Днес е ясно, че дори Байдън да спечели изборите и демократите да си възвърнат контрола над Белия дом, интензивността на американско-китайската конфронтация няма да се смекчи. Така САЩ се оказват въвлечени в конфронтация на два (евроатлантически и азиатско-тихоокеански) фронт.
Намирайки се в състояние на неформален (неофициално сключен), но от това не по-малко ефективен съюз, Русия и Китай надеждно се покриват взаимно, като правят по-голямата част от Евразия недостъпна за американско влияние. За да се развали този ефективен и изключително опасен съюз за САЩ, американската пропаганда работи в две посоки.
Първо, непрекъснато се разпространяват слухове, че Русия преговаря със Запада за присъединяване към антикитайската коалиция въз основа на признаването на руския статут на Крим от САЩ и ЕС и затварянето на всички американски цветни проекти в постсъветското пространство. Тези слухове имат за цел да разтревожат Пекин и да всеят недоверие в отношенията му с Москва.
На второ място, на руската политическа и експертна общност непрекъснато се предлага информация за „китайските планове за завземане на Сибир“, „уреждането на Далечния изток от китайците“, „претенциите на Китай към Централна Азия“ и т.н. Подобни страхове се вливат в руския човек на улицата чрез руските медии. Целта е да се предизвика паника в Русия, страх от „жълтата опасност“, да се принуди Москва да засили отбранителните мерки на китайската граница, което като цяло трябва да потвърди идеята за преминаване на Русия към антикитайския лагер, насадена в Пекин.
Като цяло се опитват да разбият руско-китайския съюз и от двете страни, но принуждаването на Русия към превантивно разполагане на войски в Далечния изток играе ключова роля в тези планове, тъй като трябва да се превърне в материално „потвърждение“ на антикитайските планове на Москва. Важен аргумент, който трябва да подтикне руските военни и политиците да засилят руското военно присъствие в региона, е индикацията за постоянно нарастващата бойна мощ на китайския флот.
В действителност, в случай на динамично развитие на своите програми за корабостроене, Китай може вече към средата на това десетилетие да има в експлоатация четири самолетоносача (заедно със съпътстващите кораби), 6-8 съвременни универсални амфибии, повече от тридесет най-нови разрушители и съответен брой фрегати, корвети и подводници, включително ядрено-ракетни. По отношение на бойната мощ китайският флот ще бъде съпоставим с американските способности в региона (Съединените щати трябва да запазят значителна част от силите на флота си в Атлантическия и Индийския океан). Всъщност той вече е значително по-добър от руския тихоокеански флот и през следващите десет години китайският флот ще да расте по-бързо. Изглежда, че има опасност.
Струва си да се припомни обаче, че дори в пика на своята мощ (от края на 70-те до 80-те години на миналия век), съветският флот е значително по-нисък по количествено и качествено отношение от американския флот. В същото време Тихоокеанският флот е само един от четирите съветски флота, докато комбинираните флоти на САЩ, Япония и Южна Корея му се противопоставиха в Тихия океан, без да се броят всички „дребосъци“ като австралийския, тайванския флот и експедиционните групи кораби на европейските страни от НАТО. Между другото, Китай през онези години далеч не беше приятелска сила и флотът му, макар и морално остарял, беше доста многочислен.
Като цяло, преди 40-50 години ситуацията за Тихоокеанския флот на СССР беше поне не по-добра, а доста по-лоша, но никой не се паникьосва. Защо?
Тъй като нито съветският, нито руският тихоокеански флот са предназначени да изземат господството в Тихия океан. Тяхната задача е да защитават брега, както и да осигурят разполагането на ударните сили на флота (ядрени подводници с ядрени ракети) за ответен удар срещу агресора. Тихоокеанският флот, с подкрепата на авиацията и крайбрежните комплекси, се справя и с двете задачи и все още го прави и сега.
Факт е, че въпреки дългата брегова линия, десантът на вражески ударни сили е възможно само на ограничен брой места, където пътната мрежа в близост до брега позволява се разчита на бързото окупиране на някакво относително голямо населено място (с летище), което би могло да служи като база за по-нататъшно разполагане. По този начин армията и флотът в Далечния изток трябва да осигурят стабилна защита срещу десант на малък брой зони. В същото време десантните сили също трябва да бъдат докарани до руското крайбрежие, преминавайки през веригата от острови и тесни проливи, в които десантните сили стават лесна плячка за крайбрежни ракетни системи, авиация, подводници и ударни кораби на флота.
Освен това, дори да приемем, че по някакво чудо операцията по десанта е била успешна, възниква проблемът с осигуряването на разположените войски. Необходимо е да им се доставят боеприпаси и подкрепления в условия на противопоставяне от руските авиационни и морски сили. Освен това, за да се постигнат стратегически цели в дълбините на руската територия, десантът трябва да премине от пет до осем хиляди километра по един или два налични пътя. В същото време Русия има способността да изгради своята групировка в региона с много по-високи темпове. Така десантът няма да е обречен предварително, единствено ако стоварването е на Камчатка. Но дори там той се оказва в изключително трудна ситуация и в случай на непредвиден успех се оказва изолиран на полуострова, без възможност за пробив в дълбините на Русия.
И така, ограничените сили на флота бяха достатъчни, за да изпълнят задачата и преди, а и сега са достатъчни. От една страна, Тихоокеанският флот (с изключение на подводниците) изпитва трудности при пробив в открития океан през Курилските проливи. От друга страна, всеки противник, който се опитва да проникне в затворената акватория на Охотско море, е изправен пред подобни проблеми. Само Владивосток е относително отворен за атака от морето, но това е основната, най-добре защитената база на флота, освен това, за да навлезе в Японско море, на брега на което се намира Владивосток, е необходимо да се премине теснотата на пролива Цушима.
Тихоокеанският флот също така е в състояние да изпълни задачата да осигури безопасността на гражданското корабоплаване от Владивосток до Беринговия проток, която може да възникне във връзка с плановете за широко използване на търговския (транзитен) потенциал на Северния морски път.
В същото време Китай се стреми да изтегли флота си от крайбрежните морета, ограничени от островни вериги, до просторите на Тихия и Индийския океан. Именно китайският флот днес е основният съперник на американския (и флота на съюзниците на САЩ) в тези води. Трябва също да се има предвид, че Китай, във връзка с неразрешени териториални спорове, периодично прерастващи в гранични конфликти, вижда Индия като свой потенциален противник, който от своя страна се опитва да осигури господството на флота си в Индийския океан.
Така че Пекин има достатъчно силни противници по море. Освен това, за разлика от Русия, всички стратегически центрове на Китай са разположени в крайбрежните провинции и са достъпни от морето. В същите провинции са съсредоточени основните индустриални мощности и по-голямата част (90%) от населението. А животът на китайската икономика се подпомага от външната търговия.
За Китай възможността за свободно маневриране на военноморските сили в района на Тайван, Филипините и контрола над пролива Малака е от основно и жизненоважно значение. Не е сигурно, че дори четири пълноценни ударни групи самолетоносачи ще са му достатъчни, за да реши всички тези проблеми. Засега той, подобно на Русия, може само повече или по-малко надеждно да защитава крайбрежието си, а също така да използва стратегическите сили на флота за ответна ядрена атака срещу агресора. За разлика от Тихоокеанския флот на Русия, понастоящем китайският флот не е в състояние да реши дори задачата да осигури безопасността на гражданското корабоплаване в района от проливите Малака до Цушима. Така че по-нататъшното изграждане на китайския флот е съвсем в интерес на Русия, тъй като то свързва ръцете на флота на потенциалните противници на Москва в Тихия океан.
Разбира се, може да ни се каже, че за разлика от САЩ Китай е способен да представлява заплаха за Русия на сушата и че липсата на териториални претенции от страна на Пекин днес не означава, че те няма да възникнат утре.
Вярно е. На теория Китай може да се опита да започне настъпление на широк фронт (от Владивосток до Байкал). Релефът и пътната мрежа на региона обаче са такива, че във всеки случай Русия ще може да изгради групировката много по-бързо и да я достави по-ефективно. Няма смисъл Китай да се бори за Владивосток, Хабаровск или дори Чита. За Пекин е важно да осигури безопасна доставка на своите стоки на европейския пазар. Традиционният маршрут - през пролива Малака, Индийския океан, Червено море и Суецкия канал - може да бъде пресечен от Съединените щати по всяко време. Китай скоро няма да може да се конкурира с американския флот на такова значително разстояние от бреговете си, като например Червеното и Средиземно море. Във всеки случай контролираният от Русия Северен морски път или сухопътният път през Централна Азия и Русия са много по-надеждни и най-важното е, че те вече работят.
Така Китай се интересува от същото нещо като Русия - от установяването на търговско-икономически отношения с Европейския съюз и създаването на единен евразийски търговско-икономически клъстър, който най-накрая може да сложи край на опитите на САЩ да възроди своята хегемония. Пекин няма да може да реши тези проблеми без Русия (особено въпреки Русия) в близко бъдеще. Следователно в постсъветското пространство, включително в Централна Азия, където присъствието на Китай е доста забележимо в продължение на петнадесет години, Пекин се интересува не от конфронтация с Русия, а от взаимодействие с нея, включително от осигуряване на стабилност на региона на Централна Азия, и Евразия като цяло.
Стабилната, контролирана и защитена трансевразийска търговия е важна както за Москва, така и за Пекин. Контролът над Далечния Изток или Централна Азия не решава проблема с трансевразийския транзит за Китай. Освен това за него е необходимо да преговаря с Русия Следователно искреното приятелство с Москва е по-изгодно за Пекин днес, отколкото да враждува с нея, както е изгодно за Русия да има добри отношения с Китай.
Никой няма интерес от това да воюва, ако победата не е в състояние да даде повече, отколкото има сега. Всеки руско-китайски конфликт, без значение как ще завърши, само ще отслаби и двете страни и ще засили позицията на САЩ, враждебни и на двете, което не осуетява намеренията му да унищожи както Русия, така и Китай.
Това е точно случаят, когато всяка териториална промяна, настъпила в резултат на конфликта, отслабва не само този, който е загубил територията, но и този, който я е придобил. Хипотетичното завземане на Приморието и/или Забайкалието от Китай геополитически отслабва Пекин, точно както завземането на Манчжурия и Порт Артур от Русия сега би отслабило Москва. Това е минус мощен съюзник и плюс територии, които изискват отбрана, интеграция и развитие, без да се решава нито една от стратегическите задачи. Разходите нарастват, а приходите са нулеви.
Възможно е, ако САЩ бяха решили преди десет или петнадесет години да приложат различна тактика спрямо Русия и Китай (компромиси, споразумения и отстъпки), в крайна сметка да успеят, ако не да тласнат Москва и Пекин едни срещу други, поне да предотвратят прекомерното им сближаване. Но тогава САЩ не биха били САЩ. Те са толкова свикнали с ролята на хегемон, че не могат да си представят, че преговарят като равни. И тази обща опасност сближава Русия и Китай не по-малко от общите търговски интереси.
Превод: В. Сергеев
