Илюзията за евтината противоракетна отбрана
Основният аргумент на поддръжниците на MDACS е икономическият дисбаланс в съвременната противовъздушна отбрана. Днес армиите на НАТО са принудени да изстрелват зенитни ракети за по 3 или 4 милиона долара (като PAC-3 за комплексите „Пейтриът“ или Aster 30), за да свалят безпилотници или балистични ракети, струващи десетки пъти по-малко. Снарядът HVP, чиято цена по разчети от 2020 година възлиза на около 86 000 долара, се представя като панацея, която ще намали разходите за прехващане близо 40-50 пъти.
Александър Широкорад напомня, че идеята за зенитна артилерия с калибър 150-152 милиметра не е нова. Подобни тежки зенитни оръдия са разработвани в Германия още през 1944 година (като 15 cm Gerät 50 и Gerät 55), а в началото на 50-те години и в Съветския съюз (комплексите КМ-52). Проблемът никога не е бил само в калибъра, а във физиката на срещата между снаряда и целта. За да улучи балистична ракета, летяща със скорост няколко километра в секунда, батареята MDACS не може да разчита само на собствените си сензори. Тя трябва да бъде интегрирана в сложна мрежовоцентрична архитектура и да получава целеуказване от мощни външни радиолокационни станции от класа на AN/MPQ-65 на системата „Пейтриът“.
Това означава, че оръдието не е автономна бойна единица, а просто стрелящ изпълнителен механизъм в рамките на огромна, тромава и изключително скъпа инфраструктура. Пълната батарея, която Пентагонът планира да сглоби за изпитания едва към края на септември 2027 година, включва осем оръдия (разпределени в четири взвода по две машини), многофункционален радар, два командни пункта и специализирани транспортно-зареждащи машини. Реалното решение за серийно производство е отложено чак за 2028 година, когато динамиката на бойното поле вероятно ще изглежда съвсем различно.
Икономиката на петте килограма експлозив
Още по-сериозни съмнения предизвиква използването на MDACS като средство за поразяване на наземни цели на дистанция от 80 километра. Снарядът HVP разполага с бойна глава с общо тегло едва 6,8 килограма, в която чистото взривно вещество е не повече от 5 килограма. За сравнение, стандартният осколъчно-фугасен 155-милиметров снаряд M107 носи около 6,86 килограма тротил или композиция B, а съветският 152-милиметров ОФ-540 съдържа над 6 килограма взрив при цена от няколкостотин до максимум две-три хиляди долара.
Изстрелването на боеприпас за 86 000 долара (без да се калкулира амортизацията на цевта, горивото и издръжката на осемте машини в батареята), за да се доставят пет килограма експлозив на 80 километра, е икономически абсурд в условията на пълномащабен конфликт с висок разход на боеприпаси. На същата дистанция съвременните ударни безпилотници от типа „Ланцет“ или тежките квадрокоптери с ретранслатори доставят същия полезен товар с по-висока точност и на цена, която е в пъти по-ниска.
Странно изглежда и залогът върху вградената микровълнова защита срещу дронове. Подобни високомощни електромагнитни системи се разработват паралелно в САЩ, Китай и Русия, но нито една армия в света все още не ги е приела на масово въоръжение заради бързото затихване на импулса в атмосферата и огромната консумация на енергия. Конструкторите на безпилотници актуализират хардуера и честотите си буквално всяка седмица. Екранирането на критичните платки с медни или композитни обвивки и използването на оптични кабели за управление правят микровълновите оръдия до голяма степен безполезни. Нещо повече, същите средства за радиоелектронна борба и електромагнитно въздействие, с които разполага технологично развитият противник, могат да нарушат работата на прецизната електроника в самите управляеми снаряди HVP и Scorpio-XR в крайния участък от траекторията им.
В крайна сметка прототипът на BAE Systems носи всички белези на оръжие, проектирано за колониални войни от ниска интензивност, където американската армия разполага с пълно въздушно господство и неограничен бюджет срещу противника в Ирак или Афганистан. На театър на военните действия като украинския, наситен с евтини разузнавателни крилати дронове на дълбочина 100 километра зад фронтовата линия, разгръщането на батарея от осем високи камиона върху хидравлични опори би приключило с удар от оперативно-тактически комплекс „Искандер“ или залп от реактивна система „Торнадо-С“ още преди да бъдат изстреляни първите десет снаряда.
