/Поглед.инфо/ Руското ръководство беше принудено да се намеси при ново, внезапно изостряне на конфликта между Армения и Азербайджан. Може би беше възможно да се избегне нова война само с помощта на аргументите, представени на Ереван и Баку от Владимир Путин и Сергей Шойгу. И, както се оказва, една-единствена граната може да запали нов военен огън в Закавказието.

На 16 ноември Ереван и Баку едновременно потвърдиха, че споразумението за прекратяване на огъня по границата между Армения и Азербайджан, както и в Нагорни Карабах, се изпълнява от двете страни. Това беше предшествано от телефонни разговори между руския министър на отбраната Сергей Шойгу и неговите колеги в Ереван и Баку, както и телефонен разговор между Владимир Путин и арменския премиер Никол Пашинян.

Припомняме, че от 14 до 16 ноември сутринта се проведоха сериозни въоръжени сблъсъци на границата между двете закавказки държави, по време на които бяха използвани танкове и тежка артилерия. Стана възможно възобновяването на пълноценна война, но не в Нагорни Карабах, а директно покрай държавната граница на Армения и Азербайджан, поне в южния ѝ участък. И само личната намеса на Шойгу спря рязката ескалация на конфликта.

И всичко започва доста банално. Арменски ремонтен екип възстановява повреден газопровод в района на Лачин. Газопроводът минава по магистралата Степанакерт-Бердзор (Лачин) и тази зона, според московските споразумения, е под контрола на азербайджанските военни, както и целият Лачински коридор.

В ремонта на газопровода няма нищо лошо или провокативно, но или арменците не са уведомили никого предварително, или нещо друго се е объркало, но азербайджанският патрул е открил огън по тях. Един местен жител загива, а няколко други са ранени. На място пристигат руски миротворци и разпръскват всички по ъглите.

На следващия ден, 13 ноември, братът на загиналия майстор, гражданинът на Армения Норайр Мирзоян се е качил с камиона си до азербайджанския контролно-пропускателен пункт на Лачинската магистрала близо до завоя за село Дашалтъ и хвърля ръчна граната към азербайджанските военнослужещи.

Четирима азербайджански войници (сержант и трима редници) са ранени от осколки. Мирзоян незабавно изчезва от местопроизшествието и след това или е бил задържан от руски миротворци, или се е предал сам, за да не пострада. Поне на видеото се вижда, че той спира сам пред руския пункт. Той е изпълнил мисията си: отмъстил е за брат си.

От този момент нататък събитията започват да се развиват лавинообразно. Групировката на азербайджанската армия по арменската граница веднага започва да се придвижва. Няколко щурмови групи влизат на територията на Република Армения в района на Сюник и директно по Лачинския коридор. Очевидно арменската страна по никакъв начин не е очаквала това и в резултат на това 12 арменски военнослужещи незабавно са пленени.

Тогава започват артилерийски престрелки по границата с явно предимство на Азербайджан. Арменската страна трябва да евакуира няколко гранични населени места и 700 работници от рудника „Сотк“, намиращ се точно на границата на двете страни. Преди войната миналата година добивът на злато там се извършваше от арменците от двете страни на старата (съветска) граница между страните. Запасите от чисто злато там се оценяват на 120 тона, от които приблизително 75% се намират от азербайджанска страна (област Келбаджар). Азербайджански войски окупират частта си от мината в края на ноември миналата година, а арменската компания „ГеоПроМайнинг“ продължава да добива злато от нейната страна на планината. През изминалата година периодично се случват схватки в мината и това не е първата евакуация на работници дълбоко в Армения.

Азербайджанските танкове започват да се движат в посока към арменските села Сотк, Кут, Норабак. Един от тях попада на мина, или е бил ударен от противотанков комплекс. В отговор азербайджанската страна докладва за унищожаването на арменска ПТУР и няколко картечници. Арменските щурмови групи от своя страна проникнаха в територията на района на Келбаджар и се опитаха да се укрепят на няколко важни височини, включително прословутата златна мина.

В продължение на два дни по арменско-азербайджанската граница в секторите на Келбаджар и Лачин се водят интензивни артилерийски престрелки. Броят на загиналите се разследва, но почти сигурно и от арменската, и от азербайджанската страна е повече от десетина за всяка. Поне и двете страни признават такива фигури под една или друга форма. Нека подчертаем, че в случая не говорим за Нагорни Карабах и не за територията, контролирана от руските миротворци, а за държавната граница между Армения и Азербайджан. Събитията в тази зона не са от компетенциите на мироопазващия контингент.

Първичният анализ показва, че и арменците, и азербайджанците се опитват да подобрят своите тактически позиции по държавната граница, използвайки и най-малкия повод за това. Особена роля изиграва и липсата на официално легитимирана граница. Нейното разграничаване преди това не е извършвано по идеологически причини (арменците държат районите Келбаджар и Лачин и просто няма нужда от демаркация на границата). Сега Ереван, представляван от Никол Пашинян, призовава за демаркация на границата и настоява Русия да бъде включена в този процес като арбитър. В Москва показват стари съветски карти на милиметрова хартия и питат: "Нуждаете ли се от това?"

През съветските времена административната принадлежност на няколко села се определя от етническа принадлежност, а не от географията, затова няколко арменски анклава се образуват дълбоко в територията на Азербайджан. Подобно разграничение едва ли устройва някого сега. Впрочем точно преди година точно в рудника в Сотк вече има опит за демаркация на границата с помощта на руснаци с сателитни устройства в готовност, за да се установи къде чие злато се намира.

Арменската страна бие тревога на 15 ноември, Пашинян се обажда на Путин и в Ереван се провежда митинг, на който не само отново се издига искането за оставка на Пашинян, но и открито антируски лозунги, заимствани от украинския Майдан. Макар и какво общо има Русия с това? Миротворците не контролират границата между двете страни.

Самото събитие край село Дашалтъ, от което започва всичко, е забравено почти веднага. Това е класически пример за това как в напрегнатата атмосфера на фронтовата зона събитията започват да се развиват от само себе си.

Ясно е, че и двете страни са имали нужда от такъв предлог. Конфигурацията на границата не устройва никого, а атмосферата в региона е толкова напрегната, че и най-малкият предлог може да отприщи ескалация на военните действия. Приблизително същата картина наблюдаваме и в Донбас, където постоянните опити на украинската страна да отхапе част от така наречената сива зона редовно привеждат в движение големи армейски части. Това е естествен, макар и болезнен ход на нещата. Така се развиват всички средно интензивни въоръжени конфликти. Освен това достъпността на информацията в съвременния свят много бързо ускорява „новините“, допълвайки ги с фалшиви подробности. Има и няколко психологически аспекта, които са характерни само за арменско-азербайджанската ситуация.

В Азербайджан, особено в армията, са в разбираема еуфория от военната си победа и се смятат за господари на ситуацията. В резултат на това всяко неприятелско действие срещу азербайджанските военни се разглежда като обида с всички произтичащи от това последици. И тогава някой си хвърля цяла граната. А село Дашалтъ, около което започва всичко, през януари 1992 г. е мястото на епична битка, по време на която азербайджанската щурмова група (90 от 120 души са избити) на генерал Таджедин Мехдиев е почти напълно унищожена. Това е „зло село“ и няма нищо изненадващо, че Норайр Мирзоян е решил да си отмъсти кърваво.

В Баку, разбира се, говорят за „предварително планирана провокация“, но в действителност това е верига от случайни събития, които едва не завършват с нова пълномащабна война. Скоростта на включване в сблъсъка в такива случаи зависи само от управляемостта и степента на отговорност на командирите. Например дисциплината в Донбас е забележимо по-строга. Казват да не отговарят на огъня: всички псуват, но седят тихо в окопите. А на арменско-азербайджанската граница няма и следа от такава дисциплина, да не говорим за бързо разпространяващите се слухове и паника. Това е сериозно предизвикателство за руските мироопазващи сили.

Друг неприятен фактор: постоянните опити на Ереван, официално и не, „да се апелира към съвестта“ на ОДКС и да изисква пряка руска намеса във военните действия. Благодарност - нула, и викове - за цял площад. Но това, както се оказва, се решава от телефонно обаждане от Сергей Шойгу.

Превод: В. Сергеев