Замръзването на имотния пазар и синдромът от 2010 година
Докато потребителските кредити растат, гръбнакът на американската средна класа, пазарът на недвижими имоти, показва признаци на тежка парализа. Данните на Националната асоциация на брокерите на недвижими имоти, оповестени през ноември, отчитат срив в продажбите на съществуващи жилища с 5,5 процента през октомври до годишен темп от 3,75 милиона сделки. Този спад се оказа значително по-остър от прогнозите на икономистите, анкетирани от „Уолстрийт Джърнъл“, които очакваха свиване от 3,8 процента.
Подобни ниски нива на търговия с жилища не са регистрирани от 2010 година насам, когато страната все още се възстановяваше от ипотечния срив и фалита на „Лемън Брадърс“. Причината за сегашния застой е комбинацията от високи ипотечни лихви и цени на имотите, които са се откъснали напълно от реалните доходи на населението. Хората, които са сключили ипотечни договори при ниски лихви преди 2022 година, отказват да продават, защото новата покупка би удвоила или утроила месечните им разходи.
В същото време се наблюдава тревожно раздвижване при кредитните линии, обезпечени с жилищна собственост (така наречените HELOC заеми). Те са нараснали с 23 милиарда долара през третото тримесечие до общо 481 милиарда долара. Това е най-голямото тримесечно увеличение в тази категория от 2005 година насам, точно преди спукването на предишния имотен балон. Американците отново започват да използват домовете си като банкомат, теглейки заеми срещу стойността на жилището си, за да финансират текущото си потребление или да погасяват други, още по-скъпи кредити. Историческият опит от периода 2005–2008 година показва, че когато домакинствата започнат масово да ипотекират повторно имотите си за текущи нужди, системата се намира в предкризисен стадий.
Геополитическата цена на вътрешния дефицит
Не може да се разглежда частният дълг от 19,1 трилиона долара изолирано от състоянието на държавните финанси в Вашингтон. Федералният дълг на Съединените щати вече се движи около границата от 40 трилиона долара, а обслужването на лихвите по него се превърна в едно от най-големите пера в бюджета на Пентагона и Министерството на финансите, изпреварвайки разходите за отбрана в определени периоди. Двете планини от дълг, частната и държавната, взаимно се подхранват и ограничават полето за маневриране на Федералния резерв.
Ако централната банка във Вашингтон задържи лихвените проценти високи, за да овладее инфлационния натиск и да привлече чуждестранни купувачи за държавните облигации, тя директно задушава американските домакинства и малкия бизнес чрез скъпи кредити и ипотеки. Ако обаче Федералният резерв прибегне до рязко намаляване на лихвите и ново печатане на пари, за да облекчи длъжниците и бюджета, рискува нова вълна от инфлация, която моментално ще изяде покупателната способност на същите тези 63 процента граждани без спестявания.
Тази дилема има директни последствия за външната политика на Съединените щати и за състоянието на техните съюзници в Европа, включително в България. Икономическият модел, изграден след края на Студената война, разчиташе на американския потребител като краен купувач на световните стоки, финансиран чрез евтин доларов кредит и статута на долара като световна резервна валута. Днес този потребител е изчерпан. Десетилетията на деиндустриализация, изнасянето на реалното производство в Азия и превръщането на финансовите спекулации в основен източник на брутен вътрешен продукт доведоха до разслояване, при което статистиката отчита растеж, а реалният стандарт на живот спада.
Какво следва след изчерпването на кредитния лимит
Българският читател често възприема новините за американския дълг през призмата на собствения ни опит с банковите кризи от 90-те години или валутния борд. Разликата е мащабът и глобалната взаимосвързаност. Когато в София или Пловдив лихвите по кредитите се вдигнат, това удря местния пазар на недвижими имоти и потреблението в рамките на страната. Когато американското домакинство спре да купува, спират поточните линии в Шънджън, Мюнхен и Токио, а финансовите трусове се пренасят мигновено през европейските банки.
Твърденията на коментатори като Майкъл Снайдер, че предстоящият крах ще бъде болезнен и неизбежен, звучат логично на фона на сухите цифри от 19,1 трилиона частен и 40 трилиона държавен дълг. Все пак остава отворен въпросът колко дълго финансовата архитектура на Запада може да отлага разплатата чрез счетоводни хватки, удължаване на сроковете по заемите и емитиране на нови дългови инструменти. Историческият опит показва, че империите и големите икономически системи рядко рухват за една нощ като потъващ кораб. По-често те се свличат бавно, десетилетие след десетилетие, докато гражданите свикват с все по-нисък стандарт, по-малки жилища и по-дълъг трудов стаж, без да осъзнават точния момент, в който са загубили икономическата си свобода.