/Поглед.инфо/ Масовите безредици в Казахстан са причинени от пряка чужда намеса – това е официалната позиция на Москва. За каква намеса можем да говорим, кой и как е обучавал бунтовниците - и каква е приликата между ситуацията в Казахстан и случилото се в Украйна и Беларус навремето?

Всичко ново е добре забравено старо. Особено когато става дума за големи политически процеси, които протичат в различни страни и по различно време – но приблизително по едни и същи технологични схеми. Дори и сега казахстанските протести не са нещо уникално. Те се провеждат по приблизително същите технологии като в Украйна през 2014 г. и в Беларус през 2020 г. С дребни разлики.

Руското външно министерство директно посочва чужда намеса в Казахстан. „Ние разглеждаме последните събития в приятелска страна като опит, вдъхновен отвън, за подкопаване на сигурността и целостта на държавата със сила, с помощта на обучени и организирани въоръжени формирования“, се казва в изявление на министерството. Сръбският президент Александър Вучич също заговори за намесата на чужди специални служби в казахстанските протести. Лидерът на друга постсъветска страна, която не толкова отдавна беше засегната от масови протести, Александър Лукашенко нарече случващото се "урок за нас".

Еднакви грешки

Разбира се, навсякъде в основата на протестите са положени едни и същи системни грешки на властите. Първо, залогът върху култивирането на местния национализъм. Ако Украйна просто се опитваше да изгради „Не-Русия“, то Беларус и Казахстан, които бяха в режим на интеграция с Москва, се страхуваха от „Кримската пролет“. Те смятаха, че е необходимо да се създаде противовес на руското културно влияние. В резултат на това във всички страни местните националисти действаха в авангарда на протеста. Те обаче смятаха, че властите, които ги пораждат, са недостатъчно национално ориентирани.

В същото време руско-културните и руско настроените граждани и в трите страни като цяло не подкрепяха властите. В Украйна – защото Янукович беше затънал в корупция и не изпълни предизборните си обещания, в Беларус – защото Лукашенко директно обиди Русия и взе руски граждани за заложници. В Казахстан именно заради курса на властите да стимулират агресивния казахстански национализъм (достатъчно е да си припомним „езиковите патрули“).

Втората грешка беше многовекторността. И в Украйна, и в Беларус, и в Казахстан искаха да бъдат в добри отношения с всички. Да получават руски субсидии, свободно движение на хора и стоки - и в същото време да балансират руското (а в случая с Казахстан руско-китайското) влияние чрез отношенията със САЩ и Европейския съюз.

Навсякъде тези отношения бяха съпроводени с пристигането на западни НПО в страните, които бяха успешно интегрирани в западната политика на културен суверенитет (т.е. национализъм) с цел отглеждане на прозападни антируски национални кадри. В политиката, журналистическата среда, структурите на гражданското общество. Те бяха обучени в общуване, мисионерство (налагане на идеите си), управление на кризи - въобще, те бяха заети с подготовката на почвата.

„В Казахстан се води мощна подготовка за протестни действия: бяха създадени мрежови платформи за тяхното координиране, беше сформирана мрежа от бъдещи координатори в областта чрез контакти на НПО, общественото съзнание беше напомпано чрез “Свобода”, Би-Би-Си и други британски- американски медии. През есента дори се проведе поредица от пробни местни протести с мобилизация чрез Интернет, за да се оцени реакцията на народа. Всичко това почти напълно повтаря Минск-2020 и с поправка предвид развитието на месинджърите, Киев-2013“, обяснява ръководителят на Евразийския аналитичен клуб Никита Мендкович.

В случая с Казахстан обаче има лека технологична разлика, свързана с местните особености. „Важна разлика между Казахстан и Беларус и Украйна е, че координаторите не са основно членове на политизирани групи (“Млади фронт” и други членове на украинските териториални батальони), а представители на организирани престъпни групи, тъй като в местните условия те имат най-голям опит в организиране на престъпно насилие“, продължава Никита Мендкович.

Разединени елити

Схемата за работа с елитите също е приблизително същата, а именно: възползването от тяхната слабост и зависимост. Така във всяка от трите държави властите са слаби поради разцепление.

В Украйна има конфликт между Виктор Янукович и олигарсите, които го доведоха на власт, от които той започна да изстисква имоти. В Казахстан беше установено двувластие, когато новото ръководство на страната, представлявано от Касим-Жомарт Токаев, се надигна и атакува клана на първия президент Нурсултан Назарбаев (който в момента на началото на протеста беше ръководител на на СНБ и всъщност ръководи силите за сигурност).

Имаше и разцепление в Беларус, но много по-малко. Александър Лукашенко запълни политическото пространство и унищожи политическите асансьори, така че редица амбициозни политици вече надраснаха ролята си на гайки и лагери в механизма на държавната машина. Но в същото време тези политици нямаха правомощия.

Що се отнася до зависимостта, елитите на Украйна, Казахстан и отчасти дори на Беларус бяха твърде тясно свързани със Запада чрез техните сметки, активи, недвижими имоти, деца. Именно това позволи на Запада да изнудва обкръжението на Виктор Янукович (като изиска от него да не докосва метежниците по улиците), както и да се опита да изнудва казахстанските лидери.

Очевидно схемата не проработи с Беларус поради малкия брой такива представители на елита. Страната започна да излиза от санкциите само няколко години преди началото на протестите, така че белоруските лидери все още не бяха придобили сметки/къщи/яхти в Европа и САЩ. Липсата на сериозно разцепление и външни активи сред елитите доведе до там, че властите в Беларус успяха незабавно да започнат силово потушаване на протестите. „Силовиците действаха с пълното одобрение на елитните групи, които не се поколебаха да натиснат протеста. Вече седмица-две по-късно белоруският протест се раздели на две неравноправни групи: жени и жители на столицата, които водят хора в Минск, и радикали и местни терористи, които пилят релсите. Но нямаше погроми и изземвания на оръжейните складове”, коментира Иван Лизан, ръководител на аналитичното бюро на проекта СОНАР-2050.

Що се отнася до географията на протеста, опитаха да го направят възможно най-широка. Припомняме, че бунтовете в Украйна се случиха не само в Киев - те обхванаха редица западни райони на страната, в някои от които метежниците успяха дори да превземат сградите на местните администрации. Снимки от там създадоха представа за мащаба на протеста, както и усещането за безнадеждност за властта. Експертите казват, че дори и да е било възможно да се разпръсне Майданът в Киев, не е ясно как и с какви сили да се превземат Лвов и Ивано-Франковск.

Този опит е взет предвид и приложен в други протести. „И в Беларус, и в Казахстан те избухнаха в много градове, но след това бяха локализирани в столицата. В случая с Казахстан това е финансовата (Алмати ), а не административната столица (Нур-Султан) “, уточнява Иван Лизан.

Освен това за Казахстан се оказа най-ефективно поради спецификата на местните реалности. Властите бяха принудени да разпръснат лоялните полицейски и военни части и дори в някакъв момент да предадат Алмати на погромаджиите.

Пари, комуникация, изводи

Технологията за финансиране на протестите чрез неправителствени организации, според Никита Мендкович, е почти еднаква навсякъде. „Каналите за финансиране традиционно за всеки от случаите включват междинни пунктове във Великобритания. Оттам по традиция средствата идват например в структурите на Аблязов, които активно координираха протеста. Ако говорим схематично, първоизточникът са структурите в САЩ, свързани с местните сили за сигурност, претоварването - във Великобритания, а директното навлизане в страната на интерес от континентална Европа. Най-често Полша или балтийските страни“, обяснява експертът.

И накрая, комуникационните технологии също са едни и същи от Арабската пролет насам. „Протестиращите координираха действията си чрез средствата месинджърите, а не чрез медиите. За координация използват канали в “Телеграм”, администрирани отвън – Полша в случая на Беларус и Украйна в случая на Казахстан. Ролята на медиите се оказва незначителна поради техния контрол над властите “, казва Иван Лизан.

Опитите на властите да прекъснат Интернет, разбира се, удариха комуникациите на протестиращите - те обаче в същото време ограничават възможността на проправителствените сили и медиите да предават външна информация за събитията, случващи се в страна. В резултат на това западните медии могат свободно да изрисуват картината, която смятат за необходима.

И сега въпросът е дали ще се направят правилните изводи от случващото се? За Украйна е твърде късно да ги направи. Беларус проведе засилена работа по редица от грешките (насочи се към интеграция с Русия, наполовина призна Крим, премина редица точки на невъзврат в отношенията със Запада), но все още не е взела решение за важни действия. По-специално, все още е трудно за руските неправителствени организации и журналисти да работят в Минск, а на открито проруските партии не им позволяват да влизат във властта.

Въпросът сега е какво ще направи новото казахстанско ръководство?

Всъщност главният редактор на РТ Маргарита Симонян предлага логичен план от шест точки: „1. Крим - да се признае. 2. Кирилицата - за се завърне. 3. Руският - да стане втори държавен език, както в Киргизстан. 4. Руските училища - да бъдат оставени на мира. 5. Антируските НПО - да се изгонят. 6. Последователна братска вътрешна политика, която изключва игрите с нацистите."

Следването на този план ще позволи на Казахстан не само да задълбочи интеграцията си с Русия, но и да запази суверенитета си от онези, които мечтаят да превърнат страната в ново огнище на нестабилност близо до руските граници. В крайна сметка всичко ново е добре забравено старо.

Превод: В. Сергеев