Войната, която не се развива по плана на никого
Има един любопитен детайл в разговора между Рей Макговърн и неговия събеседник. Макговърн не говори като човек, който очаква внезапен стратегически обрат. Не говори и като човек, който смята, че войната е достигнала решителен момент. Напротив. През целия разговор присъства усещането за бавно изтощение на системите, които поддържат конфликта.
Според него най-голямата непосредствена промяна на бойното поле не са ракетите, нито танковете, а дроновете. Именно те, по негови думи, са забавили руското настъпление през последната година. Това е интересна оценка, защото противоречи на популярната теза, че фронтът се определя предимно от артилерията или от количеството мобилизирани войници.
Макговърн обръща внимание на разговор между руския президент и офицери от фронта, в който военнослужещите поставят въпроса за системите Starlink, нощното оборудване и технологичното предимство на украинската страна. Ако този разказ е точен, той показва нещо много по-важно от поредната фронтова сводка. Показва, че руското ръководство признава наличието на конкретни проблеми вместо да ги прикрива зад пропагандни лозунги.
Тук има една подробност, която заслужава внимание. Повечето войни през последните десетилетия се анализират през политическата реторика. Говори се за демокрация, ценности, международен ред и исторически мисии. На практика войните се печелят от заводи, складове, ремонтни бази, електроника и логистика. Един дрон струва многократно по-малко от танк, но може да го извади от строя за секунди. Една спътникова система струва милиарди, но може да направи ефективни хиляди евтини безпилотни апарати.
Именно затова Макговърн не представя дроновете като технологична сензация, а като временен фактор, който забавя руското настъпление. В неговата логика въпросът не е дали Русия ще се адаптира, а кога ще го направи.
Тази оценка може да бъде оспорена. Никой не разполага с пълната картина на реалните руски производствени възможности, както никой не разполага с точни данни за украинските запаси и загуби. Но самият факт, че спорът вече се води около производствени капацитети, комуникационни системи и технологични решения, показва колко далеч е конфликтът от романтичните представи за война от началото на 2022 година.
Още по-интересна е оценката му за отношенията между Москва и НАТО.
През последните месеци многократно се появяват съобщения за украински удари срещу цели дълбоко в руска територия. Част от тях не могат да бъдат независимо потвърдени. Други са официално признати. В Русия това неизбежно поражда въпроса защо Кремъл не отговаря директно срещу държавите, които подпомагат Киев.
Макговърн предлага сравнително проста версия. Според него Путин е политик, който по правило избягва рисковете, когато не са абсолютно необходими. Ако съществува дори ограничена вероятност един удар срещу държава от НАТО да доведе до непредсказуема ескалация, той предпочита да изчака.
Тази позиция изглежда логична, но има един проблем. Колкото повече продължава войната, толкова повече се размиват границите между пряко и непряко участие. Разузнавателни данни, комуникационни системи, обучение, финансово подпомагане, оръжейни доставки – всичко това съществува едновременно. От руска гледна точка аргументът, че НАТО не участва пряко, вероятно звучи все по-малко убедително.
Затова в самия руски елит съществува натиск за по-твърд отговор. Макговърн споменава фигури като Сергей Караганов и Дмитрий Медведев, които често играят ролята на публични „лоши полицаи“. Тяхната функция е не толкова да определят политиката, колкото да напомнят, че съществуват и по-радикални варианти.
Любопитното е, че Макговърн не вижда тези гласове като определящи. Той описва Путин като човек, който смята, че вече държи по-силната карта и затова няма причина да действа прибързано.
Тук разговорът преминава към друг чувствителен въпрос – ролята на Доналд Тръмп.
Според Макговърн в Москва е съществувало известно очакване, че Тръмп ще успее да окаже натиск върху европейските съюзници и върху Киев за реални преговори. Това очакване постепенно отслабва. Причината не е само продължаването на бойните действия. Причината е, че европейските държави продължават да отпускат нови финансови пакети и нови програми за военна помощ.
От руска гледна точка това изглежда като доказателство, че Вашингтон или не може, или не желае да наложи политическо решение.
Именно тук започва по-големият въпрос за бъдещето на конфликта. Ако Кремъл е стигнал до извода, че дипломатическият процес няма да произведе резултат, тогава военната логика постепенно измества политическата. Не защото дипломацията изчезва, а защото започва да следва събитията на фронта вместо да ги определя.
Това не означава, че войната е близо до край. По-скоро означава, че участниците все повече говорят за производство, доставки и издръжливост. А когато една война стигне до този етап, победата обикновено се измерва не в речи, а в капацитет за продължаване.
Защо Кремъл вече не разчита на Тръмп
В разговора на Рей Макговърн се появява една тема, която през последните месеци постепенно излиза на преден план в Москва. Това е въпросът дали Доналд Тръмп действително е способен да наложи политическо решение на конфликта или влиянието му върху европейците и Киев е силно преувеличено. Макговърн твърди, че в началото руското ръководство е гледало с известен оптимизъм на инициативите на американския президент. Според него в Кремъл са смятали, че ако някой може да принуди украинското ръководство към преговори, това е именно Вашингтон.
С течение на времето обаче тази надежда започва да избледнява. Причината не е в официалните заявления. Причината е в действията. Военните доставки продължават. Финансовата подкрепа продължава. Европейските правителства продължават да обявяват нови пакети за Киев. От руска гледна точка това означава, че политическите обещания не са довели до реална промяна на терена.
Тук има нещо любопитно. В западните медии често се обсъжда дали Европа зависи от САЩ. В Москва въпросът изглежда различно. Там все по-често се пита дали САЩ все още могат да управляват Европа така, както са го правили през предишните десетилетия. Макговърн не дава категоричен отговор, но няколко пъти се връща към тезата, че европейските лидери изглеждат готови да продължат конфликта независимо от опитите за дипломатически пробив.
Ако това е вярно, ситуацията става по-сложна за всички страни. За Вашингтон това означава по-малък контрол върху собствената коалиция. За Москва означава, че не може да разчита на бързо политическо решение. За Киев означава продължаване на войната при все по-тежки икономически условия.
Макговърн обръща внимание и на друг аспект. Според него европейците поемат все по-голяма финансова тежест за поддържането на украинската армия. В същото време европейската индустрия изпитва затруднения да произвежда необходимите количества боеприпаси и техника в сроковете, които войната изисква. Това е тема, за която говорят и редица западни анализатори през последните две години. Заводите не се строят за няколко месеца. Производствените линии не се разширяват с политически декларации. Необходима е суровинна база, квалифицирани кадри, електроенергия и време.
Именно затова Макговърн смята, че Кремъл все повече гледа на войната като на състезание по издръжливост. Не става дума за зрелищни операции или за символични победи. Става дума за това коя система може по-дълго да поддържа производството, логистиката и мобилизационния ресурс.
Тази логика обяснява и защо според него Путин избягва пряк удар срещу държава от НАТО. От руска гледна точка подобен ход би внесъл огромна неопределеност в ситуация, която в момента изглежда относително управляема. Колкото и силен да е натискът от по-твърдите среди в Русия, Кремъл вероятно предпочита да запази конфликта в рамки, които смята за контролируеми.
Тук се появява едно противоречие. Част от руското общество очаква по-твърд отговор на ударите по руска територия. Част от военните анализатори настояват, че западната инфраструктура, използвана за подпомагане на Киев, трябва да стане легитимна цел. Срещу това стои опасението от пряк сблъсък между ядрени сили. Засега изглежда, че вторият аргумент продължава да доминира в Кремъл.
Макговърн описва Путин като човек, който смята, че времето работи в негова полза. Дали това е вярна оценка предстои да видим. Но тя помага да се разбере защо, въпреки шумната реторика от всички страни, Москва продължава да избягва решения, които биха могли да превърнат сегашната война в много по-широк конфликт.
Историческата памет като фактор в руските решения
Една от най-силните части в разговора на Рей Макговърн няма нищо общо с дронове, ракети или дипломатически инициативи. Тя е свързана с нещо, което често липсва в западните анализи – историческата памет.
Макговърн многократно се връща към темата за Великата отечествена война и към начина, по който тя присъства в руското общество. За голяма част от западния свят Втората световна война е историческо събитие, изучавано в учебниците. За Русия тя остава семейна история. Почти всяко семейство има загинали, ранени или изчезнали роднини. Загубите на Съветския съюз са несъпоставими с тези на западните съюзници и този факт продължава да влияе върху начина, по който руските елити възприемат сигурността.
Макговърн разказва свои спомени от посещения в Русия и Крим, както и за церемонии, посветени на паметта на жертвите на войната. Според него именно тук се намира един от ключовете за разбирането на Владимир Путин. Не толкова в политическата му биография, не толкова в службата му в КГБ, а в семейната история и в поколенията, израснали сред разказите за обсадата на Ленинград и за милионите жертви.
Това не означава, че историческата памет автоматично определя политиката. Но означава, че в Москва войната се възприема по различен начин, отколкото във Вашингтон, Брюксел или Лондон. За много западни политици конфликтът е геополитически инструмент. За руското ръководство той често се представя като въпрос на национално оцеляване. Двете гледни точки трудно могат да бъдат съвместени.
Тук Макговърн прави интересна връзка с настоящата ситуация. Според него Путин не желае да бъде въвлечен в мащабна война между Русия и НАТО именно защото разбира цената на подобен сценарий. В неговата интерпретация руският президент не гледа на ескалацията като на доказателство за сила. Напротив. Той я възприема като риск, който трябва да бъде избегнат, ако съществува друга възможност.
Тази оценка може да бъде оспорена. Критиците на Кремъл биха казали, че самото начало на войната през 2022 година поставя под съмнение подобна характеристика. Но дори те трудно могат да отрекат, че през последните години Москва многократно се въздържа от действия, които биха довели до директен сблъсък с държави от НАТО.
Макговърн вижда именно в това обяснението защо руските реакции често изглеждат по-умерени от очакванията на най-радикалните руски коментатори. В Русия има достатъчно гласове, които настояват за удари по логистични центрове извън Украйна, по транспортни коридори или по инфраструктура, използвана за доставки на оръжие. Засега подобни решения не са взети.
В разговора се появява и темата за промените в руската ядрена доктрина. Макговърн припомня предишни случаи, когато атаки срещу руски стратегически обекти предизвикаха прогнози за незабавна ескалация. По неговите думи подобни прогнози не се сбъднаха. Кремъл реагира далеч по-внимателно, отколкото мнозина очакваха.
Оттук идва и основният му извод. Според него западните анализатори често подценяват способността на руското ръководство да действа хладнокръвно под натиск. Същевременно руските анализатори често подценяват готовността на Запада да продължи конфликта въпреки икономическите и политическите разходи.
Така се оформя своеобразен парадокс. И двете страни очакват другата да се умори първа. И двете страни смятат, че времето работи в тяхна полза. И двете страни продължават да инвестират ресурси в конфликт, който вече е погълнал огромни финансови средства, военна техника и човешки животи.
Точно тук разговорът на Макговърн става най-интересен. Той не говори за неизбежна победа на една или друга страна. Говори за опасността всички участници постепенно да започнат да приемат продължаването на войната като по-малък риск от нейното прекратяване. А когато подобна логика се настани трайно в политическите центрове на властта, изходът от конфликта започва да се отдалечава вместо да се приближава.
Европа плаща сметката, но не определя посоката
В края на разговора Рей Макговърн засяга тема, която постепенно се превръща в един от най-неприятните въпроси за европейските правителства. Ако войната продължи още години, кой ще плаща сметката и кой всъщност взема решенията?
Според него все по-голяма част от финансовото бреме се прехвърля върху европейците. Нови пакети за помощ, нови военни програми, нови заеми и гаранции се обявяват почти непрекъснато. В същото време европейските икономики навлизат в период на слаб растеж, високи разходи за отбрана и натиск върху публичните финанси.
Тук има нещо, което рядко се обсъжда открито. Войната не се измерва само в танкове и ракети. Тя се измерва и в бюджетни дефицити, в индустриални мощности, в цени на електроенергията, в натоварване на транспортната инфраструктура и в способността на държавите да поддържат политически консенсус. Именно този консенсус започва да показва пробойни на различни места в Европа.
Макговърн твърди, че европейските лидери продължават да демонстрират твърдост спрямо Русия, но зад официалната реторика постепенно се натрупват противоречия. Част от обществата се уморяват от конфликта. Част от бизнеса гледа с тревога на продължаващата несигурност. Част от политическите партии вече поставят въпроса дали сегашният курс може да бъде поддържан безкрайно.
Особено показателен е примерът с Полша, която остава един от най-важните логистични центрове за украинската армия. Варшава е сред най-твърдите поддръжници на Киев, но същевременно между поляци и украинци продължават да съществуват сериозни исторически и икономически противоречия. Темата за Волинското клане периодично се връща в политическия дневен ред и напомня, че съюзите от военно време невинаги заличават старите конфликти.
Според Макговърн именно тук се вижда една от слабостите на европейската стратегия. Брюксел се опитва да представя Запада като напълно единен блок, докато реалността изглежда значително по-сложна. Интересите на Германия не съвпадат напълно с тези на Полша. Интересите на Франция не съвпадат напълно с тези на балтийските държави. А интересите на Вашингтон често се различават от интересите на всички тях.
Това не означава разпад на западната коалиция. Засега няма признаци за подобен сценарий. Но означава, че колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова повече нараства цената на единството.
В Москва внимателно наблюдават именно тези процеси. От руска гледна точка времето може да се окаже по-важен фактор от териториалните придобивки. Ако европейската политическа воля започне да отслабва по-бързо от руската способност да води войната, тогава стратегическият баланс би могъл постепенно да се промени.
Тук обаче има едно сериозно неизвестно. Никой не знае колко дълго могат да издържат отделните системи. Не е ясно доколко руската икономика може да поддържа сегашните военни разходи. Не е ясно и доколко европейските общества са готови да продължат курса на конфронтация. Именно затова толкова много прогнози от последните четири години се оказаха погрешни.
В този смисъл разговорът на Макговърн не е толкова за Украйна, колкото за границите на политическата издръжливост. Войната все повече прилича на състезание между държавни системи, индустрии и обществени настроения. На фронта се водят битките, но извън фронта се решава колко дълго могат да продължат те. А този въпрос засега няма ясен отговор.
Къде са червените линии на Москва
Най-интересният въпрос в разговора на Рей Макговърн всъщност не е какво прави Русия, а какво все още не прави. След повече от четири години война Москва продължава да се въздържа от редица действия, които мнозина още през 2022 г. смятаха за неизбежни.
Не са нанасяни директни удари по държави от НАТО. Не са прекъснати напълно основните канали за доставки от Европа. Не е предприета мащабна кампания срещу политическото ръководство на страните, които участват в снабдяването на Киев. Това не означава липса на възможности. Означава, че Кремъл продължава да преценява риска като по-голям от потенциалната полза.
Макговърн обръща внимание на съобщенията за евентуално използване на инфраструктура в балтийските държави за операции срещу Русия. Според него предупрежденията на руското външно разузнаване не са случайни. Те представляват сигнал, че Москва внимателно следи докъде се разширява практическото участие на отделни държави от НАТО в конфликта.
Тук се намира и една от вероятните червени линии. Не толкова политическите декларации, колкото прякото използване на територия на държава от НАТО за удари по руска територия. Кремъл многократно е намеквал, че подобна стъпка би променила характера на конфликта. Засега всички страни очевидно се опитват да останат под тази граница, макар че тя става все по-размита.
Паралелно с това вътре в Русия расте натискът за по-твърди действия. Имена като Сергей Караганов и Дмитрий Медведев редовно поставят въпроса дали Москва не проявява прекалено голямо търпение. Те не определят официалната политика, но изпълняват друга функция – показват, че съществува значителна част от руския елит, която смята сегашния подход за прекалено предпазлив.
Макговърн обаче остава скептичен към сценарий за рязка промяна. Според него Путин продължава да разсъждава като човек, който вижда стратегическо предимство в дългата игра. Ако вярва, че военният баланс постепенно се измества в полза на Русия, тогава логиката на внезапната ескалация отслабва.
Това обяснява и защо Кремъл изглежда по-загрижен за производството на дронове, комуникационни системи и боеприпаси, отколкото за символични демонстрации на сила. На практика руското ръководство изглежда разглежда войната като съревнование между индустриални системи. В подобна схема най-голямата опасност не е отделната атака, а загубата на стратегически контрол върху процеса.
Именно затова червените линии на Москва вероятно не са свързани с конкретен град или конкретен удар. По-скоро са свързани с действия, които биха застрашили способността на Русия да поддържа възпирането си или биха създали непосредствен риск от пряк сблъсък между ядрени държави.
Тук има и нещо друго. Колкото повече продължава войната, толкова повече всички участници започват да живеят с нея. Появява се опасна привичност към ескалацията. Действия, които преди две години биха изглеждали немислими, днес вече се приемат като част от ежедневния поток новини. Историята показва, че подобни периоди често са по-опасни от моментите на открита криза, защото границите постепенно се изместват, без някой да обяви това официално.
Затова основното послание на Макговърн не е, че войната върви към непосредствена конфронтация между Русия и НАТО. Точно обратното. Той смята, че Кремъл продължава да избягва подобен сценарий. Въпросът е колко дълго всички останали участници ще продължат да проявяват същата предпазливост. Отговорът на този въпрос вероятно е много по-важен от всяка фронтова карта.
Войната на търпението
След близо петдесет минути разговор Рей Макговърн оставя впечатлението, че според него най-голямата заблуда около войната е очакването за внезапен прелом. В западните медии периодично се появяват прогнози за руски срив. В руските медии периодично се появяват прогнози за украински срив. Реалността засега не потвърждава нито едната, нито другата крайност.
От гледна точка на Макговърн Кремъл вече не очаква политическо решение, което да дойде отвън. Надеждите, че Вашингтон ще наложи компромис на Киев и европейските столици, изглеждат значително отслабени. Това обяснява защо Москва все по-често действа така, сякаш се подготвя за продължителен конфликт, а не за близки преговори.
В същото време той не вижда признаци Путин да е готов да рискува пряк военен сблъсък с НАТО. Натиск съществува. Раздразнение съществува. В Русия има достатъчно влиятелни фигури, които настояват за по-твърд курс. Но засега Кремъл продължава да избира по-бавния и по-предпазлив вариант.
В интервюто постоянно се връща една и съща тема – време. Време за производство на оръжия. Време за обучение на войници. Време за износване на икономики. Време за политическа умора. Това не е войната на 2022 година, когато всички очакваха бързи решения. Това все повече прилича на конфликт, в който решаващо значение имат не речите на лидерите, а способността на държавите да поддържат натоварването година след година.
Най-силната част от анализа на Макговърн вероятно не е свързана с фронта, а с историческата памет. Той многократно подчертава, че руските решения не могат да бъдат разбрани без опита на общество, което е загубило десетки милиони души през Втората световна война. Дали тази оценка е напълно вярна е отделен въпрос. Но тя помага да се обясни защо Москва изглежда по-заинтересована от избягването на голяма война, отколкото от спечелването на краткосрочни пропагандни победи.
В крайна сметка разговорът не дава категорични отговори. Дава нещо по-полезно – поглед към начина, по който част от американския аналитичен елит вижда сегашния конфликт. А този поглед е значително по-малко уверен, отколкото бяха прогнозите отпреди няколко години. Вместо приказки за неизбежни победи и окончателни решения, все по-често се говори за издръжливост, ресурси, производство и търпение.
Точно там вероятно се намира и същността на войната днес. Не в това кой ще направи следващия ход, а в това кой ще издържи най-дълго последствията от всички предишни ходове.
