/Поглед.инфо/ „Сабазий” на Кристин Димитрова е един голям, безспорен успех за българската литература.

Огнян Стамболиев разговаря с Кристин Димитрова

Кристин Димитрова (1963, София) е писател, поет и преводач. Автор е на три сборника с разкази: „Любов и смърт под кривите круши” (2004), “Тайният път на мастилото” (2010) и „Като пристигнеш, обади се” (2017, награда „Перото” в кагетория „Проза” 2018). Романът й “Сабазий” (2007), издаден в Мексико, Беларус и Румъния, е удостоен с наградата „Христо Г. Данов”.„Ефирни песни и тайни служби” (2015) е нейно изследване на образа на България в англоезичната преса през периода 1980-2000. Димитрова е също така автор на дванадесет стихосбирки, като „На гости у часовникаря” е издадена в Ирландия, а „Моят живот на квадрати” – във Великобритания. Превежда от английски преди всичко поезия: Джон Дън, Луис Карол, Марк Странд и др. Два пъти е получавала наградата на СПБ за „Специални постижения”. Стихове, разкази и есета на Кристин Димитрова са публикувани в антологии и литературни издания в 36 държави на 27 езика.

- УВАЖАЕМА КРИСТИН ДИМИТРОВА, НЕКА ДА ЗАПОЧНЕМ С РАДОСТНАТА ВЕСТ. РАЗКАЖЕТЕ ЗА НОВИНАТА?

- Ще започна отначало. Романът ми „Сабазий”, който излезе през далечната 2007 г., има странна съдба. Темата му е за бруталния български преход, при който нито се знаеше кой кой е, нито в чии ръце е попаднал животът ти. Беше вакханалия, при която едни можеха да правят всичко, а други – да поемат ударите с вързани ръце. Но кажем ли „вакханалия”, значи древногръцкия бог Дионис е наблизо, нали в негова чест са се устройвали вакханалиите? Свикнали сме да си го представяме като благ и дебел пияница, ренесансовите художници успяват да ни внушат този негов хедонистичен образ. Но той не е такъв. Освен на виното, той е бог и на екстаза, на яростта, на болката, на абсурда. Нямаше по-подходящ мит, през който да вляза в темата на романа. А тя е за един музикант, който се опитва да се реализира...Дионис има много имена. В различните епохи и сред различните древни народи е бил познат с различно име – Сабазий, Загрей, Бакхус са все негови проявления. Митовете са аморфни – възникват един от друг и се трансформират един в друг. Избрах името Сабазий, защото то е тракийското. И всъщност по-старото. Направих добре, защото по онова време в интернет имаше само едно-единствено споменаване на това име, и то беше въпрос: „Кой е Сабазий?”. Сега влезте в интернет и ще видите каква лавина от хотели и вина е, наречени на него. Щастлива съм, че участвах в това. Но такава е и същността на Сабазий/Дионис. Той се ражда и умира. И пак се ражда, и пак умира. Опитах се чрез романа да кажа нещо на своите български съвременници. Един го разбра, друг не.Но нямах представа, че романът ще се хареса в Мексико...Коя е новината? Съобщи ми я преводачът на книгата, Рейнол Перес Васкес. „Сабазий” е влязъл в програмата на курса по европейска литература на Факултета по философия и литературознание на Свободния университет на Нуево Леон, Монтерей. Тъй като чух новината по телефона, отначало разбрах, че става дума за UAM (Свободния университет на Мексико сити) – все пак книгата е издадена в тамошната поредица за световна литература. Но после по имейла се доуточнихме, че става дума за UANL (Свободния университет на Нуево Леон). Разликата не е голяма – и двата университета са в топ 10 на Мексико. Но за мен не това е важното. Важното е, че книгата прелетя през океана и там, на другия край на света, намери читатели, които припознаха своята действителност в нея. Това е за мен чудото...А без таланта и душевната сила на преводача Рейнол Перес Васкес това чудо нямаше да се състои. Той не само преведе книгата, но и намери издателството.

- КОЛКО ИЗДАНИЯ И ПРЕВОДИ ИМА „САБАЗИЙ”? ДОБРИ ЛИ СА ТЕ?

- В България има две издания – първото е на Ink Press, което заедно с Intense е под шапката на Locus (2007), а второто е на Colibri (2011). Руският превод дойде неочаквано за мен – просто един ден през 2012 г. получих три броя на белоруското списание „Неман”, където романът ми беше излязъл. Преводачката Олга Петревич ми пращаше поздрави и ме питаше дали се радвам на изненадата. Естествено, че се зарадвах. Да, чувала съм за авторско право и т.н., но аз съм писала книгата, за да кажа нещо, а не за да се пазаря. Междувременно една университетска преподавателка от Италия започна да превежда „Сабазий”, но почина. Едно руско издателство кандидатства за субсидия пред Министерство на културата, но отпуснатата сума беше толкова малка, че те се отказаха. В Германия започна да се издава поредица от български романи и – след години разбрах това – преводачът Норберт Рандов е предложил „Сабазий” за издаване, но една българска издателка ми е отстранила книгата, за да влязат нейните предложения. Е, как няма да се радвам, че една млада филоложка от Беларус е вложила времето и силите си в превод, защото е вярвала в книгата?В България нещата стават много трудно, не на последно място и затова, че сме си българи...Румънският превод беше дело на отличната българистка Параскива Бобок и при представянето на книгата в Букуреш тези, които я бяха чели, повтаряха: „Същото е и при нас. Как може да е толкова същото и при нас.” Но нямам представа доколко книгата се е реализирала там. По-скоро подозирам, че не се е реализирала. И Румъния гледа към „центъра” на Европа, и ние гледаме към „центъра” на Европа. При това успоредно гледане трудно се виждаме...Немският превод го направи Габи Тиман, която отдавна живее край Велико Търново и е превърнала себе си в литературен мост между българския и немския език.

- НО ДА ПРОДЪЛЖИМ С НАЧАЛОТО. КАЖЕТЕ НЕЩО ЗА ВАС, ЗА ВАШЕТО СЕМЕЙСТВО, РОДИТЕЛИ, СРЕДА. КАК ЗАПОЧНАХТЕ ДА ПИШЕТЕ И КОГА?

- Майка ми е Томица Савова, беше редактор по английски в издателство „Народна просвета”, днес само „Просвета” и всеки от моето поколение, който е учил английски, е учил по редактираните от нея учебници. Беше възпитаничка на американския колеж и социализмът не успя да й внуши нито една от ценностите си. Бунтар обаче никога не е била, защото искаше добър живот за нея и семейството й. Баща ми, Костадин Димитров, беше минен инженер, партиен член и директор на дирекция „Открито разработване” в Минпроект. На тази длъжност загина на 58 години, връщайки се от командировка в „Марица Изток”. Днес тецовете там са медийно известни като „Американските цетрали”. Но баща ми има огромен дял в проектирането на рудника. От всички възможни баби и дядовци съм имала само една баба. Останалите са умрели по най-различни причини преди аз да се родя. Животът в България не е сред най-дългите.

- ПЪРВИТЕ ВИ ЛИТЕРАТУРНИ УСПЕХИ КАТО АВТОР?

- Много ми е трудно да отговоря. Всичко, което правим, е като изкачване в планина. Вървиш по пътеката и виждаш връх пред себе си. Достигаш го с много труд и там се оказва, че пътеката продължава, а истинският връх е далеч пред теб. И пак тръгваш, и пак нагоре, и нищо не е последно. При това положение може би като най-истински успех съм усетила първата си публикация. Беше в „Литературен вестник”, когато вестникът все още беше огромен чаршаф. Малко стихотворенийце. Гледах го и не вярвах на очите си. Подкосяваха ми се краката. Подскачаше ми сърцето. „Боже – казах си – имам нещо отпечатано и името ми ще остане за вечни времена върху вестника. И сега всички го четат и се питат „Коя ли е тази Кристин Димитрова?” И край, това вече не може да се отмени”. Големи вълнения! Това му е хубавото на всяко начало. Оттам нататък следва процес.

- ПИШЕТЕ ПРОЗА, НО СТЕ ИЗВЕСТНА И ПРИЗНАТА, И КАТО ПОЕТЕСА, С МНОГО И ДОБРИ КНИГИ? КЪДЕ СЕ ЧУВСТВАТЕ НАЙ- ДОБРЕ?

- Ох, не знам. Оставям хората с впечатлението, че пиша лесно, но това не е така. Поезията се пише по-бързо, но тя изисква безусловна честност и в този смисъл никой не може да напише особено голям брой силни стихотворения. Никой от нас не носи крайно много истини, наблюдения или емоционални реакции в себе си. Мъчително изкуство е. В прозата човек измисля много повече и това му дава възможност да се разгърне из знайни и незнайни дебри на съзнанието, но тук трябва да си сигурен в каква посока вървиш и какво искаш от героите си. И двете са ми трудни. И двете ги обичам.

- ОСВЕН ЧЕ ПИШЕТЕ, ВИЕ ПРЕВЕЖДАТЕ АКТИВНО? КАКВО ВИ ДАВА ПРЕВОДЪТ?

- Превеждам поезия. Предимно римувана, предимно от мъртви автори. В кръга на шегата, това означава, че не превеждам на разменни начала. Преводът ми дава приключението да изляза от своята глава и да вляза в нечия чужда. Да се огледам сред непознатите мисли там, а после да ги преведа (пренеса, доведа) през границата между езиците живи и ненаранени. Преводът е върховно изпитание на езиковото умение. Когато човек пише нещо свое, той се съизмерва единствено със собствените си намерения. Никой отвън не знае точно какви са те. А при превода координатната система е двойна – налице са критериите и на преводача, и на автора. И всичко отвън си личи. Изискват се едновременно артистичност и дисциплина, а хитруването е невъзможно.

- КОИ ОТ КНИГИТЕ СИ ЦЕНИТЕ НАЙ-ВИСОКО И ДАЛИ ТОВА СЪВПАДА С МНЕНИЕТО НА КРИТИКАТА? ВЯРВАТЕ ЛИ НА ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА?

- Вярвам в критиката, разбира се. Ако не вярвах, нямаше да чета критическите отзиви за книгите ми. Едновременно с това, нещо в мен се изхабява. Преди ми се струваше, че от всяка дума, казана по мой адрес, небето ще падне, а сега съм наясно, че ако небето падне, няма да е от думите. Със сигурност няма да е от думите на никой поет, критик или писател. И да, имам известно разминаване между вътрешното ми чувство към книгите ми и публичната им реализация. Аз много си обичам разказите, пиша ги с голямо удоволствие и те са ми давали сюжетна свобода, каквато нищо друго не ми е предлагало. Но разказът като жанр днес е в полусянка. „Поетът” е по-видим като автор, а „романистът” е по-видим като продукция.

- КАК ОЦЕНЯВАШЕ ВАШЕТО ТВОРЧЕСТВО ВАШИЯТ, НАСКОРО ПОЧИНАЛ СЪПРУГ, ПРОФ. ВЛАДИМИР ТРЕНДАФИЛОВ, ЕДИН БЛЕСТЯЩ КРИТИК И ПРЕВОДАЧ?

- За моя изненада – целожитейска изненада – той много харесваше и поезията, и прозата ми. А аз не можах да свикна с това. Редактирах, отлагах с дни да му покажа какво съм написала от вълнение и страх, че може би този път нищо не е излязло. И когато той започваше да чете, и се смееше на едни места, а възкликваше очаровано на други, аз седях мълчаливо някъде отстрани и нямаше по-щастлив човек от мен. Не мога да опиша как ми липсва това сега. Джулиан Барнс пише за мъртвата си съпруга, че с нея е загубил цял един език, че – също като на музикален инструмент – му липсва „резонанс”. Точно това се случи и с мен, загубих резонанс. Нещо повече, вече подозирам, че съм имала един-единствен читател в главата си – Владо.

-КАК ПИШЕТЕ? ТРУДНО, БЪРЗО? ВЯРВАТЕ ЛИ ВЪВ ВДЪХНОВЕНИЕТО? ПИШЕТЕ ЛИ ВСЕКИ „БОЖИ ДЕН”?

- Преди пишех. В началото на миналата година спрях. Сега се връщам криво-ляво към писането. То е моят удобен дом, към който напоследък ключовете ми са ръждясали. Някои хора пишат, за да избягат от кошмара си. А аз явно не съм така. Но трябва да имам душа, за да правя нещо.

- ВЕЛИКИЯТ ЙОЖЕН ЙОНЕСКО ПИСА:” ПИШЕМ, ЗАЩОТО СМЕ НЕЩАСТНИ?” КАК БИХТЕ КОМЕНТИРАЛИ ТАЗИ ФРАЗА?

- Струва ми се, че това е рецептата, по която са написани най-стойностните книги. Но не е универсална рецепта. Фокнър пише, „за да си изясни”. Дикенс е писал, защото въображението му го е тормозело с видения и не е могъл да не пише. А Антъни Тролъп, не по-малко продуктивен от него, е пишел, защото си е поставил за цел всеки ден да пише по три часа, като внимава, с часовник пред себе си, за четвърт час да напредва с по 250 думи. Дюма, Балзак и Достоевски са пишели за пари. Аз пиша, защото искам да разказвам. И може би защото искам да общувам.

- А ЖАН- ПОЛ САРТР, „ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ СТРАЖ НА ЕВРОПА”, СЕ ПИТАШЕ: „ ТРЯБВА ДА СЪЗДАВАМЕ, ДА ОТРАЗЯВАМЕ ИЛИ ДА ОТКРИВАМЕ С ПИСАНЕТО СИ?” ВИЕ КАК БИХТЕ ОТГОВОРИЛИ?

- Интересна ми е тук думата „трябва”. А защо да „трябва”? Очевидно Сартр се е опитвал да си изясни за себе си кои книги да приема като сполучливи и кои да критикува като несносни. „Повелителят на мухите” е изцяло измислена книга, но и досега се цитира като предупредителен, почти случил се факт. „1984” е дистопия по жанр, но тя всъщност отразява мнението на социалиста Оруел за съветския комунизъм, пък и преките му впечатления от Испанската гражданска война. Вирджиния Улф открива много пробойни в наизустените патриархални цености на обществото, но макар да неглижира сюжета, понякога отразява действителността като художник-хиперреалист. И по-често като импресионист. Създаването, отразяването и откриването вървят заедно, въпрос на акценти е. Литературата е свобода. Понякога измислицата формулира истината по-добре от самата нея.

- КАК СЕ РОДИ ИДЕЯТА ЗА ТОЗИ ТАКА ОРИГИНАЛНО ИЗГРАДЕН РОМАН „САБАЗИЙ”, КОЙТО ПРИ ТОВА СЕ ЧЕТЕ ЛЕКО, БИХ КАЗАЛ НА ЕДИН ДЪХ?

- Появи се конкурсът за писане на роман къв поредицата „Митовете” на издателство „Канънгейт” и аз реших, че трябва да участвам. Имам стихотворения с митологични герои, имам книга за картите Таро от любов към символиката им. Избрах тракийските „пришълци” в гръцката митология, за да са по-близки до нас – Орфей и Сабазий. Оказа се, че двамата биха могли да се тълкуват и като роднини, въпреки че нямат заедно общи митове. Тракийските божества, за разлика от класически гръцките, са смъртни, крайни, някак слети с целта си. За основа ползвах „Старогръцките митове” на Робърт Грейвс. Много неща са изписани у нас за Орфей и всичко, на което съм попадала, е било сладникаво. Не исках да вляза в поредното фентъзи. Не исках сладникав Орфей, а музикант от нашето време. Не исках затлъстял бог на виното, а хищният Дионис (Сабазий) от ранните времена. Вече имах всичко, за да разкажа за 90-те у нас.

Бих добавила, че по този начин разочаровах доста невръстни читатели, които се надяваха да прочетат романтична история с акцент върху красотата и любовта.

- КАКВО СЕ СЛУЧИ С ИЗДАВАНЕТО В „КАНЪНГЕЙТ”?

- Нищо. Книгата ми, макар и да спечели анонимния конкурс, не беше приета за издаване от шотландците. Редактор от издателството ми отговори, че не са имали намерение да издават роман от България и че Източна Европа вече е била представена в поредицата за митовете от Пелевин, а Балканите – от Дубравка Угрешич. Възразих му, че Дубравка Угрешич все пак пише от Амстердам. „Именно”, отговори ми той.

Но „Сабазий” пое по своя си път, като умираше и пак се раждаше. Тракийски бог, какво да го правиш.

- ЧУВСТВАТЕ ЛИ СЕ СВЪРЗАНА С ВАШЕТО ПОКОЛЕНИЕ В ЛИТЕРАТУРАТА НИ ДНЕС?

- Всеки човек е свързан с поколението си, дори да не открива естетически прилики с него. Преминали сме през едни и същи неща, и дори да сме ги тълкували различно, били сме част от тях.

- КАКВО ЧЕТЕТЕ И ПРЕПРОЧИТАТЕ?

- Нищо не препрочитам, макар и често пъти да подчертавам, докато чета. Животът няма да ми стигне да изчета всичко хубаво, което е било написано. Разчитам на паметта ми да отсее това, което ми е нужно, а колкото до удоволствието от една книга – не може да има втори първи път.

- КАКВА МУЗИКА СЛУШАТЕ?

- Всякаква. Не изкючвам нищо заради жанра му, така както и не прескачам зали в художествена галерия. Трябва ли в „Прадо” да пропусна Бош заради Веласкес? Но ако заговорим за качество, разбира се, не всеки е Бош или Веласкес.

- СЕГА БЪЛГАРИЯ Е В КРИЗА. КАК ВИЖДАТЕ КАТО ПИСАТЕЛ БЪДЕЩЕТО Й?

- Честно казано, не мисля, че е в криза. Беше в криза през 90-те, но вече не е. Има си обаче своите неприятни особености. Хората губят вяра в правосъдието. Законите помагат на силните и стъпват върху по-слабите. Например ДДС на хазарта е 0, а ДДС на книгите е 20%, плоският данък взима 10% от храната на бедняка и същите 10% от чистата печалба на богатия. Дори крайно разделената по доходи Америка има прогресивно данъчно облагане. Достъпът ни до информация е затлачен от финансови и партийни интереси. Но това още не означава криза. Обърнете внимание на държавите, които през последните 50 години направиха икономически скок. До една са азиатски. Максимум икономика при минимум демокрация. Печално е, но е така. Усещането ни за справедливост страда, държавата – не. Друг е въпросът дали това ни харесва.

- ИМАТЕ СИН И ДЪЩЕРЯ. КАЖЕТЕ НЕЩО ЗА ТЯХ...

- Дъщеря ми е на 31 години, а синът ми – на 29. Дъщеря ми започна като филолог и продължи като графичен дизайнер. Синът ми започна като рекламист и продължи като музикант. Това е част от свободата, която днешният свят дава и младите намират начин как да я оползотворят. Няма по-горда майка от мене. А вече и баба.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели