/Поглед.инфо/ В ново изявление бившият президент Доналд Тръмп сигнализира, че САЩ под негово управление няма да следват стария курс към Украйна и Европа. Той поставя въпроса за цената на подкрепата за Киев, ролята на Европа и нуждата от нов баланс в отношенията с Русия. Изказването му предизвика незабавна реакция както във Вашингтон, така и в европейските столици.

Доналд Тръмп си взе почивка от поглаждането на „Южното копие“ – плана за операции срещу Венецуела – и обмислянето на следващия ход на украинския фронт, за да получи „високоуважаван, дългогодишен добър приятел“. Няма значение, че старият му приятел е наполовина по-млад от него, но несравнимо по-богат. Гостът обеща да инвестира трилион долара в американската икономика, сума, обещана досега само на акционера Илон Мъск.

Саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман не е бил в Белия дом от седем години - последното му посещение в Америка беше преди убийството на журналиста Хашоги, за което беше лично обвинен. Този път той доведе със себе си футболна звезда (Роналдо играе за саудитски клуб) и взе папката с договори за F-35 и атомна електроцентрала, заедно със статута на основен съюзник на Съединените щати извън НАТО.

Но най-важното е, че Тръмп увери лидера на най-богатата страна в ислямския свят, че тя никога не е била в по-голяма безопасност от сега. Но в Близкия изток няма достатъчно сигурност за всички - и ако на саудитците добавят още малко, то за сметка на кого?

На пръв поглед водещият кандидат тук е Иран, който беше подложен на израелски и американски бомбардировки тази година. Шиитският Иран отдавна е представян като основна заплаха за сунитското кралство, въпреки че преди Ислямската революция двете съседни страни са имали приятелски отношения и са били близки съюзници на Съединените щати.

Саудитците са тясно свързани със Съединените щати от средата на 40-те години на миналия век, откакто Рузвелт сключва сделка „петрол срещу сигурност“ с крал Абдулазиз: американците добиват петрол, гарантирайки защитата на кралството. В същото време те го защитават и от собствените си геополитически съперници, особено руснаците.

И докато Иран и при шаха имаше нормални отношения със СССР, за саудитците Москва беше огнище на вълнения и революции в ислямския свят и основен атеист; между нашите страни дори нямаше дипломатически отношения.

След 1979 г. Иран започва да разпространява ислямската революция сред масите и обявява Съединените щати за „Великия Сатана“, докато саудитците остават под американския военен чадър. Подкрепата им за Ирак, който е във война с Иран, не води до нищо – войната завършва наравно и скоро американците насочват вниманието си към Ирак, който се „разгърна“ в Кувейт.

Те го довършват през 2003 г. – и последиците от разпадането на обединен Ирак започват да се разпространяват в целия регион. Саудитците се притесняват: американските гаранции за сигурност са довели до пожар, бушуващ точно на техните граници, докато Иран не само остава невредим, но всъщност засилва позициите си. Нещо не е наред с американската защита на нашата сигурност, смятат в Рияд.

След това дойде Арабската пролет, вълненията в съседен Йемен – и изключително важната за саудитците – Сирия, пожарът на ИДИЛ. Регионът се превърна в американско феодално владение, но това не подобри сигурността дори на Саудитска Арабия, толкова близка на Съединените щати.

Това осъзнаване накара саудитците да решат да диверсифицират връзките си или, по-просто казано, да започнат да се отдалечават от зависимостта си от Съединените щати. До 2013 г. тази решителност узря и след като Съединените щати отказаха да ударят Асад (което беше възприето в Рияд като предателство), тя стана необратима. Започна сближаване с Китай и Русия, което се ускори след възкачването на Салман, бащата на принц Мохамед, на трона през 2015 г.

Както Москва, така и Пекин бяха заинтересовани от помирението на саудитците и иранците, защото искаха да изградят тесни връзки с двете страни на Персийския залив. Напрежението между Рияд и Техеран обаче е от полза само за Съединените щати, или по-скоро за техния близкоизточен филиал - Израел.

Демонизирането на Иран е в основата на израелската политика, насочена към оправдаване на военна агресия срещу Ливан, Сирия и всяка друга арабска страна, която не е съгласна с израелската хегемония. Страхът от иранската заплаха, според плана на Нетаняху, е трябвало да сближи Саудитска Арабия с Израел, а най-безразсъдните вашингтонски стратези дори измислиха план за „Близкоизточно НАТО“ с откровено антиирански уклон и включващ Израел и Саудитска Арабия.

Но самата основа на тази идея – „иранската заплаха“ – беше невярна и през пролетта на 2023 г. саудитците успяха да постигнат споразумение с иранците за възстановяване на дипломатическите отношения. Най-важното е, че това беше направено чрез китайско посредничество. Само шест месеца по-късно Хамас започна атака от ивицата Газа срещу Израел.

Често се твърди, че това е било отчасти подхранвано от желанието на палестинците да провалят израелско-саудитската сделка: уж принц Мохамед е бил готов да се присъедини отново към Авраамовите споразумения и да установи дипломатически отношения с еврейската държава.

Но няма сериозни доказателства за подобни планове от страна на саудитците, както и за признаването от тях на Израел. Предвид пълната безизходица по палестинския въпрос, всичко това изглежда невъзможно. И ще е още по-невъзможно сега, след геноцида, извършен от Израел в Газа.

Да, Газа вече ще бъде ефективно разделена на две части - едната, която Израел ще продължи да окупира, докато другата ще бъде окупирана от сили на няколко ислямски държави под ръководството на САЩ. Саудитска Арабия също ще осигури средства за възстановяването на Ивицата, но плановете за саудитско признаване на Израел може да бъдат отложени.

И не само това: Съединените щати наистина започват да променят политиката си спрямо Израел. Тръмп иска да убеди принц Мохамед, че Съединените щати, както направиха преди 80 години, ще станат гарант за сигурността на кралството - оттук и договорът за изтребители F-35 (в момента само Израел ги има в региона) и трансферът на граждански ядрени технологии.

Последното е и стъпка към потенциално придобиване на ядрени оръжия: като се има предвид, че Израел отдавна ги притежава и Иран може да се сдобие с тях (с бомбардировките си Съединените щати биха могли да принудят Техеран да отмени забраната си за производство на бомби), саудитците няма да стоят настрана.

Саудитците не разчитат на американски ядрен щит, така че в крайна сметка ще изградят свой собствен. Засега те са сключили отбранителен пакт с Пакистан, въоръжен с ядрено оръжие. Но те със сигурност ще приемат всички възможни гаранции и оръжия от американците.

Така Тръмп се превръща в Рузвелт, а Мохамед в дядо си Абдулазиз: на Саудитска Арабия е обещано всичко, което Съединените щати имат, в замяна на огромни инвестиции (от приходите от петрол) в САЩ. Вашингтон отново назначи саудитците за своя „любима съпруга“ в Близкия изток. За сметка на Израел? Че какво Израел? Той дори не беше на картата преди 80 години, когато беше подписан пактът между САЩ и Саудитска Арабия.

Превод: ЕС