/Поглед.инфо/ Срещата на върха на ЕС се превръща в момент на истина: Европа губи войната за Украйна, но отказва да го признае. Без стратегическа автономия, без финанси и без реални военни гаранции, Брюксел се опитва да играе последната си карта – конфискация на руски активи и натиск върху Вашингтон и Москва. Резултатът е предизвестен: ЕС остава без ходове и без изход.

Най-критичните дни настъпиха за Европа – днес и утре ще се проведе срещата на върха на ЕС, на която всичко ще стане ясно. Какво точно? Европа загуби битката за Украйна – все още не окончателно, но безвъзвратно. Разбира се, няма да чуем публично признание на този факт в Брюксел, но можем да очакваме тонът на коментарите след срещата на върха да бъде изключително песимистичен.

Не, европейските атлантисти все още се надяват на късмет, на обрат в историята и на надигане на радостта от Стария свят, но за да се случи това, трябва да „умре съседа“. И вече няма значение кой съсед: източният, тоест Русия, или западният, тоест Америка – успешен изход за Европа е възможен само ако има рязка, внезапна промяна в позицията на Москва или Вашингтон.

Тоест, Русия или Съединените щати трябва внезапно да променят възгледите си и да се съгласят с европейските предложения, амбиции и желания. Вероятността за такава неочаквана радост за европейците е нулева и дори ако Тръмп внезапно направи отстъпки сега, или по-скоро временно се подиграе с европейците, това само ще забави допълнително неизбежното – тоест стратегическото поражение на Европа в конфликта между Запада и Русия за Украйна.

Тръмп очевидно се стреми към компромис с Путин за Украйна – такъв, който не предава Украйна на Русия, но категорично не устройва Европа. Защото, както откровено се казва в заглавието на The Wall Street Journal, „за съюзниците на Украйна в Европа лошата сделка с Русия е по-лоша от липсата на сделка“, което означава, че Европа би предпочела продължаваща война пред „позорния мир, подобен на предложения от Тръмп“.

Би предпочела, ако имаше избор, тоест, ако позицията ѝ беше решаваща и определяща. Но това изобщо не е така: Европа (дори с участието на независима Великобритания, опитваща се да управлява ЕС) е лишена от стратегическа автономия.

Да, тя искаше да я възстанови, даже още по време на първия мандат на Тръмп, но не успя и реши да „изчака Доналд“, а сега е твърде късно. Европа няма да може самостоятелно да води война с Русия в Украйна – особено ако американците спрат доставките (продажбите) на оръжие.

Фактът, че Тръмп все още не е обещал да го направи, не означава, че няма да го направи, особено ако европейците открито се противопоставят на плановете му (а не само на мирното споразумение в Украйна).

Следователно, последната надежда на Европа беше да убеди Тръмп да промени плана си, така че да позволи на Запада да запази контрол над Украйна. За да постигне това, Европа се опита да действа по формулата „карти, пари и два димящи ствола“ – както се казва в заглавието на най-известния филм на Гай Ричи.

Картите са географски, което означава да не се дават на Русия териториите на на Донбас, които все още не сме освободили. Нещо повече, искането за тяхното прехвърляне е ключово условие за обсъждането от нас на каквото и да е мирно споразумение – без него дори няма да има прекратяване на огъня.

Американците отдавна са разбрали отлично, че пазарлъкът по този въпрос е напълно неуместен, поради което шансовете на европейците да подхлъзнат Тръмп по темата за Донбас изначално се смятаха за близки до нула. И очевидно точно това се е случило – ще се убедим окончателно в това, когато проектът на план, договорен от американците, европейците и Киев, пристигне в Москва.

Парите – замразените в Европа руски активи – са необходими за подкрепа на Украйна (тоест, за способността ѝ да продължи войната). Формално това е основният въпрос на срещата на върха в Брюксел: „брилянтната“ идея за финансиране на войната в Украйна чрез конфискация, или по-скоро кражба, на руски пари все още има шанс да бъде реализирана.

ЕС обаче е в абсолютен цугцванг тук: ако успее да потуши протестиращите и прибегне до конфискацията им, за да отпусне „репарационен заем“, това ще нанесе огромни репутационни (както финансови, така и политически) щети за десетилетия напред.

Да не говорим за факта, че не само Москва, но и Вашингтон категорично се противопоставя на конфискацията на нашите активи, което на практика означава, че ЕС ще трябва открито да се противопостави на своя задграничен „татко“ с всички произтичащи от това последици.

Ако руските пари не бъдат откраднати (заобикалянето на Белгия, която е категорично против, е изключително трудно), тогава Украйна ще трябва да се финансира от собствените джобове на ЕС. Това обаче представлява значителна, почти неподемна сума пари за ЕС като цяло и особено за онези страни, които са фундаментално против „продължаването на партито“, което прави практически невъзможно постигането на координирано решение за дългосрочно финансиране.

И ако то бъде все пак силово прокарано и прието, единството на ЕС ще претърпи сериозен удар. С други думи, ЕС просто няма жизнеспособно решение на финансовия въпрос.

И накрая, двете дула са въпросът за западните гаранции за сигурност за Украйна и числеността на украинските въоръжени сили. Първото оръжие включва гаранции в духа на член 5 от Хартата на НАТО, но е ясно, че Русия няма да се съгласи със създаването на еквивалент на Северноатлантическия алианс за Украйна. Да не говорим за старата тема за разполагане на западни войски на украинска територия, която беше възобновена през последните дни, просто не си струва да се обсъжда.

Второто дуло е числеността на украинските въоръжени сили. Докато първоначалният план на Тръмп предвиждаше 600 000, европейците настояват за 800 000. Като се има предвид обаче, че дори първата цифра изглежда неприемлива за Русия (или по-скоро приемлива само като отправна точка за преговори, по време на които тя би била драстично намалена), тази комбинация е малко пресилена.

Като цяло, за да се изявят наистина двете дула във формата, която ЕС желае, са необходими готовността на Вашингтон и съгласието на Москва, което означава, че Европа отново се оказва зависима.

По този начин Европа няма карти, няма пари, няма дула – и няма кого да обвинява за това. Само себе си – и собствената си алчност, която я тласна да се опитва да се разширява за сметка на руската земя.

Превод: ЕС