Скандалът между върховния представител на Европейския съюз по външната политика Кая Калас и израелското правителство изглежда като поредния дипломатически конфликт в период, когато международната система се разпада на множество конкуриращи се центрове на влияние. Ако се съди само по официалните изявления, причината е сравнително проста. Израелският външен министър Гидеон Саар обяви прекратяване на контактите с Калас, обвинявайки я в използване на сравнения между Израел и режима на апартейда в Южна Африка. Оттук нататък обаче започват въпросите, които превръщат случая в политически сюжет с далеч по-големи измерения.
Преди всичко липсва публична и официална документация на самото изказване. Не става дума за реч пред Европейския парламент, за официално становище на Европейската служба за външна дейност или за публикуван документ на Европейската комисия. Според наличната информация става дума за разговори по време на посещение в Мексико. Именно тук възниква първото противоречие. Ако думите на Калас действително са били възприети като неприемливи от Израел, защо реакцията идва по този начин и защо дипломатическият спор е изведен на максимално публично ниво?
В международната политика подобни конфликти рядко се развиват само около едно изречение. Обикновено зад тях стои натрупване на недоволство, сблъсък на интереси или желание за изпращане на по-широк политически сигнал. В случая с Израел този сигнал изглежда насочен не само към самата Калас, но и към европейските институции като цяло.
През последните две години Европейският съюз демонстрира изключително трудно постигане на единна позиция по кризите в Близкия изток. Част от държавите членки настояват за твърда подкрепа за Израел. Други, сред които особено активно се открояват Испания и Ирландия, настояват за значително по-критичен подход към действията на израелското правителство. В резултат Брюксел често произвежда компромисни формулировки, които не удовлетворяват никого.
Положението на Кая Калас е още по-особено. Тя влезе в европейската дипломация като политик, чиято основна тема е Русия. Почти цялата ѝ публична кариера през последните години беше изградена върху твърда линия към Москва, подкрепа за санкции, военна помощ за Украйна и максимално ограничаване на контактите с Кремъл. Това я направи популярна в определени политически среди, но същевременно създаде впечатление за дипломат с ограничен тематичен хоризонт.
Когато подобен профил трябва да управлява отношенията на Европейския съюз едновременно с Китай, Близкия изток, Индия, Африка и Латинска Америка, неизбежно възникват напрежения. Част от критиките към нея в Брюксел именно това подчертават – че европейската външна политика се е превърнала в продължение на един-единствен геополитически конфликт, докато останалият свят се движи по много по-сложна логика.
Любопитното е, че атаките срещу Калас не идват само отвън. Още от началото на мандата ѝ в европейските институции периодично се появяват публикации за конфликти с различни национални правителства, с отделни комисари и с представители на дипломатическия апарат. Част от тези публикации могат да бъдат преувеличени, но тяхното постоянно присъствие подсказва съществуването на реално напрежение.
Особено показателна е ролята на Франция. Париж традиционно разглежда европейската дипломация като зона на собствено влияние. Френските политически елити трудно приемат ситуация, при която външнополитическата линия на съюза се определя от представители на малки балтийски държави с много специфичен исторически опит и приоритети. Това не означава, че Франция е против твърдата линия към Русия. Означава, че Париж предпочита сам да определя степента на тази твърдост.
Съществува и друг пласт на проблема. Европейската комисия и Европейската служба за външна дейност отдавна функционират като сложна система от конкуриращи се бюрократични центрове. Формално всички говорят за европейско единство. На практика текат непрекъснати битки за влияние, бюджети, назначения и достъп до лидерите на големите държави членки.
Точно затова част от наблюдателите виждат в случая „Калас“ не просто конфликт с Израел, а използване на израелската реакция като инструмент във вътрешноевропейска игра. Подобна версия не може да бъде доказана с наличните факти. Но не може и да бъде напълно отхвърлена, защото политическата логика зад нея изглежда разбираема.
Има още един аспект, който заслужава внимание. Израел рядко влиза в открит конфликт с висш представител на Европейския съюз без внимателна преценка на последиците. Това означава, че в Тел Авив вероятно са стигнали до извода, че политическата цена на подобен ход е приемлива. Такъв извод би бил много по-труден, ако зад Калас стоеше безусловната подкрепа на всички ключови европейски столици.
Същевременно реакцията на самата Калас беше необичайно предпазлива. Вместо контраатака или защита на собствените позиции последваха призиви за диалог и взаимно уважение. Това рязко контрастира с много по-твърдия стил, който тя традиционно използва по отношение на Русия. Разликата беше забелязана както от поддръжници, така и от критици.
Тук се появява неудобният въпрос дали Европейският съюз действително разполага с единна външнополитическа стратегия. Когато става дума за Русия, институциите често демонстрират координирана и твърда реторика. Когато става дума за Близкия изток, различията между отделните държави стават толкова очевидни, че общата политика започва да изглежда като сбор от временни компромиси.
Скандалът около Кая Калас показва именно тази слабост. Независимо дали тя е казала точно това, което ѝ се приписва, или не, последствията вече са налице. Израел изпрати послание. Вътрешните противници на Калас получиха нов аргумент. Европейските институции отново се оказаха принудени да обясняват собствените си противоречия.
Затова въпросът вече не е дали Кая Калас е прекрачила някаква дипломатическа червена линия. По-интересният въпрос е защо една толкова спорна история успя толкова бързо да се превърне в международен скандал. Отговорът вероятно не се намира в Мексико, нито в Тел Авив. Той може би се намира в самия Брюксел, където битката за влияние става все по-видима, а способността за прикриването ѝ отслабва с всеки следващ конфликт.