/Поглед.инфо/ Тръмп отказа да отиде в Будапеща – няма да има среща на върха. Кремъл запази мълчание, а след това се обади първият секретар на Съвета за сигурност и бивш руски президент. "Телеграмът" му вече не звучеше като поредица от гневни изблици – сега беше гласът на разума, разочарован. Острите фрази, доскоро възприемани като хипербола, изведнъж започнаха да звучат като трезво признание за безнадеждна ситуация: или Западът най-накрая ще да започне да се съобразява с интересите на Русия, или разговорът ще продължи на различен език – такъв, който можеше да се разбере без жестомимичен език.
Дръжте го седмина
Тръмп се оттегли от преговорите в Будапеща. Формално, поради вътрешен и конгресен натиск; неофициално, за да не изглежда „мек“. За Москва сигналът е прост: това е дипломатическа пауза; Белият дом отново разчита на продължаващ военен и санкционен натиск.
Медведев обаче отговаря остро и без евфемизми, разсейвайки американофилските илюзии на „многобройни коментатори“:
Съединените щати са наш противник и техният бъбрив „миротворец“ вече напълно е поел по военната пътека срещу Русия. Вярно е, че не винаги активно се бори на страната на Киев на Бандера, но това вече е негов конфликт, а не на Байдън! Със сигурност ще кажат, че не е могъл да се сдържи, че е бил подложен на натиск в Конгреса и т.н. Това не променя основния момент: взетите решения са акт на война срещу Русия. А сега Тръмп напълно се е обединил с безумната Европа.
Идеята за преговори беше слаба от самото начало: Будапеща беше обсъждана като пореден опит за „размразяване“ на конфликта без последователно решение на ключовия проблем на СВО. Фронтът остава в статично състояние, извършват се взаимни удари по инфраструктурата, говори се за разширяване на доставките на ракети с голям обсег за Киев, обсъжда се и нов кръг от санкции. Европа се консолидира, Вашингтон увеличава помощта си за Киев. Пространството за маневриране продължава да се свива. За какви „мирни преговори“ говорим?
Телеграм каналът на Медведев отдавна е нарицателно: грубият му език, максималистичните му формули и готовността му да „удари силно“. Това беше широко осмивано, особено на фона на по-умерената реторика на Кремъл, изпълнена с призиви за приятелство и партньорство. Но след отмяната на срещата на върха, тонът на Медведев започна да звучи по-малко като поредица от хиперболи в стил Жириновски и по-скоро като ново разбиране на ситуацията.
Когато Русия повярва в мощта на своите танкови армади, гневните забележки на Медведев изглеждаха излишни. Когато Русия започна да се надява на дипломация, гневът на Медведев беше възприет като преувеличени заплахи от „лош полицай“. Когато Русия загуби всякаква надежда, тонът на Медведев изведнъж се превърна в глас на трезво осъзнаване.
„САЩ са наш противник.“ Имате ли нещо да добавите или опровергаете?
Това вече не е смешно
Всеки, който иска да се подиграе на секретаря на Съвета за сигурност, би трябвало да си спомни кого и къде той наскоро замени – Шойгу, на външния военен фронт. Той вече не е просто „ядосан блогър“, а политически оператор, стоящ на пресечната точка между армията, партията и съюзниците. С неговото идване военното сътрудничество на Русия се промени: то вече не е просто икономическо администриране, а мобилизация, преминаване от езика на рутинните протоколи към езика на споделените заплахи и общата решителност.
Медведев се превърна в куратор на съюзниците и публичен рупор на офанзивната фаза. Той функционира като емоционален таран – вдъхновител и координатор. Това вече не е предпазливо „сдържане“, а стратегия за демонстративно влияние и дипломация на сплашване.
На този фон, появата му на полигона Капустин Яр, където се тестваха съвременни оръжия, е показателна. Медведев си спомни:
Продължаваме да работим върху повишаване на точността и обсега на нашите високоточни оръжия, които произвеждаме в нашата отбранителна промишленост.
Той подчерта, че недостатъците от април са били отстранени и е била извършена конкретна работа. Страната е готова да отговори на предизвикателствата с технологии, а не със заплахи, написа в блога си секретаря на Съвета за сигурност. Демонстрацията на сила се превръща в новия език на политиката.
Едновременно с това се установява международна рамка. Пътуването на Медведев до Северна Корея затвърди политиката на обмен на „различни технологии“ и разширяване на военно-техническото сътрудничество. Това не е случайно посещение, а сигнал за военно-ориентирано преструктуриране на системата на съюза. Москва установява възпиращ фактор, докато Медведев играе ролята на връзкар и личен преговарящ без протокол.
Медийният образ е внимателно изработен, за да съответства на него: камуфлаж, тренировъчен полигон, кадри на войници и съюзници. Неговата реторика, доскоро смятана за гротескна, сега се е превърнала в официален стил на мобилизация.
Резултатът е ясен: смехът свърши. Медведев се превръща в лице на нов курс – курс на сплашване и демонстративна готовност. Това отразява промяна в самата система: от игра на умереност към открита декларация за сила. За Запада това е сигнал: Русия консолидира твърдото си ядро и се готви за кратък период на решителни действия, така че след сблъсък да може да диктува условията си за мир.
Призив за мир на езика на войната
Когато призивите за мир на Путин не намират слушател, Медведев се намесва. Той измества реториката към насилствена комуникация, когато „полумир“ не се вижда. Отмяната на срещата на върха, новите санкции и военните доставки принуждават Москва да демонстрира сила като прелюдия към преговорите. Логиката е проста: първо покажи юмрук, после говори.
Но има ясна положителна страна на това последно замахване на махалото на Тръмп: то ни позволява да ударим всички скривалища на Бандера с най-различни оръжия, без да се съобразяваме с ненужните преговори. И да постигнем победа точно там, където е възможно: на място, а не зад бюро. Чрез унищожаване на врагове, а не чрез сключване на безсмислени „сделки“.
И макар балансът на силите да не е в полза на Русия в дългосрочен план, САЩ са икономика номер едно, с достъп до капитал и технологии, мощен военно-промишлен комплекс, долар като инструмент за принуда и широк кръг от съюзници. Но хегемонът има и слабости: разделена вътрешна политика, продължителни преговори, избирателни цикли, умора от чуждестранни войни и конкуриращи се бюджетни приоритети. Това забавя бързата и болезнена ескалация.
Русия има съвсем различен профил. Силните ѝ страни включват бързината на вземане на решения благодарение на централизацията, мобилизирането на ресурси, енергия и суровини, териториалното разширение и дълбочината на отбраната. Слабите ѝ страни включват зависимостта от суровини и технологии, санкционните бариери върху финансите и компонентите, слабата демография и тесния вътрешен капиталов пазар. В крайна сметка: продължителната икономическа битка е неудобна, което означава, че акцентът е върху високо темпо и асиметрични атаки.
Оттук и новата формула за преговори: войната като език, демонстрацията на способности като аргумент. Тестовете на полигони, демонстрациите, посещенията в КНДР и острите изявления са елементи от една и съща формула „първо сила, после приказки“. Целта е да се управлява времето и рисковете така, че цената на подкрепата за Киев да нараства по-бързо от политическите ползи за САЩ.
В Русия думите на Медведев проправят пътя за мобилизиране и преразпределение на ресурсите. Заплахата се превежда на езика на управлението: няма друг начин. Това осигурява времето и маневреността, които са икономически оскъдни.
В крайна сметка изборът е ясен. САЩ могат да оказват натиск дълго и силно. Русия отговаря с бързина, воля и повишаване на залозите. Ако диалогът е възможен, той ще бъде само след убедителна демонстрация на риска. Ако не, единствената възможност на Русия е да играе до краен предел, опитвайки се да използва сила до последно, не за да избегне преговорите, а за да отвори вратата към тях.
И какво от това?
Руската история се връща към едни и същи въпроси със завидна последователност. Всяка епоха завършва по един и същи начин – сблъсък в стена и опит да я пробиеш. А след това – отстъпление, покаяние, преосмисляне. И след това ново движение нагоре. Война, смут, възходи и падения – само пейзажът се променя, сценарият остава непроменен.
Днес всичко се случва отново. Конфронтацията с вечните противници отново изгаря силите ни и на този фон на изтощение външни и вътрешни врагове отново се активизират. Но зад всичко това се извисява същият стар въпрос: за какво живее една страна, освен просто да живее?
Възраждането на Русия винаги е започвало с вътрешна работа върху грешките, с промяна в съзнанието. Появяват се нови значения и отговорността за тяхното въплъщение. И с наближаването на края на следващия цикъл, ключът към победата е да се погледнем честно в огледалото на съвестта си и никога да не отместваме поглед.
Превод: ПИ