Много коментатори очакваха началото на юни да донесе поне предварително рамково споразумение между Вашингтон и Техеран. След дванадесетдневната война и последвалото прекратяване на огъня логиката изглеждаше проста. Иран беше понесъл сериозни щети върху инфраструктурата си. Израел също беше изправен пред нарастващи разходи. Съединените щати се нуждаеха от стабилизиране на региона и гаранции за безопасността на морските маршрути през Персийския залив. Всички имаха причина да търсят пауза.
Точно тогава Техеран направи обратното и прекъсна процеса.
На пръв поглед това изглежда ирационално. Иранската икономика остава под тежки санкции. Пристанищата работят под постоянен натиск. Банковите операции продължават да се осъществяват чрез сложни посреднически схеми. Износът на петрол оцелява благодарение на азиатски пазари и мрежа от посредници, които постоянно са под риск от нови ограничения. В подобна ситуация отказът от преговори изглежда като лукс, който Техеран трудно може да си позволи.
Само че иранското ръководство не разглежда проблема единствено през икономическа призма.
За Ислямската република въпросът никога не е бил само Ормузкият проток. Той е свързан с ролята на страната в целия Близък изток. Още от революцията през 1979 г. иранската външна политика се опира на една основна претенция – че Техеран е не просто държава със свои национални интереси, а център на по-широк политически и цивилизационен проект. Именно затова теми като Ливан, Газа, Йерусалим и палестинският въпрос заемат толкова важно място в официалната реторика на иранските власти.
Тук се намира и причината за прекратяването на преговорите.
Според публикуваната информация Техеран е обвързал продължаването на контактите със Съединените щати с ограничаване на израелските действия в Ливан и Газа. Доколко това е било формално условие и доколко политически сигнал, не може да бъде независимо потвърдено. Резултатът обаче е показателен. След решението на Иран последваха нови контакти между Вашингтон и Тел Авив, а Израел беше принуден поне временно да ограничи част от действията си в Ливан.
Това може да изглежда дребен дипломатически епизод, но за региона подобни символи имат огромно значение.
Близкият изток не работи по логиката на европейската дипломация. Там престижът, репутацията и демонстрацията на воля често са също толкова важни, колкото военните възможности. Ако една държава бъде възприемана като готова да изостави съюзниците си при първия натиск, нейното влияние започва бързо да ерозира. Ако покаже готовност да понася икономически загуби в защита на съюзниците си, ефектът е обратен.
Точно това се опита да постигне Техеран.
Междувременно западният политически език продължава да описва Хизбула, Хамас и хусите като ирански проксита. Тази формулировка има своя логика, защото Иран действително подпомага тези движения с ресурси, технологии и политическа подкрепа. Но картината е по-сложна. Нито Хизбула е създадена като чуждестранен филиал, нито Хамас се управлява от Техеран. Те имат собствена социална база, собствена история и собствена мотивация.
Това не означава, че са независими от Иран. Означава, че отношенията са по-скоро съюзнически, отколкото колониални.
Оттук идва и един важен въпрос. Кой всъщност спечели след последната война?
Военно погледнато, Иран понесе удари. Част от инфраструктурата беше засегната. Икономическите проблеми не изчезнаха. Рисковете за енергийния сектор останаха. Израел също демонстрира способност да нанася удари на голяма дистанция.
Но политическите резултати изглеждат по-малко еднозначни.
В голяма част от арабския свят именно поведението на Иран след войната се следи внимателно. Ако Техеран беше приел споразумение, без да поставя въпроса за Ливан и Газа, това щеше да бъде възприето като сигнал, че собственото му оцеляване е по-важно от декларираните принципи. Вместо това иранското ръководство демонстрира готовност да рискува дипломатически дивиденти в защита на регионалната си роля.
Това носи политически капитал, който трудно може да бъде измерен с икономически показатели.
Има обаче и друга страна на историята.
Мнозина в региона вероятно надценяват реалните възможности на Иран. След години санкции и след последната военна конфронтация ресурсите на страната не са безкрайни. Военнопромишленият комплекс функционира, но под ограничения. Финансовите потоци остават уязвими. Транспортните коридори през Персийския залив и Индийския океан продължават да бъдат критично важни. Китай остава ключов купувач на ирански енергоносители, но това не отменя структурните проблеми.
Тук възниква противоречието.
Иран печели влияние именно когато възможностите му са под натиск. Репутацията му расте по-бързо от икономическата му мощ. Историята познава подобни случаи, но те рядко продължават безкрайно. В един момент политическият авторитет трябва да бъде подкрепен с ресурси, инвестиции и способност за дългосрочно присъствие.
Затова прекратяването на преговорите не бива да се тълкува като окончателен отказ от диалог със САЩ. По-скоро става дума за повишаване на цената на бъдещите договорки. Техеран показва, че не желае разговорите да бъдат ограничени до технически теми като корабоплаване, санкции или банкови операции. Той настоява регионалните конфликти също да бъдат част от уравнението.
Дали Вашингтон ще приеме подобна рамка, е друг въпрос.
Администрацията на Тръмп се стреми към стабилизиране на Близкия изток, но същевременно не може да си позволи открит конфликт с Израел. Именно това поставя американската дипломация в неудобна позиция. Всеки натиск върху Тел Авив поражда вътрешнополитически проблеми. Всеки отказ от натиск прави невъзможен по-широк компромис с Иран.
Затова настоящото прекъсване на преговорите прилича по-малко на провал и повече на нов етап от по-дълъг процес. Войната приключи, но борбата за политическо влияние тепърва навлиза в решаваща фаза. Ормузкият проток остава важен. Петролът остава важен. Санкциите остават важни. Но през последните седмици стана ясно, че най-ценният ресурс в региона продължава да бъде политическата легитимност.
Точно върху нея Техеран се опита да капитализира прекратяването на преговорите. И поне засега изглежда, че е постигнал част от целта си.
