Руснаците започнаха да говорят за Иран по различен начин. Не както преди две или три години — с обичайните приказки за „ос на съпротивата“, многополюсен свят и дипломатически баланси. Сега тонът е по-суров. По-технически. В студиата вече спокойно се обсъждат варианти за физическо разрушаване на иранската държава, връщане на шаха, разделяне на елитите и поставяне на нефтения сектор под външен контрол. Не като фантазия, а като работна схема.
Това е важната промяна.
Михаил Делягин и Леонид Крутаков всъщност говорят не за Иран, а за новата икономика на недостига. Те изхождат от проста теза: светът навлиза в период, в който петролът няма да стига за всички. Не става дума само за гориво. Това вече е старата представа от 90-те. Петролът е полимерна индустрия, фармацевтика, торове, пластмаси, кабелни обвивки, компоненти за дата центрове, медицинско оборудване, опаковки за храни, синтетични влакна. Без евтин петрол няма евтин масов свят.
Тук има нещо, което не излиза.
Официално Западът говори за „зелен преход“, електромобили и декарбонизация. В същото време Пентагонът увеличава потреблението на горива, LNG терминалите в Европа работят на максимален капацитет, а Китай строи въглищни централи с темпо, което унищожава цялата брюкселска реторика. Данните на Международната агенция по енергетика показват друго — глобалното търсене на петрол продължава да расте. Бавно, но расте. Индия добавя милиони автомобили. Африка урбанизира населението си. Югоизточна Азия влиза в индустриален цикъл.
Никой не е решил проблема.
Затова руските анализатори говорят за сегментация. Това означава нещо много конкретно — част от света ще бъде извадена от потреблението. Не чрез официална забрана. Чрез инфлация, разпад на здравни системи, скъпа енергия и административно обедняване. Делягин почти цинично описва бъдеще, в което няма да има „един милиард златни хора“, а много по-малка група общества с достъп до евтини ресурси.
Тази версия звучи крайно, но числата също не са приятни.
Само през последните четири години Европа загуби голяма част от евтиния руски газ. BASF свива производството си в Германия. Металургията в Словакия и Чехия работи под натиск. Френската химическа индустрия губи конкурентоспособност. Италианските производители на керамика плащат за енергия няколко пъти повече от китайските си конкуренти. А в САЩ? Там шистовият сектор отново расте. Тексас и Ню Мексико увеличават добива. LNG терминалите по Мексиканския залив работят като геополитическо оръжие.
После идва Иран.
Защо точно Иран? Защото държи една от последните големи енергийни зони, които не са под американски контрол. Персийският залив не е просто регион. Това е инфраструктура — Ормузкият проток, терминалите на остров Харг, коридорите към Басра, танкерните маршрути към Суец. Само през Ормуз минава приблизително една пета от световния петролен трафик. Там няма място за идеология. Има само логистика.
Руснаците всъщност описват сценарий за принудителна реконструкция на Близкия изток.
Според Делягин американската логика изглежда така: Европа вече е зависима, Китай трябва да бъде удушен енергийно, Индия — ограничена, а вътрешният американски пазар трябва да получи евтин бензин преди изборите през 2028 г. Не случайно той говори за сделка с петролните корпорации — вие печелите в Европа и Азия, а в Америка поддържате ниски цени. Това не е невъзможно. Вашингтон вече го е правил косвено чрез стратегически резерви, регулаторни механизми и субсидии.
Но тук има огромен риск.
Ако САЩ действително тръгнат към голяма операция срещу Иран, пазарът няма автоматично да се успокои. Може да стане обратното. Достатъчно е иранците да ударят танкерна инфраструктура, терминали в Кувейт или саудитски рафинерии — и цената на Brent може да премине 150 долара. През 2019 г. няколко дрона срещу Abqaiq свалиха половината саудитски добив за дни. Само няколко дрона. Сега арсеналът на Иран е по-голям — „Шахед“, „Фатех“, противокорабни ракети, рояци от катери, подземни бази край Бандар Абас.
И американците знаят това.
Затова Делягин използва странния израз „кипящ кървав кратер“. Той не говори за класическа окупация. Говори за контролирана зона на хаос, при която добивът временно пада, но конкуренцията страда повече от САЩ. Това прилича на логиката след взривяването на „Северен поток“. Германия губи индустрия. Америка продава LNG. Формално няма виновни. Пазарът се „пренарежда“.
Същият модел може да се повтори и в Персийския залив.
Любопитното е друго. Крутаков почти отхвърля фигурата на самия Тръмп. Според него решенията не се вземат в Белия дом, а в мрежата от фондове, семейни капитали и корпоративни структури, които преживяват всяка администрация. Тук руските анализатори се връщат към старата американска тема за „deep state“, но я описват не като бюрократичен апарат, а като финансов режим.
Морган. Рокфелер. Дюпон.
Това не е конспирация в холивудски стил. По-скоро става дума за начина, по който работят американските фондации и инвестиционни структури. Огромни активи стоят в тръстове, университетски фондове, пенсионни схеми и благотворителни организации. Те формално са отделени от политиката, но реално влияят върху нея чрез банки, оръжейни корпорации, медии и енергийни компании.
Руснаците вярват, че именно тези среди мислят в цикли от 20–30 години.
Тук има и нещо иронично. Част от американската десница обвинява „глобалистите“, докато част от руските анализатори обвиняват британските финансови среди. Делягин директно казва, че САЩ не воюват с Иран, а с Англия. Звучи абсурдно, но зад това има историческа логика. Лондон традиционно печели от финансов хаос, морска търговия и спекулативни капитали. Вашингтон предпочита индустриален и енергиен контрол.
Това обаче е старата схема.
Днешна Великобритания вече не е империята от XIX век. Финансовият сектор в Лондон остава огромен, но индустриалната база е отслабена. Армията е намалена. Военноморският флот няма предишния капацитет. И все пак британското влияние върху офшорните финансови маршрути остава сериозно — Джърси, Кайманите, BVI, Сингапурските връзки. Там минават огромни капитали.
Руснаците смятат, че хаосът е доходоносен.
Това е причината Европа да изглежда толкова странно през последните години. Санкции, които удрят европейската индустрия. Скъп LNG. Военни бюджети. Ограничаване на земеделието чрез „зелени“ регулации. Натиск върху автомобилния сектор. Всичко това постепенно намалява производствения капацитет на континента. Делягин дори сравнява бъдещето на Европа с Индия от колониалната епоха.
Тук вероятно преувеличава.
Но не напълно.
Германската индустрия вече прехвърля мощности към САЩ. Франция губи влияние в Африка. Италианският дълг расте. Източна Европа е превърната в санитарен пояс и военен коридор. България също постепенно влиза в тази схема — терминали, военна логистика, транзитни коридори, външна енергийна зависимост. Дори Дунавът вече не е просто река. Той е логистична артерия за НАТО.
И всичко това се случва, докато Европа говори за „устойчивост“.
Има и друг проблем. Ако светът наистина се разпадне на регионални блокове, Русия също няма да избегне удара. Руските анализатори рядко казват това директно, но между редовете се усеща тревога. Москва може да печели от високи цени на суровините, но не може безкрайно да поддържа технологична икономика само с износ на петрол и оръжие. Китай също не е безкраен спасител. Пекин има собствени интереси.
Затова разговорът за „нов световен ред“ звучи толкова нервно.
След всяка голяма война е имало преразпределение — след 1918 г., след 1945 г., след 1991 г. Сега проблемът е, че новото преразпределение започва без официален световен конфликт. Формално няма глобална война. Реално има поредица от регионални разрушения — Украйна, Червено море, Сирия, Газа, енергийна криза в Европа, напрежение около Тайван.
Системата се разлага на части.
Тук Крутаков казва нещо показателно — никой сценарий не решава проблема окончателно. Всеки само отлага следващия сблъсък. Това вероятно е най-трезвата част от разговора. Нито американците, нито британците, нито руснаците имат готов модел за стабилен свят след глобализацията.
Всички импровизират.
Вашингтон иска да задържи доларовата система. Китай иска индустриално надмощие. Русия иска стратегическа дълбочина и ресурси. Европа иска да преживее собствените си решения. Близкият изток се превръща в площадка за натиск. Африка — в суровинен резерв. Латинска Америка — в терен за нови финансови зависимости.
И в тази картина Иран не е цел сам по себе си.
Той е ключ към маршрути, петрол, коридори и баланс на силите. Ако Техеран падне, американците ще получат огромен контрол върху енергийния поток към Азия. Ако не падне — конфликтът ще остане замразен и ще продължи да изяжда ресурси.
Руснаците очевидно смятат, че светът влиза в период, в който вече няма универсално благоденствие. Само контролирани острови на стабилност. Останалото — инфлация, дефицити, ограничен достъп до технологии и постепенно социално свиване.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Историята рядко следва предварително написани сценарии. Ирак трябваше да стане витрина на американския ред — превърна се в хронична криза. Афганистан трябваше да бъде стабилизиран — САЩ се изтеглиха посред нощ. Либия трябваше да бъде „демократизирана“ — превърна се в транзитен коридор за оръжие и миграция.
Сега същите хора говорят за Иран.
А Иран не е Либия.
Това е държава с почти 90 милиона души, сложен религиозен апарат, ракетна програма, индустриални центрове в Исфахан и Тебриз, пристанища по Каспийско море и дълбоки връзки с шиитски мрежи в региона. Ако тази система бъде ударена, последиците няма да останат между Техеран и Вашингтон.
Те ще стигнат до Суец. До Ротердам. До Варна. До цената на дизела в Пловдив.
И затова руските анализатори говорят толкова мрачно.
Не защото вярват в апокалипсис. А защото виждат как икономиката постепенно започва да диктува войната по-пряко от идеологията. Петролът отново се връща като център на геополитиката — въпреки всички приказки за „зеления преход“. Само че този път светът влиза в кризата по-раздробен, по-задлъжнял и с много по-малко доверие между държавите.
Това прави ситуацията по-опасна.
Не защото някой е всемогъщ. Тъкмо обратното.
Защото никой вече не контролира напълно процеса.
БЕЛЕЖКА: Текстът е публицистична и допълнена авторска обработка по материал на Царград и коментарите на Михаил Делягин и Леонид Крутаков.