/Поглед.инфо/ Убийството на иранския генерал Касем Сюлеймани коренно измести баланса в Близкия изток. Фигурата на Сюлеймани беше толкова важна в иранския властови вертикал, че политолозите заговориха за възможността за истинска война между Иран и САЩ. Освен това Иран вече обяви съществуването на сценарии за отмъщение над Съединените щати. Какво ще бъде това отмъщение?

Както знаете, войните се водят изключително рядко самостоятелно от държавите - за това те със сигурност свикват съюзници. И ако около Съединените щати всичко е достатъчно ясно (НАТО например), тогава какви са съюзниците на Иран?

Официално Ислямска република Иран няма обвързващи военно-политически споразумения със своите съседи. Дори със Сирия Иран е свързан само със споразумение за военно сътрудничество, което беше подписано едва през 2018 г., когато резултатът от гражданската война в Сирия вече се разбра. Това състояние е характерно за хибридната война. С други думи, в случаите, когато една страна предпочита да използва в конфликта не редовната си армия или военно-политическите съюзи с другите държави, а проповядва практиката на косвените действия и разчитане на бунтовници или опозиционери на територията на противника.

Повечето от иранските съюзници в региона не са държави като такива, а влиятелни политически и военни сили в тях. Например, в Ливан това е милитаризирана ливанска шиитска организация и политическа партия “Хизбулла”, а в Йемен е шиитска политическа групировка на хуситите, чието военно крило е представено от милицията “Ансар Аллах”. По същия начин Иран осигурява своето влияние в съседен Ирак, разчитайки на няколко шиитски политически партии със собствени паравоенни сили. Освен това в Бахрейн има скрита проиранска шиитска опозиция, където шиитските размирици, потушени с помощта на Саудитска Арабия, последователно пламнаха през 2011, 2012 и 2016 година.

Всички неформални съюзници на Иран често са обединени в така наречения „шиитски пояс“ (или „шиитски полумесец“), който условно се простира от Ливан и Сирия през Южен Ирак от територията на самия Иран. Именно на изграждането на подобен „клуб на приятелите на Иран“ покойният Касем Сюлеймани посвети много от своите усилия. Подобна асиметрична реакция от страна на Ислямска република се оказа най-ефективното противодействие на опитите на САЩ да създадат пръстен на блокада от враждебни страни около Иран. Тъй като или самите тези страни са разкъсвани от вътрешни противоречия (както се случи с Ирак), или са принудени да участват в напълно безнадеждни конфликти (като Саудитска Арабия и ОАЕ, затънали в гражданската война в Йемен).

Иран последователно използва срещу западния свят принципа на неприкосновеността на държавните граници, който е толкова уважаван в него, въпреки че те са начертани в Близкия изток много условно - следвайки резултатите от изтеглянето на европейските държави от техните колонии и зависими територии. По-специално, въпреки факта, че Ирак, съседен на Иран, е синтетична държава със слабо пресичащи се, отделни шиитски, сунитски и кюрдски общности, Иран последователно се застъпва за единен Ирак. Достатъчно е да си припомним, че именно Касем Сюлеймани беше „сивият кардинал“, който фактически задържа Иракски Кюрдистан от отделяне след референдума за независимост през 2017 година. Нещо повече, това беше направено именно чрез методите на хибридната война, разчитайки на „верни“ кюрди, с които Сюлеймани се разбра. Иракската армия проведе силовата част на операцията, но с огромна подкрепа от шиитските милиции.

Следователно, като се имат предвид бъдещите сценарии на ескалация на възможен конфликт между САЩ и Иран, може да се предположи, че Техеран няма да следва пътя на конвенционалната война. Като например, вариант, при който дестабилизацията на Ирак ще принуди Иран в една или друга степен директно да подкрепи шиитската общност на страната и дори, вероятно, да премине към пряка окупация на Южен Ирак. И това веднага ще стесни възможностите на Иран за външнополитически маневри и просто ще изисква непоносими ресурси за осъществяването на такава политика.

Най-вероятно стратегията на Техеран в бъдеще ще бъде опит за постепенно разширяване на „шиитския полумесец“, засилване на влиянието на Иран в границите на тази зона и прехвърляне на нестабилността към страните извън нейните граници. Удобна цел, например, е Саудитска Арабия, където шиизмът е вторият по големина клон на исляма. Въпреки факта, че сред населението на Саудитска Арабия няма толкова много шиити - 10- 15%, те живеят компактно в големите градове на основния петролен район на страната - област Ал Шаркия, бившата Източна провинция. В Източната провинция шиитите съставляват 90% от населението. И въпреки факта, че Източната провинция е отговорна за почти цялото производство на саудитски петрол, върху нея пада едва мизерен дял от получавания от износа на петрол паричен “дъжд”.

Тясното гърло на Ормуз

Друг сценарий на хибридна война, в който Иран може да се включи, е факторът на Ормузкия пролив. Той е тясното „гърло на бутилка“, през което Персийският залив комуникира с Индийския океан. Най-малката ширина на протока е около 54 километра, но по-голямата част е плитка. За преминаването на танкери се използват два транспортни канала с ширина около 2,5 километра всеки, разделени един от друг с 5-километрова буферна зона. Водната зона на Ормузкия пролив е жизненоважна за поддържането на настоящата глобална инфраструктура за транспортиране на близкоизточен нефт. Около 20 милиона барела петрол на ден се транспортират през протока, което представлява около една пета от световните доставки на петрол.

Иран вече има исторически опит със затварянето на Ормуз. Вторият етап от войната между Иран и Ирак, който започна през 1984 г., неофициално се нарича Танкерната война. Тя продължава четири години, през които са повредени над 300 съда. Повечето от тях, разбира се, впоследствие се върнаха в експлоатация (петролните танкери като цяло трудно потъват, тъй като вътре в тях вече е пълно с течност, която също е и по-лека от водата), но ударът върху търговията с петрол беше безпрецедентен.

Основното оръжие на Танкерната война в никакъв случай не е флотът, а самолетите и мините. Иран и Ирак успяха да блокират няколко пъти 10 км от плавателната част на протока с минни полета. На фона на Танкерната война цените на петрола се задържаха на доста добро ниво, паднаха едва след прекратяването ѝ. Сигурността в района трябваше да се осигурява от три американски самолетоносача. Следователно заплахата от блокиране на Ормузкия пролив не е толкова празна - по-силен Иран днес може да блокира Ормуз много по-надеждно, отколкото през 1984-88 г.

Разбира се, другите страни в региона също не „седят на място“. През това време ОАЕ изгради петролопровод, заобикалящ Ормузкия пролив през своята територия до пристанище Фуджейра, а в края на 1980 г. Саудитска Арабия поръча отделен терминал в Червено море, което позволи на саудитския петрол да се изнася не със заобикаляне на полуострова. Ситуацията в САЩ също се промени - до края на 2019 г. те постигнаха почти пълна независимост по въпроса за производството на нефт и намалиха доставките от региона на Персийския залив до почти нулата. Поради това заплахата от блокиране на Ормузкия пролив отново е пример за хибридни действия, тъй като основните жертви ще бъдат страните от Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион, на които се предлага да упражняват изпреварващ натиск върху Съединените щати, за да предотвратят ескалацията на открития конфликт.

Ядреният джокер

Подчертаваме, че досега Иран, включително благодарение на усилията на покойния Сюлеймани, успешно води хибридна война срещу противниците си - и въобще не губеше в нея. И това вече е полза за него, тъй като му позволява да избегне смъртоносния за Иран открит конфликт. Друг фактор, който може да промени коренно картината на случващото се, е факторът на иранските ядрени оръжия. Настоящият етап на конфронтацията между САЩ и Иран започна точно от момента, в който САЩ се оттеглиха от „ядрената сделка“ с Иран.

За съжаление ядреното оръжие изглежда е единственият фактор, който коренно променя политиката на САЩ спрямо страната, която го е създала. Именно създаването на ядрен арсенал обикновено води до там, че страната, която го е получила, изчезва „мистериозно“ от американските военни планове. И очевидно Техеран отлично разбира същността на тази рецепта, която най-надеждно затваря за САЩ дори хипотетичната възможност за открита война с Иран.

Засега най-новите фактически действия на Иран по отношение на ядрените оръжия бяха извършени в началото на ноември 2019 г., когато Техеран официално отново понижи нивото на задълженията си по Съвместния и всеобхватен план за действие (СВПД) - и пусна допълнителни 30 модерни центрофуги за обогатяване на уран. По отношение на декларациите Иран отиде още по-далеч - на 5 декември Техеран обяви, че няма да ограничи обогатяването на уран с никакви граници, което на практика разрушава целия механизъм на работа на СВПД. Макар и да не го обявява явно, още повече, че Техеран по всякакъв начин твърди, че ядрените оръжия, разбира се, не са крайна цел на подобни действия и изявления, именно те са тези, които отварят пътя на Иран при създаването на ядрени оръжия.

Заслужава да се разбере, че подобни действия на Техеран вече са свързани изключително с отношенията му с Русия, Китай, Великобритания, Франция и Германия, тъй като САЩ през май 2018 г. напълно се оттеглиха от СВПД. Сега, след убийството на Касем Сюлеймани, декемврийските декларации от Техеран могат да бъдат приложени възможно най-бързо на практика, след което Иран най-накрая ще може да загуби статута си на „прага“ и да се превърне в пълноценна ядрена сила. Разбира се, създаването на единичен ядрен заряд няма да може да промени реалния баланс на силите. Както показва практиката, след подобно събитие появата на Доналд Тръмп някъде в Техеран ще изглежда не по-екзотично от скорошното му посещение в демилитаризираната зона на границата между Южна и Северна Корея.

Именно този фактор изглежда принуждава Съединените щати по всякакъв възможен начин да ескалират конфликта в опит да го прехвърлят в открита фаза възможно най-бързо. Тъй като в дългосрочен план само след няколко години (или дори година -две) Иран може да се сдобие с „ядрен джокер“, който ще бъде предвестник на края на играта според американските правила. След което Иран спокойно може да продължи същата хибридна война, по релсите на която генерал Касем Сюлеймани успешно го постави.

Война, в която САЩ е малко вероятно да победи Иран.

Превод: В.Сергеев