/Поглед.инфо/ В разговор с посланика на една от азиатските страни беше повдигнат доста резонен въпрос какво могат да очакват малките държави в ерата на многополярността. Във Вашингтон вече също я признават, но я тълкуват по свой начин - като преход към "политика на великите сили".
Още през 90-те години Русия правилно схвана тенденцията на многополярност, която започна да определя перспективите за развитие на международните отношения в периода след Студената война и тяхната деидеологизация.
Дискусията беше за връщане на междудържавните отношения към естественото им състояние преди ерата на идеологическата конфронтация. Но вече не в тясната рамка на европейската политика, а в глобален формат, оживен от деколонизацията. По-късно дойде осъзнаването на междуцивилизационната основа на този феномен на световното развитие.
На западните елити бяха необходими следващите 30 години, за да постигнат това. Всъщност само новата администрация на САЩ направи това признание неотменимо и недвусмислено. В Европа тази реалност се представя като заплаха за съществуващия световен ред – като „мултиполяризация“, за което ясно пише в последния доклад на Мюнхенската конференция по сигурността.
Всъщност и Вашингтон, и Европейският съюз, първо действайки заедно, а сега поотделно, разрушават следвоенния световен ред, представяйки глобалната хегемония на Запада за него. Тръмп издига суверенитета до абсолют, превеждайки отношенията с „приятели и врагове“ в единен транзакционен формат.
Издърпвайки килимчето на идеологическата общност изпод краката на своите съюзници (достатъчно е да си припомним вицепрезидента Дж. Д. Ванс в Мюнхен), Вашингтон тотално унищожава Запада като политическа общност. Следващият по ред е преходът към призрачно съществуване на много инструменти на американското господство.
В тази ситуация от ключово значение е съдбата на международния правен ред с неговите универсални инструменти, задължителни за всички. Неговото действие беше ограничено първо от двуполюсната конфронтация, след това от "еднополюсния момент".
През последното десетилетие тя беше отречена от Запада по пътя на нейната „приватизация“ чрез прокарването на тезата за някакъв "правилен ред". При това, нещо повече, оказа се, че само Западът може да бъде негов пазач и тълкувател.
Ярък пример за такава разрушителна работа беше европейската политика около Украйна. Отказът на Запада да признае противоконституционния характер на държавния преврат от 22 февруари 2014 г. беше последван от тълкуване на конфликта в Украйна като териториален, а не граждански, в противоречие с основата на правата на човека на Хелзинкския процес (ОССЕ).
А провалът на Минските споразумения, одобрени от Съвета за сигурност на ООН, постави под въпрос самата способност за преговори не само на западните столици, но и на режима в Киев, който те бяха подхранвали по моделите на нацистка Германия.
Оттук и трудният проблем с гаранциите за всяко споразумение. Следователно е необходим цялостен творчески подход с акцент върху физическите гаранции в подкрепа на традиционните международни правни гаранции. Не можем да минем без реформиране на контекста на европейската сигурност – нейната ориентирана към НАТО архитектура беше сериозно дискредитирана.
В резултат на това се оказва, че през цялото това време Западът е следвал тактика на „изгорената земя“ срещу международния правен ред, основана на принципа: „Така че не позволявайте на никого да ви притежава!“ Предсказуемият край на всяка империя. При тези условия тежестта на нейното поддържане и ангажираност пада върху незападното глобално мнозинство/глобалния юг, включително трансконтиненталната асоциация BRICS+.
Дори и при частична дезинтеграция, това положително историческо наследство на човечеството, преди всичко принципите на Хартата на ООН, ще бъде възпроизведено в рамките на процеса на регионализация – на ниво региони и макрорегиони, като Евразия (ШОС, АСЕАН и др.). Страните от историческия Запад, както и тези, които се свързват с него, също ще бъдат потопени в регионални системи.
Превод: ЕС