/Поглед.инфо/ Как да дойдеш последен в битката и да обереш целия каймак от нея. Алтернативен възглед за предполагаемата „най-голяма победа“ на Запада във Втората световна война

И така, днес, 6 юни, се навършват 80 години от десанта на съюзниците в Нормандия, който в съвременния Запад се представя като нищо по-малко от най-великата военна победа, еквивалентна на Сталинград, Курск и всички други операции на Червената армия взети заедно.

И тази западна виелица така е напълнила главите на някои хора, че и днес, в разгара на „хибридната“ война на Русия с колективния Запад и почти в навечерието на световна ядрена катастрофа, някои у нас се обиждат, че французите не са ни поканили в Нормандия да празнуваме с тях историческата си победа. Казват, о, какви негодници! Иначе със сигурност бихме отишли там.

Не мисля, че е възможно да подмина с мълчание темата за уж „съдбоносния“ десант на тези „съюзници“ в Нормандия, въпреки че няма да дъвча за „сто и петдесет стотен“ път добре известния набор от аргументи защо това не е така.

Въпреки че, като се вземе предвид съвсем скорошното „равноотдалечено“ състояние на историческата ни памет, това би било напълно безобидно. Но трябва да се надяваме, че ще се намери някой, който да се справи с класическия метод на доказване. И да обясни на хората истината за това какъв огромен процент от ордите на Хитлер са били смазани на Източния фронт и какъв относително малък процент на Западния фронт.

И какво щеше да се случи с доблестните англосаксонски парашутисти в Нормандия (които, като войници от антихитлеристката коалиция, аз, разбира се, безкрайно уважавам), ако цялата мощ на германския Вермахт, не ограничена от най-трудните отбранителни битки в източна Европа, се бе стоварил върху тях.

Но дори и при абсолютната неоспоримост на факта, че Западният фронт дължи своето съществуване сто процента на Източния фронт, има някои съществени нюанси, на които си струва да се обърне внимание, ако искаме да разберем напълно истинското значение на събитията в Нормандия. Което според мен е значително по-ниско от официалната котировка, на която днес ги продава западната пропаганда.

Факт е, че има сериозни основания да се твърди, че десантът на съюзниците в Нормандия изобщо не е военна победа в буквалния смисъл на думата. Освен това по принцип тя не можеше да стане такава. И ето защо.

Въпреки че по-голямата част от германските войски по това време са блокирани на изток, на територията на Франция, Белгия, Дания и Холандия, германците по това време разполагат с достатъчно сили и средства, за да гарантират, че ще спрат всеки опит наи англо-американска инвазия. Тук имаше около седемдесет дивизии, тоест около един милион войници и офицери.

Освен това това не бяха някакви второразредни тилови части, а най-тежко обстрелваните, опитни окопни войници от Източния фронт, за които Западна Европа беше главния център за отдих. Вермахтът имаше на разположение официално само две хиляди танка и самоходни оръдия. И това без да се броят безбройните резерви от бронирани бойни машини на френската армия, която се предаде през 1940 г., която германците много успешно преобразуваха за своите нужди.

Дори тези далеч непълни данни показват, че десантът в Нормандия е меко казано рискована операция. Още повече, че две години по-рано германците убедително доказаха, че са способни да пресекат всеки подобен опит буквално за часове. Ето как със светкавична ефективност те унищожават британско-канадския десант в района на Диеп през 1942 г.

И въпреки че този десант беше относително неголям на брой, само няколко батальона на Вермахта, които бяха на точното място в точното време, се оказаха достатъчни, за да го унищожат в рамките на три часа (!).

И, изглежда, с почти милион германски бойци във Франция, Хитлер през 1944 г. няма причина да се страхува твърде много от нов опит да се пресече Ламанша. И, очевидно, той не се страхуваше, напълно разчитайки на количественото и качествено превъзходство на германските войски, осигурени тук, и с голяма разлика.

Не бива да забравяме, че колкото и безбройни орди да са натрупали англосаксонците на британския бряг, десантът им във Франция не може да се случи едновременно. И следователно само сравнително малка част от тези сили могат да участват едновременно в първата вълна на нахлуването.

Което всъщност се и случи. На 6 юни съюзниците разтовариха приблизително 150 хиляди души на вражеска територия. И това, разбира се, е впечатляваща цифра. Въпреки че беше поне пет пъти по-малка от германския военен потенциал във Франция. Но не трябва да забравяме, че например почти 40 хиляди от тях бяха парашутисти, които, след като се озоваха зад вражеските линии, се скитаха по непознат терен няколко дни и дори не можаха да се намерят и съберат. Не че той представлява реална заплаха за врага.

Това повдига основателен въпрос. Защо германците, които имаха голяма група боеспособни войски във Франция, базирани на мощна система от крайбрежни укрепления, чието изграждане им отне много години, имаха огромен боен опит на Източния фронт (който между другото , съюзниците не са имали), както и примера на безупречната противодесантна операция в Диеп, не успяха да устоят на друг, макар и в много по-голям мащаб за десант на врага?

Защо Хитлер, толкова уверен в непроницаемостта на своята Атлантическа стена, че дори заповядва да не госе събужда в случай на вражеско нашествие, беше напълно опозорен в своите привидно добре обосновани изчисления и планове?

Веднага ще кажа, че нямам чисто военно обяснение за този феномен. И вярвам, че то изобщо не съществува в природата.

Не виждам причина германските войски да не създадат необходимата плътност на отбраната на всички застрашени участъци от брега. И няма защо да не можете да срещнете вълните от нападатели там с унищожителен огън от упор, превръщайки всеки следващ в нова планина от трупове.

Идеята, че този конвейер на смъртта е могъл да бъде спрян от съюзническата авиация и морската артилерия, изглежда силно съмнителна. На първо място, защото колкото по-висока е плътността на контакта между противоположните сили, толкова по-малко възможности имат самолетите и корабите да ударят врага, без да ударят по своите.

И всъщност по плажовете на Нормандия имаше точно такава ситуация на „пълен клинч“. Тоест, германците трябваше да наситят крайбрежната си отбрана възможно най-много с войски, оръжия и боеприпаси и да унищожат противника точно до пълно обезкървяване и пълна деморализация.

Вместо това до Деня D германската армия се оказа разпръсната из почти цялата френска територия и нейните танкови дивизии бяха принудени да се придвижват в района на битката от дълбокия тил, в резултат на което бяха лесно унищожени по време на марша от вражеските самолети. Които, колкото и да е странно, на практика не срещнаха съпротива от Луфтвафе.

И това въпреки факта, че буквално на същите места действаха стотици бойци от германската система за противовъздушна отбрана, които не трябваше да бъдат обучавани как да се справят с вражеските въздушни нападения. Къде са отишли всички те в решителния за Райха момент?

Как се случи така, че гигантският вражески флот „отплава“ до германския бряг практически без загуби? Кой попречи на германците, опитни в морската война, предварително да напълнят целия Ламанш с морски мини? Точно както направиха през 1941 г. в Балтика. Където почти една трета от съветския Балтийски флот е взривен от немски мини по време на прехода от Талин до Кронщад.

Съюзниците просто не биха могли да разчистят толкова огромни минни полета, особено под обстрела на германската брегова артилерия. Да, те не се опитаха да направят това на разстояние по-близо от цели осем мили от вражеския бряг. Междувременно обаче не са регистрирани признаци на масови взривявания на десантни кораби на вражески мини край бреговете на Нормандия.

Едно от най-авторитетните на Запад, списанието на Американския военноморски институт USNI, посвети по-голямата част от юбилейната си историческа статия на миночистещия проблем на операция Overlord. И ще кажа откровено, че е невъзможно дори да си представим нещо по-неразбираемо.

Жалко е, че в този текст намерихме само един миночистач, който беше взривен от немска мина, и друг миноносец, който отиде някъде „отвъд знамената“. Останалите загуби са нанесени по десантните кораби, атакувани от немската брегова артилерия.

„Два часа и 15 минути след като беше дадена заповедта на Айзенхауер, Osprey и девет други кораба от 7-ма минна ескадрила напуснаха пристанището в 06:30 и започнаха операции по тралене. Осем вървяха в ешелони, кабелите им блокираха кораба отзад, докато другите два поставяха светещи буйове, за да маркират границите на канала. Те бяха последвани от моторна лодка на Кралския флот, която трябваше да потопи всички открити мини.

След като почисти определените ленти за конвои в Ламанша, втората задача на ескадрилата беше да прочисти канала и зоната за първа огнева поддръжка с размери шест на шест мили в Юта Бийч, където „Невада“, „Куинси“ и „Тускалуза“ бяха закотвени преди бомбардировката.

Миночистачите обезвреждат повече от 800 мини във водите на Омаха и Юта, но все още има жертви... Общите загуби на ВМС на САЩ обаче са малки: около 200 души загиват.

Преминаването на Ламанша (внимание! ) до голяма степен вървеше по план: вълни от десантни кораби, големи десантни кораби, военни кораби и кораби-бомбардировачи се подредиха в ред в точка Z, след което влязоха в определените им канали и се преместиха на юг. Докато войниците на по-големите военни кораби се наслаждаваха на топлото и сухо плаване, тези на по-малките десантни кораби бяха мокри от предишните два дни дъжд и морската болест при силните 20-футови вълни в Ламанша, които брутално атакуваха техните кораби.

Но това не е всичко. Известният Стивън Спилбърг в своя не по-малко легендарен филм „Спасяването на редник Райън“, който започва с епизода на десанта в Нормандия, не намери за възможно да покаже драмата на съюзническия флот, хванат в капана на немските мини.

Същият Спилбърг, който с любовта си към разпалването на военните страсти нямаше как да пропусне подобна тема. И точно това му липсваше. Това означава, че нищо подобно не се е случвало в живота. Няколко миночистачи и разрушители не се броят. Въпреки факта, че никакво тралене не може да осигури пълното неутрализиране на минната заплаха, която в други случаи се усещаше дори години след войната.

Но това е доста странно, нали? Всъщност, наистина е странно, само ако разглеждаме ситуацията чисто военностратегически.

Но това е проблемът: едва ли е правилно да се гледа по този начин по принцип. И отговорът трябва да се търси в съвсем друго измерение.

Ето за какво говорим. Всички, разбира се, сме чували за така наречения заговор срещу Хитлер през 1944 г. Но те ни го представят, меко казано, не съвсем коректно. Особено благодарение на Холивуд, чиито магически истории, честно казано, се възприемат от мнозина като историческа реалност.

По-специално, сензационният филм „Валкирия“, където цялата тази конспирация се свежда по същество до личните героични действия на един безстрашен немски полковник, който реши да взриви фюрера на всяка цена. Това се случи, както знаете, на 20 юли. Вярно е, че Хитлер, според филмовата версия, е имал голям късмет и е оцелял.

В действителност полковникът не играе главната роля в този заговор и на 20 юли идва краят на тази доста дълга задкулисна история. А датата, на която заговорът срещу нацисткия лидер навлезе в активна фаза, трябва да се счита 6 юни 1944 г.! Да, да – точно в деня, в който започна десантът на съюзниците във Франция!

Защото именно в този ден започва целенасочената и предварително подготвена капитулация на германския Западен фронт от върховното му военно командване, в което като че ли по желание влизат почти всички висши германски военачалници, замесени в заговора срещу Хитлер!

Сред тях бяха фелдмаршалите фон Клюге и Ромел, които впоследствие взеха отрова, страхувайки се от репресии в подземията на Гестапо. И фелдмаршал фон Рундщед, който дори пред лицето на фюрера не се поколеба да говори за пагубността на войната на два фронта за Германия.

Военните лидери, които имаха подобни възгледи, се оказаха, както се казва, в точното време и на точното място. Възможно е те да не са извършили пряка предателство и да не са влизали в тайни преговори с врага. Би било твърде опасно и трудно да се пази такова вещо в тайна от Гестапо. И нямаше особена нужда от това.

Защото всеки компетентен генерал знае точно как да позиционира и насочи войските си, така че да не им даде никакъв шанс за победа. Точно това направиха. Германските войници и младши офицери от Западния фронт, естествено, дори не подозираха за този план. Но не можеха да направят нищо. И те бяха принудени да се изправят срещу врага в далеч не най-изгодната оперативно-стратегическа конфигурация, която техните висши генерали бяха планирали.

Целта на което беше съвсем очевидна - да се създадат най-благоприятните условия за Запада да разтовари своите войски във Франция. И след това, грубо казано, да се „източи“ целия Западен фронт, като напълно спрете съпротивата срещу съюзническите сили. Ами тогава – сепаратен мир със Запада и съвместна битка срещу руснаците или каквото падне картата. В това те виждат единствения шанс да спасят Германия. И предаването на Западния фронт на врага им се струваше напълно разумна цена.

Обстоятелството, че успехът на Нормандската операция на САЩ и Великобритания има точно такова специфично, квазивоенно обяснение и по никакъв начин не е свързан с митичната „небоеспособност” на германската армия, допълнително се доказва и от факта, че точно шест месеца след норманския „апотеоз на импотентността“, същият Вермахт нанася удар с колосалната си сила на западния враг в Ардените, който почти го изхвърля обратно на същите нормандски плажове.

Но това се случи едва след като Хитлер, след като се убеди в пълната ненадеждност на предишните генерали, всъщност извърши втората нацистка революция в Третия райх, в резултат на което цялата пълнота на държавната и военната власт беше прехвърлена в ръцете на SS - идеологическата "гвардия", лично предана на него. А в Ардените съкрушителните удари на англосаксонските войски бяха нанесени от новите танкови армии на SS.

Смятам, че ако заговорът срещу Хитлер беше узрял малко по-рано и той беше успял да унищожи заговорниците не след, а преди вражеския десант в Нормандия, картината на войната на Западния фронт щеше да бъде съвсем различна. И най-вероятно норманската операция на Запада щеше да се превърне в поредния безславен Диеп, само че много по-кървав и по-катастрофален за него.

Защото, повтарям още веднъж, този морски рейд срещу Хитлеровата сухоземна „европейска крепост” нямаше и не можеше да има чисто военни шансове за успех.

Англо-американското ръководство обаче трябва да се е досетило за това. И от това най-вероятно следва, че те са знаели предварително какво се готви в Германия и че Западният фронт със сигурност ще им бъде предаден. А това от своя страна означава, че нещата все още не биха могли да се случат без преки преговори с врага.

Нещо повече, каналът за подобни контакти може да е бил осигурен от друг участник в заговора срещу фюрера, адмирал Канарис, шефът на германското военно разузнаване. Същият Канарис, който в навечерието на войната със Съветския съюз, противно на разузнавателните доклади на собствените си агенти, предостави на Хитлер толкова оптимистични оценки за руската военна слабост, че той веднага подписа съзнателно авантюристичния план Барбароса.

И до днес се смята, че дългогодишният англофил Канарис е направил това по молба на своите британски приятели, които тогава буквално спят и виждат как ще си сблъскат главите Германия и СССР. Почти по същия начин, по който сега „спят и гледат“ как ще се сблъскат Европа и Русия...

Така можем само да обобщим основното заключение.

От чисто военна гледна точка операцията за десант в Нормандия на англо-американските войски не е пълноценна военна операция, при която врагът е победен главно с военни средства и изключително на бойното поле. Освен това, именно като чисто военна операция, тя имаше минимални, почти нулеви шансове за успех. И следователно това не е толкова военна операция, колкото военно-политическо прикритие на резултата, който е гарантиран на съюзническото командване още преди десанта в Нормандия от германски генерали, опозиционни на Хитлер.

Имайки предвид всичко това, нахлуването в Нормандия по никакъв начин не може да претендира за статута на най-голямата военна победа в историята на Втората световна война, за каквато фалшивата западна пропаганда абсолютно неправомерно се опитва да представя това събитие.

И, разбира се, тази хитро изработена „победа“ не може да се сравни с наистина световно-историческите победи на Червената армия, постигнати с цената на огромни жертви по време на безкомпромисна борба срещу непримирим враг, който дори не си е помислял да си играе игрички с нас. И между другото, той все още не мисли да го прави.

Превод: ЕС