Европейският съюз в парализа: съюз без воля, решения и бъдеще

/Поглед.инфо/ Европейският съюз не е в криза на ценности, а в криза на решенията.
Говори много, действа малко, реагира късно и никога не поема отговорност.
Между геополитически провали, икономическо изтощение и вътрешни разломи, Европа се превръща от проект за бъдеще в механизъм за разпределяне на щети.
А най-високата цена, както винаги, се плаща от периферията.

Съюзът, който говори много и решава малко

Европейски съюз не е в криза на ценности.
Това е удобно клише, повтаряно до изнемога от хора, които нямат смелостта да назоват истинската болест. Ценностите са там – изписани по документи, резолюции, стратегии и речи. Проблемът е другаде. ЕС е в криза на решенията. В криза на политическата воля. В криза на отговорността.

Днешният Европейски съюз прилича на сложна машина, която бръмчи силно, излъчва светлини, издава звуци – но не се движи. Или по-точно: движи се по инерция, зададена отвън. Машина без кормило, без център, без човек, който да каже: „Поемам отговорността.“

Никога ЕС не е говорил толкова много и никога не е действал толкова малко.
Извънредни срещи. Извънредни формати. Извънредни декларации. И винаги едно и също усещане – че решенията или се отлагат, или се разводняват, или се взимат така, че никой да не носи вина, ако се окажат катастрофални.

И това не е технически проблем. Това е политическа диагноза.

Европейската конструкция е замислена за свят на бавна еволюция, на предвидими рискове и на умерени компромиси. Но светът, в който живеем, е свят на непрекъсната извънредност. Война в Европа. Разпадаща се система за сигурност. Енергийни шокове. Демографски срив. Деиндустриализация. Геоикономическа война, в която други играят твърдо, а ЕС – предпазливо и закъсняло.

Консенсусът, който някога беше сила, днес е парализа.
Всяка държава има право на блокаж. Всяка национална сметка може да спре общото решение. Резултатът е предвидим: решенията се свеждат до най-ниския общ знаменател, а кризите изпреварват реакцията.

Така ЕС се превърна от политически проект в административен процес.
От съюз на визията – в съюз на процедурите.
От геополитически актьор – в коментатор на събитията.

Погледнете Украйна.
ЕС не беше инициатор. Не беше архитект на мирен процес. Не беше посредник. Беше информиран. Беше въвлечен. Беше принуден да реагира. Реагира морално, декларативно, финансово – но без собствена стратегическа рамка.

Санкциите се превърнаха в универсален заместител на стратегията. Когато не знаеш какво да правиш – налагаш санкции. Когато не можеш да формулираш цел – наказваш. Когато не контролираш последствията – обясняваш, че „цената си струва“.

Само че цената не се плаща от онези, които взимат решенията.
Тя се плаща от индустрията.
От домакинствата.
От малките и средните държави.
От обществата, които започват да усещат, че решенията се взимат далеч от тях – и срещу тях.

Говори се за „европейска отбрана“. Звучи внушително. Почти исторически.
Но кой командва?
Кой определя стратегическите цели?
Кой решава кога Европа влиза и кога не влиза в конфликт?

Отговорът е неудобен, но ясен: не ЕС.

Военизацията върви, но суверенитетът – не.
Разходите растат, но контролът липсва.
Реториката е европейска, реалната архитектура – външна.

Това не е стратегическа автономия. Това е стратегическа зависимост с европейски флаг.

Икономическият модел също се разпада тихо, без фанфари.
Под натиска на войни, санкции и геоикономически сблъсъци, Европа губи индустриални позиции. Производства се изнасят. Капиталът търси сигурност другаде. Енергията е скъпа, трудът – обременен, регулациите – задушаващи.

Но вместо честен дебат за посоката, ЕС предлага още регулации, още цели, още срокове. Все по-малко реалност. Все повече абстракции.

Така кризата на решенията се превръща в криза на доверието.
Гражданите усещат, че не участват.
Държавите усещат, че не контролират.
Елитите усещат, че трябва да говорят още по-високо, за да заглушат съмнението.

И някъде тук започва най-опасният процес: бавното изпразване на ЕС от смисъл.
Формата остава. Институциите остават. Процедурите работят.
Но волята се разпада.

Съюзът не умира с гръм. Той се разтваря в безкрайни срещи, в предпазливи формулировки и в страх от политическа отговорност.

Ако ЕС страда от липса на решения, логично е да се запитаме: къде се чупи механизмът отвътре? Отговорът е неудобен – в самата структура на „единството“. Там, където различията вече не са нюанс, а разлом.

Разломите отвътре – когато единството се играе, а не се живее

Кризата на решенията в ЕС не е абстрактна. Тя има география. Има социално лице. Има икономическа цена. И най-вече – има вътрешни разломи, които вече не могат да бъдат прикривани с езика на „общите ценности“.

Европейският съюз формално е единен. Реално – е разпокъсан.
И това разпокъсване не е временно. То е структурно.

Северът говори за фискална дисциплина.
Югът – за оцеляване.
Западът – за морално лидерство.
Изтокът – за цена и сигурност.

Всички говорят за Европа. Но имат предвид различни Европи.

В продължение на години тези различия бяха туширани с пари. Фондове. Програми. Пакети. Компенсации. Това беше смазката на системата. Но днес ресурсът се изчерпва, а кризите се множат. И когато смазката изчезне, металът започва да стърже.

Северните икономики все по-трудно обясняват на своите общества защо трябва да плащат за решения, които не са взели.
Южните общества все по-ясно виждат, че „солидарността“ идва с условия, които ограничават суверенитета им.
Източните държави усещат, че са нужни като геополитически буфер, но не и като равноправни участници във взимането на решения.

Това не е съюз. Това е йерархия, маскирана като партньорство.

И тук идва голямата лъжа на последното десетилетие: че проблемът е „популизмът“.
Не. Популизмът е симптом, не причина.
Причината е усещането, че решенията се взимат далеч, на език, който хората не говорят, и с последици, които те понасят.

Европейските елити говорят за „повече Европа“, но обществата усещат по-малко контрол върху собствения си живот.
Говори се за демокрация, но демократичният избор често се оказва декоративен – допустим, само ако не променя посоката.

Така демократичният дефицит престава да бъде термин. Той се превръща в емоция. В гняв. В отчуждение. В отказ.

Вътрешните разломи се задълбочават и от още един фактор, за който се говори шепнешком: различната цена на геополитиката.

За някои държави войната е телевизионен екран.
За други – икономически срив.
За трети – екзистенциална заплаха.

Когато ЕС взима „общи решения“, те не удрят еднакво. Но се представят като такива. И това поражда усещане за несправедливост, което бавно, но сигурно подкопава легитимността на самия съюз.

Особено уязвими са малките и периферните държави. Те нямат капацитета да влияят, но имат задължението да изпълняват. Те са в най-опасната зона на кризата на решенията. Защото когато решенията са грешни, те нямат буфер. Нямат тежест. Нямат втори шанс.

Тук ЕС започва да прилича на система, в която рискът се социализира, а отговорността се размива.

И колкото повече вътрешните различия растат, толкова повече ЕС се затваря в езика на абстракциите. Стратегии до 2030. Визии до 2050. Документи без адресат. Времето на гражданите обаче е днес. Сметките са този месец. Несигурността е сега.

Точно тук кризата на решенията става криза на реалността.

Когато вътрешните противоречия парализират волята, външната политика неизбежно се превръща в реакция. Така ЕС започва да губи не само единство, но и геополитическа субектност.

Реактивният съюз – Европа като придатък, не като фактор

В най-опасния свят от края на Студената война насам, Европа се държи като наблюдател с микрофон, а не като играч с тежест. Тя коментира. Тя осъжда. Тя призовава. Но рядко води. И почти никога не определя дневния ред.

Това е фундаменталната геополитическа криза на ЕС:
той реагира на събитията, вместо да ги формира.

Където и да погледнем – война, мир, енергия, сигурност – европейската позиция идва след нечия друга. След американска инициатива. След военен факт. След икономически удар. ЕС не влиза първи в историята. Той влиза в комюникето.

Украйна е най-яркият пример.
Не защото Европа не участва – тя участва масово. С пари. С оръжия. С реторика.
А защото не задава целта.

Как изглежда краят?
Какъв е политическият резултат, който ЕС счита за приемлив?
Къде свършва рискът и започва самоунищожението?

На тези въпроси няма европейски отговор. И когато няма цел, средствата се превръщат в самоцел. Затова санкциите се множат. Затова помощта се удължава. Затова реториката се радикализира. Защото липсва хоризонт.

ЕС воюва без стратегия и преговаря без план. Това не е сила. Това е геополитическа импровизация.

Същото се вижда и в Близкия изток. Европа изразява „дълбока загриженост“. Призовава за сдържаност. Настоява за хуманитарен достъп. Но не е посредник, не е гарант, не е архитект на процес. В региона действат други. Решават други. Европа плаща моралната цена, без да има политическия инструментариум.

Така ЕС се превръща в нормативна сила без реална мощ. В морален коментатор на свят, който вече не се движи от морални аргументи.

Най-ироничното е, че докато Европа говори за „стратегическа автономия“, зависимостите ѝ растат.
Енергийно – от едни доставчици към други, но винаги отвън.
Военно – с нарастващи бюджети, но без суверенно командване.
Технологично – с регулации, които задушават собствените ѝ индустрии, докато други тичат напред.

Автономията е сведена до лозунг, удобен за речи и доклади. Реалността е друга: ЕС не контролира ключовите лостове на силата. Той администрира последствията от решения, взети другаде.

И когато политическият център отсъства, вакуумът се запълва от бюрокрацията.
Решенията стават по-бавни.
Езикът – по-неразбираем.
Отговорността – по-размита.

Това е опасна трансформация. Защото бюрокрацията не може да мисли стратегически. Тя може да управлява процеси, но не и съдби. А днешният свят изисква именно второто.

Така Европа се оказва в парадоксална ситуация:
тя е икономически гигант, но геополитически средна сила;
нормативен шампион, но стратегически пасивен участник;
морален глас, но без способност да наложи рамка.

И когато кризите се наслагват, този модел започва да се руши отвътре.

Но геополитиката никога не остава само на картата. Тя слиза в икономиката, в производството, в стандарта на живот. Там, където грешките вече не могат да бъдат прикривани с думи.

Икономиката под натиск – когато липсата на воля струва скъпо

В един момент всяка геополитическа грешка слиза от високата политика и влиза в хладилника. В сметките. В цените. В затворените заводи. Точно тук кризата на решенията в ЕС показва истинското си лице – като икономически и социален удар, а не като абстрактен дебат в Брюксел.

Европейската икономика беше изградена върху предсказуемост: евтина енергия, стабилни вериги на доставки, умерени конфликти. Този свят изчезна. Но Европа продължи да действа така, сякаш още съществува.

Резултатът е болезнен.
Енергията поскъпна и остана нестабилна.
Производството загуби конкурентоспособност.
Индустрии, градени с десетилетия, започнаха да се изнасят или да затварят.

И това не е „неизбежна цена на ценностите“, както ни убеждават. Това е цената на липсата на стратегия.

Вместо трезва оценка, ЕС предложи още цели.
Вместо корекция – още регулации.
Вместо адаптация – още морални формулировки.

Зелената трансформация се превърна от необходимост в догма. Без гъвкавост. Без преход. Без защита на индустриалната база. Европа се опита да бъде моралният отличник в свят, който играе без правила.

И докато други държави субсидират, защитават и планират, ЕС регулира, наказва и изисква. Така конкурентоспособността се жертва в името на имиджа, а реалната икономика – в името на докладите.

Паричната политика също се оказа в капан.
Инфлацията удари силно. Отговорът беше рестрикция. Логична по учебник, болезнена по реалност.
Кредитът поскъпна. Инвестициите се забавиха. Малкият и средният бизнес понесе удара първи.

Решенията се взимат на ниво, далеч от социалната цена. А когато цената стане непоносима, отговорът е: „Алтернативата е по-лоша.“ Това вече не е аргумент. Това е отказ от отговорност.

Най-тревожното е, че икономическите последствия се разпределят неравномерно. Силните икономики имат буфери. Периферията – не. Малките държави се оказват притиснати между общите решения и собствената си уязвимост.

Така ЕС произвежда две скорости на изтощение.
Едните оцеляват с усилие.
Другите – се плъзгат към стагнация.

И всичко това се случва под лозунга за „сближаване“.

Социалното напрежение не е случайно. То е закономерно.
Когато хората усещат, че плащат за решения, в които не са участвали, доверието се разпада.
Когато икономическата несигурност се комбинира с усещане за безгласност, политическият радикализъм става логичен изход.

Тук елитите отново грешат диагнозата. Те виждат „екстремизъм“. Хората усещат изоставяне.

Европа днес е богата, но уплашена.
Регулирана, но незащитена.
Организирана, но без посока.

Икономиката вече не е инструмент на политиката. Тя е жертва на нейното отсъствие.

Когато икономическата цена расте, възниква логичният въпрос: кой носи отговорност? Именно тук кризата на решенията разкрива най-дълбокия си дефект – липсата на политическа сметка.

Отговорността, която никой не поема – как Съюзът се изпразва отвътре

Истинската трагедия на днешния ЕС не е, че допуска грешки. Всяка политическа система греши. Истинската трагедия е, че грешките нямат автори. Няма лица. Няма имена. Няма политическа цена. И когато няма цена, грешката се превръща в норма.

Решенията се взимат колективно, но последствията се разпределят индивидуално.
Документите се подписват от институции, а не от личности.
А когато резултатът е провал – отговорът е винаги един и същ: „Обстоятелствата се промениха.“

Това не е управление. Това е бягство от отговорност, институционализирано като модел.

В ЕС няма механизъм за политическа равносметка.
Няма момент, в който някой да каже: „Тази стратегия не проработи.“
Няма обратна връзка с обществото, която да води до корекция на курса.
И най-страшното – няма страх от провал.

Когато провалът не води до оставка, до промяна, до политически риск, той се възпроизвежда. От криза в криза. От пакет в пакет. От декларация в декларация.

Така ЕС не се разпада драматично. Той не се взривява. Той се изпарява. Бавно. Тихо. Административно.

Формата остава:
срещи на върха,
стратегии,
планове за действие,
пътни карти.

Но съдържанието се изплъзва. Защото съдържанието изисква избор. А изборът изисква риск. А рискът – политическа смелост.

Точно тук се ражда най-големият парадокс:
ЕС е най-регулираната политическа конструкция в света – и същевременно една от най-безпомощните в кризисни ситуации.

Защо?
Защото регулацията замества лидерството.
Процедурата замества решението.
Компромисът замества визията.

Това изпразване от отговорност има и психологически ефект.
Обществата усещат, че няма към кого да отправят въпроса „защо“.
Няма адресат. Няма център. Няма лице.

И когато няма лице на властта, гневът се разлива. Той търси изход. Търси радикални форми. Търси разрушение, защото не намира диалог.

ЕС се опитва да отговори на този гняв с още морал.
С още ценности.
С още призиви за търпение.

Но гладът не се лекува с ценности.
Страхът не се успокоява с декларации.
Несигурността не се разсейва с процедури.

Така кризата на решенията се превръща в криза на легитимността.
Не защото хората отричат идеята за Европа,
а защото не разпознават Европа в собственото си ежедневие.

А когато отговорността е размита, най-уязвими остават онези, които нямат глас, но плащат най-високата цена. Именно тук темата за ЕС се превръща в тема за България.

Малките държави и последната илюзия – България в периферията на безволието

Когато една система губи способността да взима решения, първи плащат онези, които нямат право на грешка. Големите държави могат да си позволят колебание. Те имат ресурси, буфери, влияние. Малките – нямат. За тях всяко грешно решение е екзистенциален риск.

В този смисъл кризата на решенията в ЕС е много по-опасна за България, отколкото за Германия или Франция. Защото ние не сме съавтори на стратегията, но сме пълноправни носители на последствията.

България не участва във формулирането на големите геополитически ходове. Тя ги получава като готови пакети – обяснени, оправдани, морализирани. Без реална възможност за корекция. Без пространство за национална адаптация.

И тук се случва най-голямата подмяна.
Казват ни, че „Европа е нашият избор“.
Но избор предполага алтернатива.
Избор предполага участие.
Избор предполага отговорност.

Това, което се случва днес, не е избор. Това е следване. Това е приспособяване. Това е мълчаливо приемане на решения, взети далеч от София, но платени в София.

Кризата на решенията превръща малките държави в територии на изпълнение, а не в субекти на политика. Те се използват като буфери, като статистика, като аргумент в чужди дебати. Но никой не пита каква е цената за тях.

И когато цената стане твърде висока – отговорът е винаги един и същ:
„Това е европейската солидарност.“

Но солидарност без равноправие не е солидарност.
Тя е зависимост, облечена в благороден език.

Най-страшното е, че ЕС не осъзнава какво губи.
Той не губи просто подкрепа.
Не губи просто доверие.
Той губи смисъла на самия проект.

Европа беше идея за контрол върху съдбата. За мир чрез сила на разума. За баланс между интерес и ценности. Днес тя все повече прилича на механизъм за разпределяне на щети, не на бъдеще.

А когато един съюз престане да бъде бъдеще, той започва да се разпада още преди формално да се разруши.

Не с гръм.
Не с референдуми.
А с апатия.
С отчуждение.
С усещането, че „нищо не зависи от нас“.

ЕС не е пред разпад.
ЕС е пред нещо по-опасно – бавно изпразване от воля.

А съюз без воля не е съюз.
Той е административна черупка, която чака първата голяма криза, за да се пропука окончателно.

И тогава въпросът няма да бъде „Как да спасим Европа?“
А „Кой ще плати цената на нейното колебание?“

И отговорът, както винаги, ще започне от периферията.