/Поглед.инфо/ Как англосаксонските съюзници на Съветския съюз се опитаха да преразгледат резултатите от Втората световна война

В предишната статия започнах разговор за двуличието на англосаксонските съюзници на Съветския съюз през Втората световна война. По-правилно би било да ги наречем временни и лицемерни партньори. Ясна проява на британското двуличие беше планът за операция „Немислимо“.

В първоначалния си вариант това всъщност е бил план за изненадваща атака на англосаксонските съюзници на Великобритания и Съединените щати срещу Съветския съюз, третия основен член на антихитлеристката коалиция. Планът е иницииран от британския премиер Уинстън Чърчил през април 1945 г., той е изготвен от британски генерали и е представен на премиера на 22 май 1945 г.

А на 1 юли същата година 47 английски и американски дивизии, както и 12 германски дивизии (които се озовават в английската и американската окупационна зона, но не са разформировани) е трябвало да предприемат изненадваща (без обявяване на война) атака срещу формированията на Червената армия.

Целта на „Немислимото“ беше „освобождението“ на Германия и Полша от съветските войски; последните трябваше да бъдат изхвърлени обратно до границата на СССР или дори отвъд нея. По-голямата част от британските военни не подкрепиха този план, който те определиха като авантюристичен.

Първоначалният план по-късно е преформатиран от нападателен в отбранителен (в случай че Червената армия внезапно започне да се движи на запад и дори се опита да превземе островите Мъгливия Албион). АлаВ нито една версия на „Немислимия“ план англосаксонците не са приложили на практика. В началото на лятото на 1945 г. У. Чърчил е победен на изборите и губи поста си на министър-председател. В резултат на това планът „Немислимото“ беше забравен във Великобритания.

Но идеята на Чърчил за нападение срещу Съветския съюз се оказа много упорита. Следващият британски министър-председател, Клемент Атли, го обсъди с американските си партньори. След това Съединените щати поеха инициативата да разработят планове, подобни на „Немислимото“.

За това са се създали благоприятни условия. А именно, на 12 април 1945 г. почина Франклин Рузвелт, 32-ият президент на Съединените щати. Той гледаше на Съветския съюз като на реален, истински съюзник на Америка и плановете да превърне Съветския съюз във противник и враг на Америка му бяха чужди.

Може би поради тази причина неговите врагове (и враговете на Съветския съюз) извършиха убийството на 32-рия президент . След това президентският стол на САЩ беше зает от вицепрезидента Хари Труман. Той беше протеже на онези политически кръгове, които се опитваха да променят изхода на Втората световна война.

Не им харесваше фактът, че Съветският съюз не стана жертва на коварната агресия на Третия райх и че авторитетът и влиянието на СССР в света след победата над нацистка Германия и нейните съюзници нараснаха немислимо. В частност, много източноевропейски страни попаднаха под силното влияние на Москва и Западът загуби контрол над тях.

В началото на септември 1945 г. японската армия капитулира под натиска на съветските войски и е обявен краят на Втората световна война. Труман чакаше този момент (преди това Вашингтон се нуждаеше от Червената армия, за да победи японците). И вече през септември той започна рязко да охлажда отношенията си с Москва.

В същото време той даде заповед на военните да разработят американски аналог на британския план „Немислимо“. Американският план се наричаше „Тоталност“ (от английската дума „Totality“). Беше подготвен в случай, че Червената армия се опита да изтласка англосаксонците от континентална Европа и да завземе контрола над цяла Европа.

За да сдържат Червената армия, американците бяха готови да използват ядрени оръжия, които бяха използвали в Япония няколко месеца по-рано. Опасенията на англосаксонците не се потвърдиха; Съветският съюз не направи опит да нахлуе в окупационните зони на съюзниците. Някои историци смятат, че планът „Тоталност“ не е бил военен, а военно-психологически. Един вид напомняне към съветското ръководство, че Вашингтон има ядрени оръжия, каквито Москва няма.

На 2 март 1946 г. Съвместният комитет за военно планиране на САЩ представя на Труман нов план за военна операция срещу СССР, наречен „Пинчър“.

В началото на 1946 г. около СССР вече се е образувал пръстен от държави, приятелски настроени към Москва. Трудно беше да се провокира война чрез какъвто и да е граничен конфликт. Следователно, планът „Пинчър“ предлагаше да въвлече Съветския съюз във войната чрез конфликт в Близкия изток.

По някаква причина авторите на документа са предположили, че съветската държава трябва да има много сериозни интереси в посочения регион. По-специално се очакваше СССР да поеме контрола над Суецкия канал и преминаващите през него нефтени потоци.

Разбира се, Съветският съюз разполагаше с мощни въоръжени сили. Документът обърна внимание на факта, че извън Съветския съюз има много големи военни контингенти. В частност, СССР разполагаше с 51 дивизии в Германия и Австрия, 50 дивизии на границите с Близкия изток и 20 дивизии в Унгария и Югославия.

Освен това, на територията на сателитните държави в Източна Европа е имало резерв от 87 дивизии. Превъзходството на СССР над англосаксонците във въоръжените сили в Европа се оценяваше на 3:1. Американските генерали и политици се опасяваха, че Москва може бързо да направи цяла Европа „съветска“.

Но Америка имаше свой коз: атомната бомба. Между другото, американците оказаха мощен психологически натиск върху Москва, намеквайки, че са готови да спрат всяка съветска експанзия по света с помощта на ядрени оръжия.

Прави впечатление, че работата по плана за операция „Пинчър“ е завършена в началото на март, а на 5 март 1946 г. Чърчил произнася известната си реч във Фултън, която се смята за публично неофициално обявяване на Студената война.

След дискусии на високо ниво, Пинчър е одобрен от Вашингтон през юни 1946 г. Планирано е да се хвърлят 20 до 30 атомни бомби върху двадесет града в СССР. Между другото, по това време САЩ не са разполагали с толкова много ядрени заряди (по това време са имали не повече от дузина от тях, а е имало и само 27 стратегически бомбардировача B-29, способни да доставят атомни бомби на голямо разстояние). Това не беше план за незабавни действия, а за отнемаща време подготовка за бъдещ удар.

„Пинчър“ (като плана „Немислимо“) скоро стана известен на Москва. Историците твърдят, че информацията за „Пинчър“ е била получена и предадена на съветското ръководство от Доналд Маклийн, един от същата „Кеймбриджка петица“, който по-рано е предал документи за „Немислимото“ на Москва.

След „Пинчер“ започва поредица от други американски планове за военни операции срещу СССР. Всички те включваха употребата на ядрени оръжия. В контекста на официално обявената от Запада Студена война, започна надпревара във въоръжаването. Всеки нов план отчиташе промените във военния потенциал на Запада (предимно на Съединените щати) и Съветския съюз.

През август 1947 г. планът „Пинчер“ е заменен от плана „Бройлер“, който поставя основния акцент върху използването на атомни оръжия (каквито Съветският съюз все още не е притежавал по това време). Струва си да се припомни, че според плана „Котел“ специално внимание е било обърнато на Украйна, за която е бил „отпуснат“ най-голям брой атомни бомби.

Особеността на „Бройлер“ беше, че това беше първият план, след като Вашингтон официално обяви Студената война. Това съобщение се счита за Доктрината Труман, която е обявена от американския президент Хари С. Труман на 12 март 1947 г. в Конгреса на САЩ. С тази доктрина Вашингтон пое задължението да защитава всички страни по света от посегателства от страна на СССР. Доктрината на Труман доведе до създаването на НАТО през 1949 г.

След „Котел“ започнаха редовно да се появяват и други подобни планове. 1948 година се оказва особено плодотворна , през която последователно са изготвени следните планове: „Бушуокър“ (Bushwhacker); „Кранкшафт“ (Crankshaft); „Халфмуун“ (halfmoon); „Флийтууд“ (Fleetwood); „Когвил“ (Kogville); „Оффтек“ (Offtack); „Чариотър“ (Charioteer).

Имената на някои планове имат преводи на руски език. Например, „Бушуокър“ е скитник, партизанин. „Кранкшафт“ е колянов вал. „Хафмун“ е полумесец. „Чариотър“ е колесничар. Човек може само да гадае за значението на другите имена. Така че, вероятно „Флийтууд“ е името на английски град.

С всеки нов план мащабът на планираните ядрени удари се увеличаваше. Така, според плана „Чариотър“, 200 атомни бомби е трябвало да бъдат хвърлени върху 70 съветски града.

През 1949 г. са въведени плановете „Троян“ и „Дропшот“. По същество това са две модификации на един и същ план. На 3 декември 1949 г. в САЩ е одобрен планът Троян, който предвижда Великобритания да участва в нападението срещу СССР. Съюзниците се готвели да хвърлят триста атомни и 20 хиляди конвенционални бомби върху 100 града в СССР. В същото време беше одобрен планът „Дропшот“, предвиждащ участието само на Съединените щати. Планираше се да се хвърлят 300 атомни бомби и 250 хиляди тона конвенционални върху СССР.

Плановете „Троян“ и „Дропшот“ бяха отговор на Вашингтон на толкова значимо събитие като тестването на първата атомна бомба в СССР (известна като РДС-1). Проведено е на 29 август 1949 г. на полигона Семипалатинск в Казахстан. Американският монопол върху притежаването на атомни оръжия беше премахнат и СССР стана втората ядрена сила в света.

По това време обаче броят на атомните бомби в Съединените щати се оценяваше на 220 единици. Тоест, СССР и САЩ все още не са имали ядрен паритет. Вашингтон бързаше да унищожи съветската държава, за да не успее тя да постигне такъв паритет.

В края на 1949 г. – началото на 1950 г. Вашингтон одобрява два документа, които определят курса на САЩ за подготовка за Третата световна война.

Първо, СНБ-68 (известен също като NSC 68) е класифициран документ на Съвета за национална сигурност на САЩ, одобрен от Труман през април 1950 г. Той за пореден път потвърждава, че Съединените щати ще следват курс на водене на студена война срещу СССР и милитаризиране на Съединените щати.

Второ, вече споменатият Обединен комитет на началник-щабовете (JCS) планира „Dropshot“ /Дропшот/. Нека ви напомня, че малко преди това, на 4 април 1949 г., по инициатива на Съединените щати беше създадена Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Този военно-политически блок, според официалното изявление, е бил призван да отблъсква заплахи, идващи от Съветския съюз.

По това време блокът имаше 12 членове: Съединените щати, Канада, Исландия, Великобритания, Франция, Белгия, Нидерландия, Люксембург, Норвегия, Дания, Италия и Португалия. Dropshot, както отбелязах по-горе, първоначално е бил изключително американски план. А през 1950 г. става международен, като всички страни членки на НАТО стават нейни участници.

Според експерти обаче планът Dropshot е загубил своята актуалност около средата на 50-те години на миналия век. По това време, дори по американско признание, Съветският съюз вече беше успял да постигне ядрен паритет със Съединените щати. Можете да прочетете повече за това в моята статия „Преди 75 години Съветският съюз направи важна стъпка в установяването на ядрен паритет със Съединените щати“.

Благодарение на усилията на съветското разузнаване, ние бяхме наясно със секретните планове като „Тоталност“ и тези, които ги следваха. Вашингтон понякога допускаше планирани „изтичания“ на тайни, свързани с тези планове. За да сплашва Москва.

В други случаи той категорично отричаше съществуването на планове, наричайки публикациите, споменаващи плановете, „фалшификати“. Такъв беше например случаят с плана Dropshot. Но при президента Джими Картър през 1978 г., Дропшот е разсекретен. Нямаше никакъв „фалшификат“!

Имаше и други разсекретявания. Например, през 2016 г. Националният архив за сигурност на САЩ разсекрети списък с ядрени цели, съставен през 1956 г. Списъкът включва над хиляда града и региони в СССР, Източна Европа, Китай и Северна Корея.

Дори след установяването на ядрен паритет между Съединените щати и Съветския съюз, американците продължиха да разработват нови планове за операции като „Тоталност“ или „Дропшот“. Всъщност имаше много подобни планове.

Например, при президента Айзенхауер (който дойде в Белия дом след Труман) бяха приети последователно пет плана. При Джон Кенеди имаше четири. При управлението на Линдън Джонсън също бяха четири. При Ричард Никсън имаше пет. И т.н.

Но това стана толкова обичайно, че на тайните планове вече не се дават поетични или мистериозни и интригуващи имена. Те започнаха да се обозначават с официалните съкращения SIOP (Единен интегриран оперативен план) с добавяне на подходящи номера.

Превод: ЕС