По публикации в чужди медии и анализи на военни специалисти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Технократският завой на Пентагона и архитектурата PWSA
Настъплението на САЩ към пълно доминиране в ниска околоземна орбита (LEO) вече не се прикрива с дипломатически евфемизми за „трафик мениджмънт“ или „съвместна безопасност“. По време на форума на Асоциацията за въздух и космос край Вашингтон, секретарят на ВВС Трой Менк директно заяви, че американските войски са разположили средства за орбитален контрол, способни да „деактивират“ спътници на държави, възприемани като потенциален противник. Тонът не бе политически, а строго функционален, което отразява специфичния профил на самия Менк.
Трой Менк не е медиен говорител или кариерен политик от партийните централи. Зад гърба му стоят десетилетия в Агенцията за противоракетна отбрана (MDA) и Националната разузнавателна служба (NRO), където от 2006 г. управлява ключови програми за секретна военна спътникова комуникация и балистично проследяване. Той е един от архитектите на проекта за слоеста противовъздушна и противоракетна отбрана, известен като „Златен щит“, и пряко контролира интеграцията между държавните военни поръчки и частния сектор в лицето на SpaceX.
Официалният термин, с който Агенцията за космическо развитие (SDA) към Пентагона обозначава тази инфраструктура, е Proliferated Warfighter Space Architecture (PWSA). Става дума за разгръщане на стотици малки, евтини спътници в ниска орбита, разделени на няколко слоя: преносен слой (Transport Layer) за криптиран трансфер на данни с ниско закъснение, и проследяващ слой (Tracking Layer) за засичане на хиперзвукови и балистични ракети. Но изявлението на Менк за „деактивиране“ показва, че към тази архитектура вече е добавен трети, неназован официално елемент – модули за активна противокосмическа отбрана (Counterspace Capabilities).
Пазената в тайна система не просто наблюдава. Тя е проектирана да спре потока от данни към наземните командни пунктове на Москва и Пекин в случай на конфликт.
Анатомия на орбиталното неутрализиране: Кинетика срещу заслепяване
Във военните среди се приема с висока степен на вероятност, че под думата „деактивиране“ Пентагонът няма предвид кинетично унищожаване на сателити чрез ракети с пряко попадение (ASAT), като американската SM-3 Block IIA, руската 14А042 „Нудол“ или китайската SC-19. Кинетичният удар на височина от 300 до 1000 километра генерира хиляди неконтролируеми осколки. При съвременната плътност на спътниковите съзвездия подобен сценарий активира ефекта на Кеслер – верижна реакция от сблъсъци, която за броени дни би превърнала ниската околоземна орбита в непроницаемо поле от отломки, унищожаващо безборборно както руски и китайски, така и американски апарати.
Според доклади на независими военни анализатори, подготвяните от Вашингтон методи се делят на две основни категории: радиоелектронно заслепяване и насочена енергия.
Радиочестотното заглушаване (RF Jamming) с висока мощност цели прекъсване на връзката между спътника и наземните станции или блокиране на сигналите на глобалните навигационни системи (каквото е въздействието върху GPS и ГЛОНАСС). При лазерното заслепяване (Dazzling/Blinding) наземни или орбитални оптични системи насочват кохерентен светлинен лъч към сензорите за наблюдение на чуждия спътник, изгаряйки временно или постоянно неговите зарядово-свързани матрици (CCD).
Съществува и трети сценарий, свързан с използването на системи за микровълново излъчване с висока мощност (HPM), монтирани на военни сателити-прихващачи. Подобен импулс изгаря чувствителната микроелектроника на борда на противниковия апарат, без да разрушава физически неговия корпус и без да създава опасни космически отломки. Спътникът просто превръща в „мъртъв метал“, продължаващ движението си по орбита.
Остава обаче открит въпросът как тези системи ще разграничават цивилните апарати с двойно предназначение от изцяло военните разузнавателни платформи.
