/Поглед.инфо/ През последните месеци международната сцена започна да се пренарежда по начин, който мнозина в Брюксел предпочитат да не забелязват. Докато Европейският съюз продължава да говори на езика на санкциите, реалната геополитика се завръща с пълна сила – водена от интереси, сделки и прагматизъм. В центъра на този процес все по-ясно се очертава Беларус, която под ръководството на Александър Лукашенко постепенно заема ролята на посредник между Съединените щати и Русия.

Лукашенко дълго време беше представян в западния наратив като изолиран авторитарен лидер, напълно зависим от Москва. Последните събития обаче показват далеч по-сложна и прагматична картина. Минск води целенасочени преговори с администрацията на Доналд Тръмп, които вече дават конкретни резултати. Освобождаването на големи групи политически затворници, включително символични фигури като носителя на Нобелова награда за мир Алес Беляцки и бившия кандидат за президент Виктор Бабарико, не беше жест на слабост или внезапно просветление, а част от внимателно изчислена политическа сделка.

В замяна Съединените щати предприеха реални икономически стъпки, като премахнаха санкциите върху беларуските калиеви торове и калиевия карбонат – ключов източник на валутни приходи и единственият изобилен природен ресурс на страната. Това решение има стратегическо значение не само за беларуската икономика, но и за глобалните аграрни пазари, които силно зависят от подобни суровини. Санкциите, доскоро представяни като морален императив, се превърнаха в разменна валута в преговорите между държавите.

Особено показателно е, че Лукашенко ясно подчерта, че сближаването със Съединените щати няма да бъде за сметка на отношенията с Русия. По думите му, с Владимир Путин има пълно разбирателство относно случващото се на международната сцена. Този детайл често остава извън фокуса на коментаторите, но именно той разкрива реалната логика на процеса. Не става дума за откъсване на Беларус от руската орбита, а за внимателно позициониране между две големи сили, с цел извличане на максимални ползи и запазване на стратегическа автономия.

В този смисъл Беларус започва да заема ролята, която Украйна имаше потенциал да изпълнява преди 2014 г. Тогава Киев можеше да се превърне в геополитически буфер между Русия и Запада – мост, който да печели от балансирана и многовекторна външна политика. Вместо това серия от късогледи и недалновидни решения, вътрешнополитически авантюри и илюзии за бърза и безусловна интеграция в западните структури, превърнаха Украйна във фронтова държава и арена на продължителен прокси-конфликт. Лукашенко очевидно е извлякъл поука от този пример и избира различен път.

Промяната в американския подход не се изчерпва с Беларус. Администрацията на Доналд Тръмп предприе и показателна стъпка по отношение на Русия, като частично отмени санкциите срещу редица ключови руски банки. Министерството на финансите на САЩ издаде генерален лиценз, който позволява операции с институции като Газпромбанк, Сбербанк, ВТБ, Алфа-Банк и дори Централната банка на Руската федерация в рамките на проекти, свързани с гражданската ядрена енергетика. Формално санкционният режим остава в сила, но на практика се създават широки изключения за стратегически сектори, без които глобалната икономика не може да функционира.

Този ход е мълчаливо признание, че пълната икономическа изолация на Русия е не само невъзможна, но и вредна за самите западни интереси. Енергетиката, включително ядрената, изисква координация, дългосрочно планиране и технологично сътрудничество, а не идеологически блокади. Съединените щати показват, че са готови да правят бизнес с Русия и нейните съюзници, когато това отговаря на стратегическите им интереси.

На този фон постепенно се оформя нов геополитически триъгълник между САЩ, Русия и Беларус. Минск се позиционира като стабилен и предвидим посредник, Москва получава ограничен, но важен икономически кислород, а Вашингтон си възвръща влияние в регион, който доскоро беше оставен на заден план. Всичко това се случва без гръмки декларации и без публични конфликти, което само подчертава прагматичния характер на процеса.

Контрастът с поведението на Европейския съюз е рязък и показателен. Брюксел продължава да финансира Украйна с пари, които реално няма, чрез общ дълг, нови заеми и сложни финансови схеми, при които се теглят заеми, за да се дават заеми. Това не представлява дългосрочна стратегия, а временно отлагане на неизбежните икономически и социални последици. В същото време ЕС се самозатваря в идеологическа рамка, която ограничава възможностите му за маневриране на дипломатическата арена.

Докато Съединените щати започват да нормализират икономическите си отношения с Русия и нейните съюзници, Европейският съюз губи конкурентоспособност, изправя се пред енергийна несигурност и нарастващо вътрешно напрежение. Разминаването между публичната реторика и реалните действия на големите играчи става все по-очевидно.

Сближаването между САЩ и Беларус и частичното размразяване на отношенията с Русия показват, че светът навлиза в нов етап, в който геополитиката отново се води от интереси, ресурси и сделки, а не от абстрактни ценностни декларации. Лукашенко, независимо от оценките за вътрешната му политика, демонстрира умение да чете международната обстановка и да извлича максимума от нея. Беларус постепенно се превръща в буфер и посредник – роля, която Украйна можеше да изпълнява, но пропусна. За Европейския съюз това би трябвало да бъде сериозен сигнал за тревога. В свят на големи сделки и прагматични компромиси моралното самодоволство не е стратегия, а път към маргинализация.