/Поглед.инфо/ Светът не е виждал подобен вид демонстрации от близо десет години, а в самия град Хонконг такива изобщо не е имало. Нещо повече, през 22-те години, които минаха от „завръщането в Китай“, нямаше дори намек за възможността за подобно развитие на събитията. Дори известната „Революция на чадърите“ от 2014 г. в своя пик не привлече повече от няколко десетки хиляди участници. Какво се промени за по-малко от пет години?

На първо място, процесът на мекото китаизиране на Хонконг, предназначен за пълната му интеграция в КНР до 2047 г., стигна до момент, в който „хонконгците“ масово усетиха опасността от фундаментална промяна в своя „екстериториален“ начин на живот. Препъникамъкът беше претенцията на Пекин за правото да екстрадира заподозрени за престъпления към континентален Китай и да ги съди според китайските закони.

За да се разбере колко чувствителен е този въпрос за жителите на Хонконг, може да се направи аналогия от руската история, когато донските казаци до въстания защитават основния принцип на отношенията им с Московското царство - „няма екстрадиция от Дон“, което им дава възможност да се смятат за „свободни казаци“. За разлика от поданиците и напълно подчинени на московския цар „крепостници“. Ако някой хонконгски или дори китайски „казак“ се е насрал, от гледна точка на властите в Пекин, той винаги можеше да намери надеждно убежище в Хонконг, където нямаше как да „се прибере“ и да бъде наказан.

Като се има предвид мащабността на финансовите операции в Хонконг, почти всеки втори жител е бил „под атака“, а по принцип почти всички. Разбира се, това чувство осигури на протестиращите безпрецедентна подкрепа: и активна, и пасивна. И, изглежда, по незначителна причина: искането за екстрадиране на млад мъж, заподозрян в престъпление (убийство на приятелката му), което освен това се е случило в Тайван, - и това отприщи многомилионна лавина.

Разбира се, не се размина без американска намеса. За президента на САЩ Доналд Тръмп, който започна търговската война срещу Китай, хонконгските протести са като манна небесна, защото без тях, използвайки чисто финансови и икономически методи, Америка нямаше шанс да разреши конфликта с „червения дракон“ в своя полза. Затова служителите на Държавния департамент, работещи в Китай и Хонконг, са навсякъде и с всички сили подкрепят протестиращите, тоест месят се във вътрешните работи на КНР. Което, разбира се, напълно дискредитира официалните изявления на САЩ относно „руската намеса“ в техните „демократични процеси“, режима на санкции и т.н. Но тук, както се казва в известната реклама, „Образът е нищо, жаждата е всичко!“. Регионалният комитет на Вашингтон трябва на всяка цена да „прекъсне“ по-нататъшното укрепване на Пекин и да предотврати превръщането на икономическата му сила в политическо господство. Тук не му е времето за запазване на формални благоприличия ...

Разбира се, всичко това все пак ще се върне на Америка и то нееднократно - особено в случай на загуба на „Хонконгската партия“, но сега китайското ръководство, водено от Си Цзинпин, е поставено в изключително трудно положение. На първо място, защото продължаването на хонконгските протести може да започне „верижна реакция” в цял Китай, където има достатъчно „запалим материал”, не само в Синдзян и Тибет, но и в южната част на Китай, където са силни позициите на привържениците на „мира и търговията със Запада”, свързани с експортния сектор на икономиката, западните мултинационални компании и банки.

Но ако все пак започнат да потушават подобни масови протести със сила, тогава възможностите на местната полиция и други правоприлагащи органи очевидно няма да са достатъчни, ще трябва да се обяви извънредно положение, да се извадят навън войските от казармите и да се рискува напълно с демонизиране на ККП и Китай на световната сцена от световните медии и международни структури, където страните от "колективния Запад" все още доминират. Всъщност официалният Пекин е изведен в ситуация на цугцванг, където всеки ход само влошава положението. Но, разбира се, другарят Си Цзинпин не за първи път излиза от най-трудните ситуации. Най-вероятно той ще реши проблема с Хонконг комплексно и асиметрично, засягайки не само лидерите и организаторите на бунтовете „на място“, но и „слабите места“ на Вашингтон и Лондон, който сякаш „стои настрана“ от въпроса, но на практика по всякакъв начин предизвиква конфликт. Във всеки случай всичко това води до допълнителен кръг от напрежение между САЩ и Китай, което отваря нови възможности за руската външна политика. Единственият въпрос е дали Москва ще успее да се възползва от тези възможности?

Превод: В.Сергеев