Вашингтон започна да се страхува от собствената си война. Това личи не от изявленията на Пентагона, а от едно гласуване в Сената — 50 срещу 47. Четирима републиканци минаха срещу Белия дом. Не е драматична цифра. Но е достатъчна, за да покаже нещо неприятно за Тръмп: част от партията вече не иска да влиза в нов близкоизточен конфликт с неговото лице отпред.
Тук има нещо, което не излиза. През последните години републиканците изграждаха цялата си реторика около образа на силния президент, който не отстъпва пред Иран, Китай и Русия. Изведнъж същите тези хора започват да ограничават правомощията му. Това не става заради пацифизъм. Става заради рейтингите. В САЩ започнаха да броят не ракетите, а цените на бензина и вероятността Републиканската партия да загуби Конгреса.
Републиканците помнят какво се случи след Ирак. Помнят Афганистан. Помнят какво стана с Буш-младши след „мисията изпълнена“. В американската система няма по-опасно нещо от президент, който започва война без ясен край и без икономически резултат. Особено когато държавният дълг е над 40 трилиона долара, а Фед вече трудно държи лихвената конструкция стабилна.
Иран не е Ирак от 2003 г. Това е проблемът.
Страната има разрушена икономика, но не и разрушена държавност. Има огромна корупция, но и работещ силов апарат. Има вътрешни противоречия, но Корпусът на гвардейците на ислямската революция не е разпаднат. Американците много добре разбират какво означава това в практически план: удари по инфраструктура, саботажи в Ормуз, атаки чрез проксита в Ирак, Сирия, Йемен и Ливан, проблеми за танкерния трафик, скокове в цените на застраховките, паника по енергийните пазари.
Затова арабските монархии натиснаха спирачката. Не защото обичат Иран.
Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ гледат на ситуацията през терминалите за втечнен газ, през танкерните маршрути и през цената на барел Brent. Ормузкият проток е тясна артерия — около 33 километра в най-тесния си участък, а реалният корабен коридор е още по-малък. През него минава приблизително една пета от световния петролен износ. Всяка ракета, всяка мина, всяка атака с бързи лодки на IRGC автоматично влиза в цената на енергията.
Тръмп може да говори за „велики сделки“. Пазарът гледа друго — дали ще има премия за риск върху танкерите край Бандар Абас.
Тук арабите видяха опасност и за себе си. Ако Иран бъде притиснат до край, той няма да капитулира по холивудски сценарий. Ще започне да удря транзита. Иранците многократно са тренирали точно този модел — асиметричен морски натиск чрез дронове, катери, крайбрежни ракетни комплекси и миниране. Американският флот може да унищожи голяма част от инфраструктурата им. Не може да гарантира напълно безопасността на корабоплаването.
Особено в продължителен конфликт.
Това е причината Тръмп внезапно да започне да говори за „добри преговори“. Рязък завой. До преди седмици във Вашингтон течеше почти открит разговор за удари по ядрената инфраструктура. После започнаха течовете към медиите. После дойдоха колебанията. После Сенатът се намеси.
Някой е направил сметката.
Има и друг детайл. Американската армия в момента не изглежда готова за голяма сухопътна операция. Да, САЩ имат ударна авиация, самолетоносачи, B-2, крилати ракети и логистика. Но наземното нахлуване в Иран би било съвсем различен мащаб. Планински терен, огромна територия, население над 90 милиона души, сложна етническа карта, гъсто разположени военни обекти и вероятност за дълга партизанска война.
„Ню Йорк Таймс“ неслучайно споменава няколко хиляди войници. Това изглежда занижено. Реалният брой за устойчив контрол би бил многократно по-голям. А американското общество няма апетит за ковчези.
Особено след Украйна.
Вашингтон официално не признава умора. Но тя се вижда. В Конгреса все по-често се задава един и същ въпрос — колко фронта могат да финансират САЩ едновременно? Украйна, Близкият изток, Тайван, Червено море. Добавете и вътрешния дефицит. Числата започват да изглеждат неприятно дори за американската администрация.
Тръмп усеща това. Затова и започна да говори едновременно като „ястреб“ и като човек, който уж не иска война. Опитва се да държи двете публики. Проблемът е, че те вече не съвпадат.
Едната част от републиканския електорат иска демонстрация на сила. Друга част иска ниски цени на горивата и никакви нови военни авантюри. Между двете няма стабилен мост.
Иран междувременно не изглежда като страна, готова за капитулация. Пезешкиан призна тежки щети. Това беше важно. Иранските власти рядко говорят толкова открито за вътрешни проблеми. Производството на бензин — 100 милиона литра дневно при търсене от 150 милиона. Инфраструктурни удари по електроцентрали и нефтохимически заводи. Валутна криза. Риалът практически се е сринал спрямо нивата отпреди няколко години.
Но дори в това признание имаше особен тон. Не паника. По-скоро подготовка на обществото за дълго изтощение.
Това изглежда логично, но има един проблем. Колко дълго може да издържи население при инфлация от 40-50 процента и цени на храните с ръст до 200 процента? В Иран вече има натрупана социална умора. Безработица, недостиг на вода, електрически режими, санкции, вътрешни конфликти между реформатори и силови структури.
САЩ очевидно чакат именно това.
Не военна победа, а вътрешно прегаряне.
Вашингтон отдавна използва подобен модел. Санкции, блокада, валутен натиск, подкрепа за вътрешно недоволство, информационна война, удари по инфраструктурата. Комбинация между икономическо изтощаване и политическа ерозия. Сърбия, Ирак, Венецуела — механизмът се променя технологично, но логиката остава сходна.
При Иран обаче има още един фактор — Китай.
Пекин няма интерес от разпад на Ислямската република. Китайците гледат на Иран като на сухопътен и енергиен възел в Евразия. Част от маршрута към Запада. Част от проекта за алтернативни енергийни коридори. Ако Техеран рухне или бъде поставен под директен американски контрол, китайската стратегия губи дълбочина в Близкия изток.
Русия също няма интерес.
Москва внимателно избягва директна конфронтация със САЩ около Иран, но няма да приеме лесно американски контрол върху региона. Особено в момент, когато Кремъл се опитва да удържи собствените си енергийни маршрути и влиянието си в Каспийския регион.
Тук започва по-голямата игра. Иран не е просто държава под санкции. Той е възел между Русия, Китай, Персийския залив, Кавказ и Индийския океан. Затова натискът срещу него не води автоматично до капитулация.
Понякога води до обратното.
Корпусът на гвардейците на ислямската революция изглежда убеден точно в това. Според част от иранския силов елит всяко отстъпление пред САЩ ще бъде възприето като слабост и ще ускори вътрешния разпад. Тази логика има собствена последователност. Проблемът е, че тя води към икономическо задушаване.
И тук се вижда разломът вътре в Иран.
Гражданското ръководство говори за преговори „с достойнство“. Военните структури говорят за устойчивост и конфронтация. Това не е само идеологически спор. Това е спор за оцеляване на системата.
Пезешкиан изглежда разбира, че икономиката не издържа дълга изолация. IRGC вероятно смята, че всяко отваряне към САЩ ще отключи процеси, които няма да могат да бъдат контролирани политически.
И двете страни може да са прави едновременно.
Вашингтон очевидно разчита именно на това противоречие. Не случайно американците вече говорят по-малко за „смяна на режима“ и повече за „подкрепа на гражданското общество“. Формулировката е по-мека. Технологията е стара.
Междувременно Ормуз остава блокиран частично и това започва да се усеща далеч извън региона. Азия нервничи. Европейците също. Германия и Италия внимателно избягват прекалено агресивен тон срещу Техеран. Причината е банална — индустрията им не иска нов енергиен шок.
Европа още не е излязла от предишния.
Тук има и ирония. Част от западните елити години наред настояваха, че могат да водят едновременно санкционна, климатична и военна политика без сериозни последици за собствените си икономики. После дойде инфлацията. После енергийният проблем. После деиндустриализацията в части от Европа.
Сега Близкият изток отново влиза в уравнението.
Тръмп вероятно усеща, че нова голяма война може да се превърне в политически капан. Но и отказът от натиск носи риск. Ако Иран запази ядрената си програма и издържи санкциите, Белият дом ще изглежда слаб. Особено пред Израел.
А Израел няма намерение да чака спокойно.
Тел Авив гледа на иранската ядрена програма не като на дипломатически проблем, а като на въпрос на физическа сигурност. Това прави ситуацията нестабилна. Израел може да натиска Вашингтон за по-твърди действия дори ако самите американци започват да се колебаят.
И тогава ще възникне следващият проблем — кой всъщност управлява ескалацията.
Белият дом? Пентагонът? Израелското правителство? Конгресът? Пазарите?
Тази система вече не изглежда напълно координирана.
Точно затова гласуването в Сената беше толкова важно. Не заради самото юридическо ограничение. Американските президенти често заобикалят подобни механизми. По-важен беше политическият сигнал — част от американския елит вече не вярва, че Тръмп контролира последствията.
А когато съюзниците започнат да се страхуват от собствения си лидер, това обикновено означава, че кризата тепърва започва.
Бележка: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка по материал на РИА Новости, адаптиран за Поглед.инфо.
