Логиката на десните консерватори беше идеално формулирана от древните китайци (които по онова време са били повлияни от патриархално-традиционната идеология на Конфуций в продължение на няколкостотин години): „Варвар, живеещ като хан, е хан. Хан, който живее като варварин, е варварин.“ Тоест, независимо кой сте по произход, важно е каква култура на обществото е станала ваша.
Така десният консерватизъм отделя обществото си от останалите и поставя условия, които определят членството в това общество. Но той не отрича правото на други общества да съществуват във формата, която е продиктувана от тяхната култура и традиции.
Левите движения се различават от десните движения по това, че искат да направят целия свят щастлив. Винаги вляво изглежда, че те знаят универсална рецепта за щастие за всички народи. Оттук и жестокостта на всички леви революции - от либерално-буржоазни до социалдемократически и комунистически (пролетарски). Между другото, националсоциализмът на Хитлер също се позиционира като ляво революционно движение (ограничава човечеството само до арийците). Ако знаете, че имате универсална рецепта за щастие в ръцете си, тогава е лесно да стигнете до извода, че абсолютно всеки, който не е съгласен с вас, е враг не на един народ, а на цялото човечество и колкото по-рано те бъдат унищожени, волята ще бъде най-добре за всички.
По същата причина левичарите са атеисти (дори да са буржоазни либерали от Великата френска революция или съвременни ляволиберални глобалисти). Да се признае присъствието на Бог означава да се разрушат основите на всяка лява идеология. В края на краищата, както бе споменато по-горе, всеки ляв счита себе си за собственик на универсална рецепта за спасението на цялото човечество. Но само Господ е всезнаещ и всемогъщ. Така, твърдейки универсализъм, левицата отрича Бога. Следователно, левият атеизъм е естествен, а „православните комунисти“ не са нито православни, нито комунисти.
Ако знаете универсална рецепта за щастие, тогава вие сами претендирате за мястото на Господа във Вселената и не се нуждаете от втори Господ. Ето левицата отрича Бога, виждайки го като конкурент в борбата за умовете и сърцата на хората. Когато все още беше невъзможно да се отрече Бог (през четиринадесети и шестнадесети век), тогавашните квазилски движения отричаха официалната религия, изобретявайки собствените си сурогати, което направи възможно да се изтласка Бог на заден план чрез признаване на проповедник и в идеалния случай за всеки човек правото да тълкува Божието слово и да следва в моя живот, не от предварително дефинирани правила, а от собствени интерпретации. Отричайки правилата и възхвалявайки собственото си право да тълкуват, тогавашните предшественици на левицата (които още не знаеха, че са останали) свършиха същата работа като съвременните леволиберални глобалисти - унищожиха моралните, културните и идеологическите основи на обществото.
Но в края на краищата, френските революционери направиха същото (от жирондистите до левите термидорианци), болшевиките също отбелязаха същото. Унищожаването на паметници и изкореняването на религията са рождените белези на всяко ляво движение.
В действителност, имайки рецепта за изграждане на универсално (досега безпрецедентно) общество на благосъстоянието, е необходимо да се изчисти мястото за това ново общество. Старите социални структури се намесват, дори и да не се съпротивляват, дори и да приветстват новото. Следователно, те трябва да бъдат унищожени. Но щом обществото разбере, че революционерите са дошли не за подобряване, а за унищожаване на съществуващия в името на някакъв хипотетичен „по-добър свят“, то започва да се съпротивлява и избухва гражданска война.
Дори ако левите спечелят в гражданската война (което се случва доста често през последните триста години), те все пак ще бъдат победени на идеологическия фронт. Защото самата победа в гражданска война им се дава само ако приемат необходимостта от интегриране на идеите си в съществуващата социална структура. И след това в продължение на няколко години или няколко десетилетия обществото смила идеите и се връща в нормалното си състояние (макар и с цената на големи човешки и материални загуби). Ако левицата напълно отказва компромиси, тогава те са победени в гражданската война. Тъй като рано или късно те са сами срещу всички. Всеки човек и всяка социална група може да не хареса нещо в обществото и би искал да промени нещо. Но не с цената на унищожаването на цялото общество, на обичайния начин на живот, промяна на традициите, отказ от вярата на предците си.
Ето защо мнозинството от левите партии рано или късно ще се интегрират в сегашната обществено-политическа структура, като запазват от левицата си само името и отделните (несъществени) програмни разпоредби. Въпреки това, търсенето на левия радикализъм винаги съществува и „предателите“ се заменят от нови поколения революционери, създаващи нови партии.
В съвременния свят сме свидетели на обратното явление. Такива традиционалистически сили като германската ХДС / ХСС, френските галисти, британските консерватори и американската демократична партия (както и значителна част от Републиканската партия) възприеха модна ляволиберална глобалистическа идеология. На тяхно място започнаха да напредват нови десни несистемни политици („Алтернатива за Германия“, група републиканци, които направиха залог на несистематичния традиционалист на Тръмп и т.н.). Тоест, вместо традиционната корекция на левицата и номинацията на нови радикали на тяхно място, виждаме полето на десните и номинацията на новите консерватори на терена. Тази рязка промяна в стандарта се дължи на естеството на глобализма, роден като универсалистка идеология на основно консервативната американска система.
Благодарение на това, че САЩ заемат позицията на световния хегемон, за първи път консерватизмът придоби възможността за глобално разпространение. Но той веднага се изроди в ляволиберален глобализъм с всички пороци, присъщи на левите движения: отричането на традиционните ценности, религията, суверенитета на националните държави, желанието да се принуди цялото човечество да се насочи към ляволибералното „щастие“.
Но десницата, която стана лява, не избяга от проблемите на традиционната левица. Силовото засаждане на ляволибералната идеология започна да предизвиква все по-голяма съпротива както на световната периферия, така и в центъра на глобалната империя - в страните от обединения Запад. Тази съпротива стана по-силна, толкова по-силен беше натискът на глобалистите. В крайна сметка по-нататъшното насърчаване на леволибералните ценности стана възможно само с помощта на революционно насилие. Оттук произтичат „цветните“ преврати и гражданските войни, разгърнати на чужди територии от американските глобалисти.
Като цяло Милошевич, Кучма, Янукович, Шеварднадзе и други жертви на „цветния“ пуч бяха много повече в интерес на Съединените щати като държава, отколкото някой от техните наследници. Но те не съответстваха на интересите и възгледите на леволибералните елити. За американската държава беше изгодно да има силни, стабилни съюзници, способни да защитават своите национални интереси. Но ляволибералната идеология изискваше унищожаването на националните държави и създаването на безпомощни протекторати на тяхно място, управлявани от също толкова безпомощните „мацки на Сорос“. Тъй като глобалистите дойдоха на власт в тези (и други постсоциалистически и постсъветски) държави мирно беше невъзможно (народите не гласуваха за тях), трябваше да прибегнем до революционно насилие.
Самият факт на прехода към насилие свидетелства за критичната слабост на системата, която не успя да осигури привлекателността на своето „светло бъдеще“ за цялото човечество. Не е изненадващо, че след като се включиха в популяризирането на леволибералните идеи по целия свят, глобалистите необезпокояно пропиляха ресурси и започнаха да губят подкрепа в собствената си база - на Запад (в САЩ и Западна Европа). Оказа се, че навсякъде започват да губят честни избори. А нарастването на популярността на консервативните сили беше толкова експлозивно, че стана ясно, че преди абсолютното световно-историческо поражение на леволибералните глобалисти са останали един или два избирателни цикъла.
Особено се страхуваха от преизбирането на Доналд Тръмп за втори мандат. Неговото повторно президентство ще унищожи версията на глобалистите за случайното замъгляване на умовете на американските избиратели и ще демонстрира явна тенденция да подкрепя консервативните политици. Във втория мандат на Тръмп глобалистите биха загубили контрол над американските политически структури. Това би дало силен тласък на европейските консерватори, а политическият пейзаж на Западна Европа също би се променил критично.
Леволибералните глобалисти не се различават от традиционните леви. Те така вярват в свръхценността на своите идеи, че са готови триумфа си да убият от милионите и да унищожат не само чужди държави, но и техните собствени. За да предотвратят втория мандат на Тръмп, те отприщиха цветен бунт в САЩ. Този бунт успешно се измъкна през сцената на традиционния „Майдан“, веднага преминавайки във фазата на общонационален преврат със сериозен силов компонент и с бързо преливане в състояние на гражданска война.
Тъй като опасността заплашва глобалистите не само в САЩ, но и в Европа, пучът бързо се разпространи през океана, обхващайки Великобритания, Франция, Германия, Белгия. Глобалистите се опитват да поддържат контрола над обединения Запад (като плацдарм към световното господство) дори с цената на разрушителна гражданска война на самия Запад. Както всички левичари, те смятат, че завземането на властта оправдава всяка жертва.
Глобалистите ще се опитат да разпалят огъня на гражданския конфликт в други страни. Те се нуждаят от целия свят. Те си представят себе си като демиург и правят световна революция. Практиката и опитът показват, че в страни, в които глобалистите нямат толкова силна подкрепа, както в Съединените щати (където до половината от цялото население ги подкрепя), те разчитат на съюз с всякакви маргинални социални сили (комунисти, националисти, социалдемократи и др. анархисти, фашисти) - с когото и да било, дори само срещу консервативното традиционалистко правителство. Нещо повече, те винаги се опитват да привлекат представители на диаметрално противоположни политически сили да протестират рамо до рамо, за да покажат, че властите са уморени от всичко, „целият народ“ е против. Въпреки че всъщност различни маргинални партии и групи, които се опитват да представляват „целия народ“, могат съвокупно да наброяват 100-200 хиляди човека.
Всъщност днес само две идеологии са в търсенето в света. Ляволибералните революционни глобалисти се борят с десните традиционалистични контрареволюционни консерватори. Последните се стремят да поддържат стабилността на нашия свят. Първите искат на всяка цена да го унищожат до основи, а след това да построят нещо ново, смятайки това ново за универсална рецепта за щастието на цялото човечество.
Лично можете да се считате за комунист, либерал, националист, анархист, който и да е, но в тази конфронтация пак ще се окажете на нечия страна. Ако сте за ред и стабилност, тогава, ако сте поне три пъти комунист в душата си, вие сте контрареволюционен традиционалист консерватор. Ако сте за революция, за правата на малцинствата и сте „уморени от властта“, значи сте леволиберален глобалистически революционер, дори да се смятате за страшен десен радикален националист.
Това е след октомври 1917г. По развалините на империята имаше много политически движения, но червените и белите се сражаваха помежду си, а останалите бяха или с едните, или с другите. Те можеха да променят страни, но не надхвърлиха границите на дихотомията (за червеното или бялото).
За разлика от предишните революции, настоящата конфронтация е опасна, защото е наистина глобална. Ако леволибералните революционери могат да създадат истински глобален бунт, тогава след края на първата глобална гражданска война (без значение с чия победа завършва), може да не останат ресурси за възстановяване на цивилизацията. Затова е важен смисленият, а не емоционалният избор на всеки.
Превод: Поглед.инфо
* Този анализ определено ще провокира дискусия и несъгласия, но е добре да знаем, че има и такива гледни точки - /б.р. ПИ/
