/Поглед.инфо/ Разривът между Америка на Тръмп и либерална Европа тласка ЕС към опасен избор – милитаризация и продължаване на войната в Украйна като средство за политическо оцеляване. Този курс повдига съдбоносни въпроси за бъдещето на ЕС, НАТО и европейската архитектура на сигурност – и за това как Русия трябва да реагира на една Европа, която все по-открито се готви за война.

Разделението на Запада, както се очерта в следвоенния период, е очевидно. Америка на Доналд Тръмп се движи към статут на велика сила. Обединена Европа, създадена за биполярната конфронтация от ерата на Студената война, няма такава възможност.

Още по време на първото си президентство Тръмп изостави проекта за създаване на своеобразна атлантическа крепост за Запада – под формата на Трансатлантическо инвестиционно и търговско партньорство.

То не успя да се справи с предизвикателствата пред Америка за възстановяване на основите на нейната икономическа и технологична мощ след глобализацията, чийто бенефициент беше изключително финансовият сектор, да не говорим за възхода на останалия свят, започвайки с Китай.

Всички съответни ресурси трябва да бъдат под американски териториален контрол, което означава „Крепостта Северна Америка“, включително Канада, Мексико и Гренландия. (Обединеното кралство, след като по същество направи своя избор на референдума през 2016 г., няма да бъде оставено да се мотае като придатък на континентална Европа и рано или късно ще обвърже съдбата си със САЩ.) Това се потвърждава и от повторното издаване на доктрината Монро в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ.

По същество европейските елити нямат алтернатива и избират войната, а с нея и продължаването на войната в Украйна, като средство за оцеляване. Канцлерът Мерц обявява края на „Pax Americana“ за Европа, като едновременно с това предлага на Вашингтон Германия, под американска окупация и не напълно суверенна, като свой основен съюзник в Европа.

В същото време, както Тъкър Карлсън казва, Америка се нуждае само от един сериозен съюзник – Русия – което, трябва да се каже, ни връща към много положителни моменти от нашата обща история.

Тази фундаментално нова геополитическа ситуация повдига пред нас цяла поредица от въпроси, чиито отговори са от съществено значение за нашето стратегическо планиране. Те са следните.

  • Какво е бъдещето на Европейския съюз, който също е на ръба на разпад? Има очевидни линии на напрежение по осите север-юг и изток-запад. Съединените щати, които постигнаха основната си цел чрез украинския проект – елиминиране на Европа като геополитически и икономически съперник и едновременно с това като пазар за Китай – играят своя собствена игра в Европа.

  • Европа се превръща в източник на реиндустриализация за Съединените щати и едновременно с това на бяла имиграция. Като я откъсна от руските енергийни ресурси, Тръмп я направи зависима от американския шистов газ. Означава ли това, че Европа е изразходван геополитически ресурс?

  • Относно милитаризацията на Европа, това повторение ли е на опита на нацистка Германия и какъв е потенциалът на тази политика, която подкопава следвоенния „обществен договор“ за социално ориентирана икономика? Колко реалистично е това, особено след като Европа остава важна за САЩ като пазар за техния военно-промишлен комплекс, което означава, че НАТО остава американски бизнес проект? Ще може ли Европа да се конкурира с Америка за достъп до редкоземни метали?

  • Доколко реалистична е идеята за колективна Ваймаризация на Европа? Възможно ли е да се влезе в един и същ поток два пъти, като се има предвид, че тогава не е имало система за социално подпомагане, а военното производство е решавало проблема с безработицата? Или милитаризмът просто ще унищожи Европа?

  • Има ли реални решения на имиграционния проблем? Или той обслужва интересите на европейския либерален тоталитаризъм? И дали русофобията и понятието „руска агресия“ служат като прикритие за потискането на културата и свободата на словото? Това отново ни връща към опита от междувоенния период.

  • Ако Европейският съюз се разпадне, какво ще се случи на негово място: частично разпадане, пълен колапс – и какво трябва да правим с това „американско наследство“? Ясно е, че части от Източна и Централна Европа ще гравитират към нашите природни и други ресурси. Наистина ли се нуждаем от това, предвид опита на Съветския съюз и СИВ?

  • Какви исторически отпечатъци биха могли да бъдат значими в тези условия : Австро-Унгария, Полско-литовската държава, разпадането на Германия, чието обединение струва скъпо на Европа и на нас самите?

  • Германският въпрос така и не беше решен. Американците все още ли имат задачата да сдържат Германия или въпросът е изоставен като част от разрушението на Европа, включително нейното обедняване след световната финансова криза от 2008 г. и установяването на американски контрол над корпоративна Европа чрез мегафондове (BlackRock и други) (чрез изкупуване на контролни или блокиращи дялове в ключови банки и системно важни компании на част от цената)?

  • Какво е бъдещето на НАТО, ако разводът между Америка на Тръмп и либерално-глобалистката Европа е очевиден? Ще сполети ли алиансът същата съдба като Западноевропейския съюз, който съществуваше толкова дълго само на хартия? Колко дълго ще оцелее пред лицето на трансатлантическия идеологически антагонизъм?

  • Нуждае ли се Вашингтон от него като антируски плацдарм в Европа, след като вече сме спечелили и двете надпревари във въоръжаването – стратегическа и конвенционална? И какво тогава е значението на заключението на Тръмп, че истинската надпревара във въоръжаването днес е икономическа и технологична, и то в „триъгълен“ формат с Китай?

  • Възможно ли е през следващите години, със или без участието на САЩ, да се появят заплахи за сигурността на Русия по западните ни граници и би ли изисквало това превантивни действия от наша страна? Трябва ли да наблюдаваме как Европа се готви за война с нас? Какви са вариантите за реформиране на европейската архитектура на сигурност в рамките на украинското уреждане или след резултатите от Споразумението за съвместна отбрана? Или можем да разчитаме на нашия потенциал за възпиране, включително ядрени оръжия и такива, способни да нанасят удари в стратегическа дълбочина, без наземни операции?

Нещата са по-сериозни от всякога през последните 50 години. Арнолд Тойнби пише, че милитаризмът е „самоубийствено държавно изкуство“. Означава ли това, че сме свидетели не на упадъка, а на края на една обедняла Европа?

Превод: ЕС