/Поглед.инфо/ Активните военни действия в района на Нагорни Карабах, започнали сутринта на 27 септември с масирана атака от азербайджанската армия (с активното участие на Турция), по същество са завършени. Съвместното изявление на президентите на Русия, Азербайджан и министър-председателя на Армения за прекратяване на военните действия включва поредица от болезнени отстъпки от Ереван и Степанакерт, включително евакуация на регионите около Агдам, Келбаджар и Лачин (с изключение на тесния Лачински коридор с несигурно бъдеще).
Нито дума не се казва за хипотетичния статус на Нагорни Карабах, на който азербайджанският лидер обърна специално внимание. Руската миротворческа мисия по новата линия за контакт е ограничена до пет години. След това автоматичното ѝ подновяване може да бъде блокирано от всяка от страните. Липсата на пряко споменаване на Турция тук не бива да ни подвежда. Окончателната разпоредба на документа, който предвижда „изграждането на нови транспортни комуникации, свързващи Нахичеванската автономна република със западните райони на Азербайджан“, говори много. Гибелта на така наречената Минска група на ОССЕ, липсата на алтернатива, чиито усилия политици и дипломати повториха преди няколко седмици, е още един плюс за Ердоган, който прокарва своя модел на междудържавни отношения и световния ред като цяло.
Драматичните събития, посочени като "втората война в Карабах", се превърнаха в най-трудното изпитание за арменското общество и държава, които от няколко години са в състояние на хаотична реформа. Местонахождението на настоящия (засега?) премиер Никол Пашинян не е известно със сигурност. Протестните действия не спират в Ереван. Говори се за „предателство“, за „умишлено предаване на земя“. Под разговорите са дадени и факти. Опозицията се опитва да се възползва от очевидните провали на властите, но също така няма смислен план за действие.
Няма съмнение, че събитията от последните години - както след „кадифената революция“ от 2018 г. в Армения, така и преди нея - са повлияли драстично на военната организация на държавата.
Нека си припомним нещо. През септември 2013 г. Серж Саркисян обяви началото на процеса на конституционни промени, които предполагаха преход от президентска към парламентарна форма на управление, което изглеждаше изключително съмнително за държава с неразрешен военно-политически конфликт. За това беше получено съгласието на Запада. В съответствие с логиката на "многовекторността" тогавашният държавен глава на Армения обяви курс за присъединяване към Митническия съюз, а след това и към Евразийския съюз.
Мотивите, движещи Саркисян и обкръжението му, също не са тайна. Запазването на властта, въпреки всичките им обещания да не се придържат към самата власт. Като се вземе предвид прекомерно ниското ниво на популярност на управляващата Републиканска партия и нейния лидер, успехът на известния опозиционен журналист и политик в Армения Никол Пашинян, един от ключовите герои в събитията от 1 март 2008 г., които доведоха до екзекуцията на дузина души в Ереван, не беше неочакван. След многохилядните походи на кадифената революция през април-май 2018 г. Саркисян подаде оставка, а пламенният оратор Никол Пашинян получи премиерското място в съответствие с новата конституционна схема. Шест месеца по-късно той придоби собствено парламентарно мнозинство, което също не страдаше от излишен опит в публичната администрация. По този начин мнозинството, което сега ще трябва да вземе поне някои решения, насочени към оправяне на ситуацията в страната, чиято цяла късносъветска и постсъветска история е тясно свързана с проблема с Карабах.
По време на парламентарните избори през 2017 г., които се превърнаха в пролог за политическото излитане на Пашинян, движението му „Йелк“ се смяташе за джобна опозиция. Фактът, че тази опозиция беше ориентирана към Запада, бе намекван и от името – „Изход“: това означаваше излизане извън границите на постсъветската геополитическа сфера. Апелирайки към заплахата от подобен „изход“, режимът на Саркисян се позиционира като „безспорен партньор“ в диалога с Москва, изискващ преференции, въпреки системната корупция в Ереван, включително по въпросите на военното развитие (последното се прояви и по време на „априлската война“ 2016 г. години, и особено сега).
Що се отнася до периода на управлението на Пашинян, достатъчно е да си припомним неприличната история с генералния секретар на ОДКБ Юрий Хачатуров, както и (особено подчертаваме) преследването на втория президент на Армения Роберт Кочарян, което понижи нивото на руско-арменско взаимодействие. Някои назначения, по-специално в Националната служба за сигурност на Армения, където през последните месеци бяха сменени 4 (четири!) глави, ги накараха да повдигнат объркано вежди. Същото се отнася и за личния скок в командването на армията на Нагорни Карабах преди войната.
Докладите за новите „революционни“ постижения при Пашинян останаха собственост на социалните мрежи, а Армения само частично започна да се отървава от корупцията в ключови сфери на живота (включително военните доставки). Пустите надежди за „защита“ от Европа и САЩ на фона на силен турско-азербайджански съюз не можеха да помогнат. Авторът на един от каналите на „Телеграм“ пише днес: „Арменците не са успели (или по-скоро не са искали) да създадат система, която би могла да осигури възпроизвеждането на висококачествен управленски персонал. Това е отвратително, особено като се има предвид, че имахме огромен резерв от кадри под формата на диаспора. "
Въпросът "Какво следва за държавата Армения?" се задава от всички. Затова няма да се повтаряме.