/Поглед.инфо/ "Ако американците искат мир, ще има мир", каза унгарският премиер Виктор Орбан пред вестник “Мадяр Немзет”. И опростява неща доста силно.
Мир ще има, само ако неговите условия са приемливи за Русия. А до каква степен Вашингтон наистина е в състояние да контролира президента Зеленски, набъбнал от самодоволство, е спорен въпрос.

Но в общи линии Орбан е прав: отговорността за ескалацията е на САЩ, а доставките, извършвани от тях за ВСУ, са горивото за конфликта. Но това, което той казва, е в противоречие с американския "дневен ред" по ключов начин. Ако вярваме на Белия дом, там мечтаят за мир от сутрин до вечер, просто трябва да е "справедлив", а в името на идеите за справедливост в Америка не жалят нито пари, нито украинци.

Но министър-председателят на Унгария (уж не е съюзник на НАТО) директно сочи с пръст Белия дом за тези, които търсят кого да обвинят, че им е студено, гладно, страшно или просто отвратително. Да се оплакват на Америка - те знаят чие месо са изяли.

Това не ни казва нищо принципно ново нито за унгарците, нито за техния премиер. Орбан е първият критик на всякакви антируски инициативи в ЕС. А унгарците, според социологическо проучване, поръчано от Европейската комисия, са един от най-русофилските народи в ЕС, отстъпвайки в това само на гърците и българите.

Тук има взаимовръзка: властите всъщност нямат нужда да практикуват русофобия - Орбан е популярен сред народа и лоялните към него медии не упорстват в антируската пропаганда. Но ако вземем историческата логика (а хората са свикнали да обясняват с нея много в политиката), то това не би трябвало да е така. На руснаците и унгарците им е "съдено" да се мразим.

Унгарците не са българи, не са гърци и не са сърби, на които руснаците върнаха независимостта с кръвта си, поради причинивключващи духовно родство. Имаме почти изцяло негативен исторически фон с унгарците.Можете да се сетите например за Унгарското национално въстание в средата на XIX век. За разлика от въстанията на българи, гърци, сърби, то е потушено от руската армия само на принципа на политическия съюз с австрийския император.

С течение на времето този съюз стига до Първата световна война, в резултат на което на унгарците не е позволено да се смятат за народ победител и ги принуждават да плащат австрийските сметки със земя, разделяйки милиони сънародници с държавни граници.

В същото време съветската република (втората в света след нашата) със собствен "червен терор" просъществува четири месеца на значителна част от територията на страната. Това също не допринася за русофилството и превръща „заплахата от Изток“ в една от опорните колони в идеологията на новото крайнодясно правителство на маршал Хорти.

Ориентацията на унгарците към съюз с Хитлер е съзнателен залог на реваншизъм и антикомунизъм, участието във войната става инициативно и искрено. За разлика от тези столици, където успяват да преминат на страната на победителите навреме, Будапеща се съпротивлява на Червената армия също толкова яростно, колкото Берлин.

Така историята наказва унгарците за втори път. Този път - служебно, но строго. Комунистическото правителство на Унгария в началото става най-категоричното в Източна Европа, най-командното, но в същото време най-посредственото и почти изцяло съставено от представители на националните малцинства.

През 1956 г., когато унгарците са доведени до ръба, се разбунтуват - и едно по същество народно въстание почти веднага се превръща в крайнодесен бунт на вчерашните нацисти, по време на който улиците са покрити с кръв от репресиите срещу комунисти и "колаборационисти”. Отговорът на СССР и Варшавския договор също е впечатляващ. Най-командният режим е заменен с най-либералния, известен още като „гулаш- комунизъм” и „най-веселата барака в Източна Европа”.

Малко вероятно е това да е повлияло на размера на сметката, представена на Унгария от Русия след „кадифените революции“ от края на 80-те години: ние изведнъж станахме виновни за всички страдания на унгарския народ за век и половина. След като ескортира нашата армия, Будапеща се втурна към Северноатлантическия алианс и изглеждаше съвсем логично, предвидимо, дори безалтернативно, тя да се превърне в една от столиците на източноевропейската русофобия наред с Букурещ, Варшава, Вилнюс, Рига и Талин (и също и Прага, но засега само частично).

През 1999 г. на фона на влизането на Унгария в НАТО и войната с Югославия беше точно така. Семейства на руски дипломати, евакуирани в Будапеща, разказаха за демонстративни случаи на отказ от обслужване на обществени места и други форми на битова дискриминация срещу рускоезичните.

Между другото Виктор Орбан и тогава беше министър-председател на Унгария. За някои действия от този период той се е покаял (например пред Сърбия), но не може да се каже, че възгледите му са се променили много. Той си остана такъв, какъвто беше: национал-консерватор, антикомунист, политик с християнски облик.

Това е една от причините да му е трудно да намери общ език с Европейската комисия и нейния ЛГБТ и друг либерален дневен ред – и по-лесно с Русия, където няма такъв дневен ред. Но Орбан в никакъв случай не е антизападен или антиамерикански настроен и никога не е бил. Той не е левичар като никарагуанеца Ортега или венецуелския Чавес, които имат идеологическа, антиколониална, червена омраза към САЩ, докато за Вашингтон той е съюзник поне в НАТО.

Орбан, разбира се, има противоречиви отношения с Джо Байдън, но е почетен гост на събитията на консервативните републиканци. Това не му попречи да критикува антируската политика на САЩ още при президента Доналд Тръмп.

Това обикновено се обяснява с ползите на Унгария от съвместен бизнес с Русия. Но и поляците, и румънците имаха тези предимства и дори балтийските държави са по-зависими от руската икономика от Унгария (което доведе при тях до рекордна инфлация за ЕС), но нейните лидери се държат точно по обратния на Орбан начин. Ако бликаше от русофобия, като латвиец, имайки предвид уводните ни бележки за унгарците, кой би се учудил? Учудващото е, напротив, че вместо да „воюва с Русия“, той спори срещу съюзниците си.

Отговорът обикновено се търси в самия Орбан, излагайки както рационални, така и конспиративни теории, чак до фалшиви - че Кремъл плаща на Орбан, че Кремъл е обещал да се разплати по-късно с унгарската част на Закарпатието .

Въпреки че всъщност второто може би си струва да се потърси при унгарците. Освен това властта, която те почитат като своя, а не наложена, е напълно съобразена с националния им дух.

Като по чудо оказали се в центъра на Европа, угро-финският народ винаги лесно е отделял своите от чуждите и не харесва чуждите. Унгарците са националистичен егоистичен народ. Те не се радват да „им идват в големи количества“, особено мюсюлмани (християнството е много важна част от унгарското национално съзнание, но християнството като цяло, а не някакво конкретно. Повечето от тях формално са католици, но например Орбан е калвинист). Те не са доволни от тези, които се намесват в техните работи.

Унгарците отчитат своята държавност от 9 век и считат Атила, живял през 5 век, за национален герой. Те са поразени едновременно от комплекси за власт и "разединен народ". Треперят пред униформи, ордени и въобще всичко в армията, издигайки в култ заслуги на най-жестоките личности, ако им позволят да живеят „по унгарски“.

Будапеща лесно противоречи и се държи нахално не само с Брюксел (има много ловци да се карат на ЕС като цяло, "не уважават"), но и с Вашингтон, като поддържа нормални работни отношения с част от елита си. Възможно е тези отношения на унгарците със световния хегемон да отразяват това, което знаем за тях през цялото това време от нашата собствена история.

Този народ мрази да му нареждат на чужд език. Прекалено себеуважаващ се, за да се ръководи от чуждото мнение. Ще провали всяка политика, ако смята, че тя не отговаря на неговите уникални национални интереси. И е готов да се съпротивлява произволно и жестоко срещу диктатурата и "за своя народ".

Това самоуважение е нещо, което липсва на съвременна Европа, включително на много по-силни страни от Унгария. Фактът, че се основава на истинска традиция и история, а не на митове и пропаганда, отличава унгарците от юношеските народи като балтийските държави или украинците, които са готови сами да се прецакат само и само Москва да остане с празни ръце.

Изобщо не е необходимо да си националист, за да разбираш и следваш националните интереси, както настоящите събития ясно доказват: можеш да си китайски комунист или персийски фундаменталист, ляв или десен, за или против Съединените щати. Но без това разбиране и без да се върви към суверенитет - свободата да действаш законно за благото на своята страна - национализмът се превръща във вулгарна фермерска ксенофобия под колониална форма на зависимост и стопани в американското посолство.

Следователно самочувствието е сборната точка, около която Русия трябва да търси съюзници и партньори в обозримо бъдеще. И примерът с националиста Орбан, подобно на примера с Мадуро, Ердоган или Асад, показва, че не можем да си позволим идеологическото тесногръдие на СССР.

Има унгарски национализъм и има “национализъм на пушача”. Разликата е голяма и трябва да я разберете.

Превод: В. Сергеев

Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com