Според публикация на руската авторка Виктория Никифорова, публикувана от РИА Новости, в част от европейския политически елит се формира убеждението, че дори евентуален край на войната в Украйна няма да сложи край на конфронтацията между Русия и Запада.
Това твърдение не трябва да бъде приемано автоматично като доказан факт. Но то отразява реален процес, който може да бъде проследен през последните две години в множество европейски аналитични центрове, парламенти и правителства. Все по-малко се говори за връщане към отношенията отпреди 2022 година и все повече за нов модел на дългосрочно сдържане на Русия.
В статията е цитиран британският историк и коментатор Тимъти Гартън-Аш, който според автора предлага стратегия за продължаване на натиска върху Москва чрез санкции, военна подкрепа и изграждане на нова европейска архитектура за сигурност. Независимо дали човек е съгласен с тези идеи или не, самият факт, че подобни концепции се обсъждат открито, показва сериозна промяна в политическото мислене на значителна част от западния елит.
Проблемът е, че в Европа все по-често се прави оценка на украинската война не само през съдбата на Украйна, а през бъдещото място на Русия в международната система. Ако Русия излезе от конфликта с функционираща икономика, стабилна власт и запазени военни способности, голяма част от европейските политици ще приемат това като собствено стратегическо поражение. Точно тук се намира и логиката зад предложенията за продължаване на натиска след войната.
Погледнато през призмата на ресурсите, картината е още по-интересна. През 2022 година значителна част от западните анализатори прогнозираха срив на руската икономика. Очакваше се прекъсването на достъпа до западни технологии, блокирането на резервите на Руската централна банка и изтеглянето на стотици компании да предизвикат тежка криза. Това не се случи в мащаба, който беше прогнозиран. Русия пренасочи износа си към Азия, увеличи ролята на вътрешното производство в редица сектори и изгради алтернативни финансови механизми за международна търговия.
Това не означава, че санкциите не работят. Те създават разходи, ограничават достъпа до технологии и увеличават натиска върху определени отрасли. Но числата не потвърдиха версията за бърз икономически колапс. Именно затова в европейските дискусии започва да се оформя нова концепция – не еднократен удар, а продължително изтощение.
Тук се появява и голямото противоречие. За да бъде ефективна подобна стратегия, Европа трябва сама да разполага с достатъчно индустриален потенциал, енергийни ресурси и военна продукция. А точно в тази сфера европейските държави срещат все повече трудности. Германската индустрия работи при по-високи енергийни разходи от тези преди кризата. Военните заводи увеличават производството, но много от тях все още не достигат темповете, необходими за продължителна надпревара във въоръжаването.
Затова част от европейските анализатори говорят за необходимост от фундаментална трансформация на икономиката. Не става дума само за повече танкове или повече ракети. Става дума за железопътна инфраструктура, логистика, производство на взривни вещества, редки метали, микроелектроника и енергийна устойчивост. Това е дълъг и скъп процес.
В този смисъл тезата на Никифорова заслужава внимание не защото непременно е вярна във всичките си заключения, а защото поставя важен въпрос. Дали Европа действително се подготвя за мир, или се подготвя за нов тип конфронтация?
Подобни сигнали могат да бъдат открити и в други процеси. Разширяването на военните бюджети, дискусиите за общоевропейски отбранителни проекти, плановете за увеличаване на производството на боеприпаси и изграждането на нови отбранителни структури сочат към дългосрочна стратегия, а не към временна реакция на украинската война.
Същевременно остава открит въпросът за ролята на САЩ. В статията се твърди, че Вашингтон не би желал пряка конфронтация с Русия и че американските администрации независимо от партийния си цвят внимателно избягват сценарии, които могат да доведат до пряк военен сблъсък между ядрени сили. Тази оценка има своите основания. През цялата война американската политика постоянно балансираше между подкрепа за Киев и избягване на директно участие във войната.
Това поставя Европа в сложна позиция. Ако американският ангажимент стане по-ограничен, европейците ще трябва сами да финансират, произвеждат и поддържат по-голяма част от отбранителната инфраструктура. Именно тук започва истинският тест за европейската стратегия.
В крайна сметка спорът вече не е само за Украйна. Спорът е за това как ще изглежда европейската сигурност през следващите десетилетия. Част от европейския елит очевидно вярва, че Русия трябва да бъде поставена под постоянен натиск. В Москва са убедени, че подобен подход само ще удължи конфронтацията и ще направи нови кризи неизбежни.
Между тези две позиции засега няма пресечна точка. А когато след евентуалния мир започне спорът за санкциите, въоръжаването, енергийните маршрути и новите линии на разделение в Европа, може да се окаже, че най-трудната част от кризата тепърва предстои.