/Поглед.инфо/ Кандидатът за президент Бърни Сандърс се бори срещу обвиненията за връзки с Русия, където, както са убедени в либералните медии, кандидатът-социалист е просто обожаван. В действителност, въпреки че Сандърс е солидарен с Путин по редица външнополитически въпроси, а през 80-те той прекара „медения си месец“ в СССР, има такива възгледи и лични качества, които го правят потенциален враг на Москва, а не приятел.
"Президентските избори в САЩ ще бъдат двубой между двама руски агенти - Доналд Тръмп и Бърни Сандърс." Тази доскоро сензационна идея сега се дъвче от медиите на двете страни: нашите - иронично (видите ли - такова влияние не сме постигали дори при Сталин и Брежнев), а много американски - с показна зверска сериозност.
Всъщност това е част от либерална кампания за борба с „опасния радикал Сандърс“ в полза на някой умерен кандидат от демократите - Джо Байдън, Майкъл Блумбърг или Пит Бутиджич. Но може ли да забравим за момент за това и да помислим дали кандидатът Сандърс наистина е добър за Русия? Защо трябва да го подкрепяме?
Трябва да признаете веднага: като политик, 78-годишният сенатор от щата Върмонт наистина предизвиква истинско уважение. На първо място, със своята завидна последователност, с репутацията си през десетилетията на достоен човек и факта, че „той сам се е издигнал“.
По-голямата част от видните американски политици от първия ред произхождат от уважавани династии, от рождението си са подготвяни за такава професия. Сандърс, въпреки че мечтаеше за политика от детството, се е родил в бедно семейство на нюйоркски евреи - имигранти от Руската империя (главно от Полша) - тогава бедните еврейски семейства не са екзотика за Ню Йорк. Затова и неговата половинвековна борба срещу социалното неравенство е особено гореща и искрена.
За това (но не само) Сандърс е обичан от своите избиратели, както и от голяма група за подкрепа, която нарича себе си „Братята на Бърни“. Именно те са политическата машина, чрез която сенаторът се бори за Белия дом. Сега, дори когато се бори за номинация от Демократическата партия и се присъединява към нейните лидери в Сената, той остава независим сенатор - изключително рядък пример в САЩ на представител на “третата партия”, стремейки се към властта срещу двете водещи партии.
Той е независим кмет на Бърлингтън, най-големият град на Върмонт. В продължение на 18 години той е независим конгресмен - член на Камарата на представителите. И едва на 65 той се превръща в независим сенатор - най-рядката птица на Капитолия. За да подкрепят „нашия Бърни“ в битките , неговите привърженици във Върмонт дори основават собствена партия - Прогресивна, която да се притече на помощ на Сандърс, когато трябва да се противопоставя както на „слоновете“, така и на „магаретата“.
В много по-голяма степен от Тръмп Сандърс е контра-елитен политик. Той не е просто „особен демократ“ - той е чужд в техните редици, подкрепян от активистите, но отблъскван от ръководството, в очите на което заслужилият сенатор е опасен радикал, който „мъти водата“ и плаши спонсорите на партията. За да си представим степента на взаимен антагонизъм помежду им, е достатъчно да споменем, че навремето Сандърс реши да се присъедини официално към Демократическата партия, но остана там по-малко от две години, след което заклейми „магаретата“ за антинародна дейност и отново стана независим сенатор. Това изглеждаше неизбежен резултат, тъй като възгледите на Сандърс нямат аналог сред партийното ръководство - само стената е отляво на него. Въпреки че по стандартите на Европейския съюз, например, в тях няма екзотика - те са повече или по-малко познати, включително за управляващите партии от левицата. Включително, защото много от „революционните“ неща за САЩ, които Сандърс предлага, са норма за европейските страни, без да се изключва Русия - било то безплатно образование, достъпно здравеопазване и други „социални гаранции“.
Това е общият портрет - основното, както виждаме, е положително. Сега за подробностите, въз основа на които всеки руснак може сам да реши дали трябва да подкрепя Сандърс или не.
Може да се започне с факта, че този човек хитрува, наричайки себе си социалист. По стандартите на САЩ това е огромна смелост, той все пак е единственият там и при това се пише социалист от края на 50-те години на миналия век, когато това е истинска провокация пред лицето на специалните служби. Но по стандартите на Европа, Сандърс е умерен социалдемократ, който се застъпва за "дирижиране" на икономиката в рамките на капитализма, но не и за нейното демонтиране и изграждане на социалистически релси.
Просто казано, ако сте социалист от руски, френски или дори британски тип, Сандърс е най-близкият до вас на Капитолийския хълм, но все пак не е същият като вас.
От страна на социалните консерватори претенциите срещу него са още по-големи. Сенаторът от Върмонт е ветеран на борбата за правата на всички и всякакви малцинства. В крайна сметка той подкрепя изключително либералната миграционна политика, всичко или почти всичко от феминистката програма, легализацията на леките наркотици, борбата срещу глобалното затопляне, еднополовите бракове. Той прави това, дори когато е, меко казано, не модерно и често просто опасно. Сандърс, например, защитава гейовете от началото на 70-те, така че повечето ЛГБТ хора гласуват на първичните избори за него, а не за „своя“ Бутиджич, официално женен за мъж.
Черните избиратели (а Сандърс е активист в движението за техните права, започвайки от колежанските си години) са далеч по-малко благодарни и в по-голямата си част подкрепят основния съперник на Сандърс Байдън, свързвайки го с Обама. Вярно е, че това не се отнася за мюсюлманите (а такива има особено много сред афроамериканците), тъй като Сандърс е един от малкото конгресмени, който пряко работи с ислямски организации и критикува Израел за отношението му към палестинците.
Сред мюсюлманите малко политици са по-популярни от Сандърс и всички те са мюсюлмани. Но в еврейската общност, към която официално принадлежи сенаторът, напротив, не могат да го търпят - той има един от най-ниските оценки от всички демократи.
Що се отнася до външната политика, Сандърс е последователен и в нея. През цялата си кариера той дори не е "приятел", а защитник на онези страни, които са приписвани сред враговете на САЩ - Куба, Никарагуа, Иран, Ирак. Той им е защитник, тъй като категорично протестира срещу „санкционните войни“ (Куба, Иран), а още повече срещу всякакви войни с американско участие „на земята“, било то Виетнам, Камбоджа или Либия.
Сандърс е дори против участието във войната срещу “Ислямска държава”, предлагайки като алтернатива за подпомагане на кюрдите, които тогава сдържаха ислямския тероризъм по-ефективен от останалите.
От гореизложеното пряко следва, че Сандърс няма никаква „родова политическа травма“, свързана с времето на Студената война - с други думи, самата идея за системна, особено „вечна“ конфронтация с Русия, е отвратителна за него. Бидейки кмет на Бърлингтън той дори проведе в СССР своя “меден месец”, конкретно в Ярославл, защото град Ярославл е град-побратим на Бърлингтън. Но това, уви не се е разраснало до дружба или приятелство. Към Русия Сандърс е като цяло равнодушен, защото е потопен основно във вътрешните проблеми на страната си.
По-точно, така беше преди. От 2014 г. Сандърс, противно на себе си, подкрепи „войната за санкции“ над Донбас и Крим. И той реагира изключително остро на подозренията, че по някакъв начин е свързан с Русия и че Москва му помага в изборите, подчертавайки, че не иска никаква връзка с нейния „олигархичен“, „корумпиран“ и „консервативен режим“.
И накрая, трябва да се има предвид, че „честният чичо Сандърс“ е политик, макар и принципен, но все пак политик. Неоснователните и умишлено лъжливи обвинения срещу противниците не са му чужди. Достатъчно е да слушате как той се кара с Тръмп, приписвайки му много грехове (до расизъм) без причина. Абсолютно безотговорният популизъм не му е чужд. Някои мегаломански социални проекти, които щедро обещава на своите избиратели, по принцип не са осъществими - няма пари за тях и никога няма да има дори в САЩ.
И най-важното - Сандърс е силно месианска фигура, която смята прокарването на супер идеи за смисъла на своето съществуване. Това качество е противоположно на рационализма, защото само с рационалист в Белия дом Москва може да разчита на конструктивно взаимодействие с Вашингтон, което се потвърждава от цялата история на нашите отношения.
Сандърс не е от онези, които ще нападнат някой съюзник на Руската федерация заради петрола или геополитиката, а е от онези, които са способни на безкомпромисна борба за ценности, независимо дали става дума за „справедливо разпределение“ или правата на малцинствата. Но е също така напълно по “Сандеровски” като част от външнополитическите ултиматуми да се признават гей-браковете или промяната на климата.
Превод: В. Сергеев