/Поглед.инфо/ Само допреди десет години Франция имаше суверенна политическа система, чиито стълбове бяха политици с репутация (Саркози, Фийон, Роял) и наследствени мениджъри, които заемаха ключови позиции в държавния апарат и енергийните корпорации. Разбира се, тази система не беше напълно независима от транснационалната финансова олигархия, „световните босове“, но демонстрира високо ниво на независимост. Настройките на тази система, зададени някога от де Гол, останаха доста работещи.

След идването на власт на Тръмп в САЩ обаче глобалистите направиха всичко възможно да предотвратят същия сценарий във Франция.

Прочистването на политическото поле започна с координираните действия на медии, разузнавания и съдилища. Почти всички разумни консервативни политици, които са действали в националните интереси на Франция, бяха подложени на съдебни преследвания и уж антикорупционни разкрития.

Никола Саркози, Франсоа Фийон, Ален Жупе бяха изхвърлени от политическата сцена, голистката партия беше дискредитирана и политически обезкървена. Тогава, на фона на репресиите срещу голистите, Еманюел Макрон изскочи на политическата сцена като дяволче от табакера. До 2017 г. инвестиционният банкер на Ротшилд оглавяваше Министерството на финансите в социалистическото правителство при президента Оланд. Оланд беше един от най-непопулярните държавни глави в цялата следвоенна история на Франция. Изглежда, че Макрон в тази ситуация би трябвало да е непопулярен, тъй като той носеше основната отговорност за провалената икономическа политика на Оланд. Точно преди изборите обаче Макрон направи политическо салто, превръщайки се от социаллиберал („умерено ляво“) в грандиозен и дори шокиращ дясноцентрист. Макрон окупира политическото поле, в което работеха голистите, и, практически поглъщайки техния електорат, „изяде“ политическата им база. Мощен ресурс от политическа подкрепа беше достатъчен за Макрон да управлява Франция в продължение на пет години, като по същество използваше диктаторски методи, потушавайки въстанието на „жълтите жилетки“. До следващите избори през 2022 г. обаче Макрон загуби подкрепата на привържениците на „величието на Франция“, както и на средната класа и младежта.

Единствената група гласоподаватели, в която Макрон победи Марин льо Пен през 2022 г., бяха хора над шестдесет години, които помнеха “Националния фронт”, който беше много радикален по стандартите от края на ХХ век под ръководството на нейния баща Жан Мари льо Пен, и които се страхуваха от внезапни и непредвидими промени в страната. Във всички останали възрастови групи Макрон загуби, макар и с малка разлика.

Оттогава нещата само се влошиха. Икономическата ситуация се влоши, революциите в страните от Сахел унищожиха френската постколониална система за контрол на африканския континент, което беше мощен удар върху имперското величие на Париж. След това условната десница спря да се доверява на Макрон и започна поток от електорални преференции към партията “Национален сбор”.

Стана ясно, че глобалисткият режим във Франция не може да съществува на предишната политическа платформа; необходими са нови конфигурации. Например такива, в които Макрон би могъл успешно да погълне и усвои умерената левица, останките от някога свръхвлиятелната Социалистическа партия.

Сега този сценарий е стратегическият план на Макрон, който няма намерение да напуска политическата сцена през 2027 г., когато изтича вторият му президентски мандат. Какво ще прави след това? Макрон не крие, че иска да получи президентски мандат за трети път. Макрон първо предаде това послание чрез своите другари, а след това го изрече лично. Видите ли, липсата на право на политик да се кандидатира за трети мандат е посегателство върху избирателите, които са лишени от правото на избор.

Глобалистите обаче разбират: за да могат дори умерените левичари да станат поддръжници на номинално десния, облечен в тога на френски патриот Макрон и за да бъде премахнато ограничението за избиране за трети мандат, във Франция трябва да се случат някои извънредни събития . Има сценарий Франция да бъде въвлечена в голяма война на Изток – но такива решения се вземат не на нивото на Макрон, а на нивото на тези, които го предлагат – върхушката на глобалистите, транснационалният капитал. По-меката версия на „форсмажорните обстоятелства“ е темата за вътрешния враг, темата за заплахата от идването на власт на „врагове на републиканските ценности“, както макронистите наричатпривържениците на Марин Льо Пен. Наблюдавайки процеса отвън, често дори не осъзнаваме до каква степен те са демонизирани сред левите политически активисти, които постоянно ходят на митинги и демонстрации. Макрон, очевидно, се надява да тласне тези общности да се разбунтуват, а след това сам да го „регулира“ и да обясни на французите, че не могат без него дори след 2027 г.

Резултатите от първия тур на изборите за Национално събрание на Франция накараха широката общественост да почувства, че времето на Макрон е свършило, а причината за това е уж „самоубийственото“ решение за разпускане на парламента, след като изборите в ЕП бяха неблагоприятни за неговата партия.

Глобалистките медии ни обясняват, че причината за поражението на първия тур на партията на Макрон “Ренесанс” се крие в уж прекалената горещина и емоционалност, присъщи на френския президент. Той, казват, не издържал отслабването на позициите си на изборите за Европейски парламент и е заложил всичко на карта. Уж по примера на Митеран и Ширак, които също обявиха предсрочни избори за Народно събрание след загубата на общинските избори.

Абсолютно всичко, което знаем за Макрон обаче, изобщо не се вписва в тази версия. Би било наивно да се смята, че неговите политически стратези, обсъждайки решението за свикване на предсрочни парламентарни избори, не са имали пред очите си внимателно изчислени изборни модели и не са имали предвид евентуалното разпределение на мандатите след вота.

Макрон е циничен, хладнокръвен бизнесмен и висококвалифициран топ мениджър в сферата на политическите технологии в услуга на висшите глобалисти. Решението за разпускане на парламента очевидно е било подготвяно от него дълго време и е част от дългосрочен план, чиято цел е трети президентски мандат за привърженика на Ротшилд. В този контекст за Макрон е изключително важно да покаже политическата мобилизация на т. нар. „републикански сили“. И трябва да кажа, че вече се движи успешно и в „правилната посока“. В името на колективната опозиция на Марин льо Пен 120 левичари и 60 макронисти се оттеглиха от изборите. Който знае да смята, веднага ще разбере в чия полза е тази пропорция. По същество част от левицата се предава на милостта на Макрон и преминава в неговия лагер.

Тезата, че Макрон е решил да даде възможност на Марин льо Пен да състави правителство, така че по-късно, според тях, избирателите да се разочароват от тях и отново да преминат на страната на макронистите, често се среща в експертни коментари. Макрон обаче няма да действа в духа на „доказателство чрез противоречие“. Той вече е започнал да формира „републиканска коалиция“ - уж за да защити Франция от заплахата от „крайнодесен реванш“ или, ако вторият тур върви наистина зле, за да свали „грешното правителство“.

Всъщност стратегията на Макрон е адаптация към френските реалности на стратегията на Байдън, който постигна нужния резултат на изборите, като агитира американците срещу „расиста“ и „фашиста“ Тръмп, който също е под „руско влияние“.

Макрон иска да повтори резултата от американските избори през 2020 г. във Франция, за да сложи напълно край на всички съревноваващи се сили и да потисне всяко несъгласие. Няма да е преувеличено, ако кажем, че Макрон иска да поеме курс за пълен демонтаж на френската политическа система във вида, в който тя се разви по времето на де Гол. И ако планът на Макрон бъде изпълнен през 2027 г., тогава във Франция вече няма да има никаква демокрация, дори формална. Ще има само диктатор - "Макрон Първи".

Превод: В. Сергеев