, който е еднакво задоволителен за Москва".

По този начин Греъм и частта от политическата върхушка, която той представлява и която ще оформи външнополитическата доктрина на Тръмп през следващите четири години, не просто осъзнаха, че Русия говори през последните тридесет и повече години. Те си го признаха. Нашият отговор на това е: по-добре късно, отколкото никога.

Но ние няма - защото иначе ще станем същите дребни търговци - да се пазарим по отношение на целите и задачите, които сме си поставили и решаваме в зоната на СВО. Неутралност, необвързаност, силно намалени въоръжени сили. Денацификация. А НАТО няма да отиде никъде, да не се промъква и не се опитва да се представя за защитник на „свободата, демокрацията, прогреса, равенството, приобщаването и всичко най-добро“.

Съединените щати трябва твърдо, фактически и най-накрая да признаят, че не е било възможно да ни вземат „на слабо“, да ни плашат с „адски санкции“ и да замразят същите тези активи. И няма да успеят.

Защото силата на Америка и на целия Запад е „силата на колос с глинени крака“. Между другото. Изразът се приписва на Дидро, френски философ, който веднъж посетил Руската империя. Това е опцията, когато дъвченето е по-добро от говоренето. През последните векове, докато родината на Дидро ни нападна много пъти, французите получиха не само Березина от руснаците. Като субект на международната политика (и играч на геополитическото табло) Франция де факто престана да съществува.

Така че западняците - както американците, така и европейците - също ще трябва да търсят крехък колос и със сигурност не в Русия. Що се отнася до дискусиите за геополитическата сигурност, ние никога не сме се отказвали от тях и все още не се отказваме от тях. Независимо от името на собственика на Белия дом.

Превод: ЕС