/Поглед.инфо/ Пряката линия на президента Путин предизвика прилив на ирония, скептицизъм и разочарование. Житената питка, моркови, банани, концерти на Чайковски, неуспех при предаването на живо, грешни изчисления на водещите. Нито една велика идея, нито една свещена фраза, нито едно прозрение за бъдещето.
Но Пряката линия на президента не е олтар за възклицания на молитва, не е амвон за велики думи, не е трибуна на Мавзолея, от която лидерът общува с гражданите с думите: „Братя и сестри“. Президентът не се нуждае от Пряка линия, за да разбере истинската ситуация в страната. И без нея той знае сложностите, ужасите. Пряката линия трябва да покаже на хората, че в часовете на тяхната тъга, униние и голямо объркване президентът е с тях, знае за техните скърби, за ежедневни проблеми и болезнени съмнения. Той е с народа. Той е баща, той е овчар, той е плът от плътта на хората, той е от бедно семейство. Той е спасителят на потъващия ковчег на руската държава.
Пряката линия няма да ни каже как работи системата. Тя е декорация, която предпазва системата от невнимателни любопитни погледи. Тази декорация изглежда гладка, целулоидна, но отдолу е стомана с брутален метален блясък. Тайната подредба на системата се разкрива на няколко посветени. Тя е добре позната от ясновидката Кургинян, която пази в тайна извлечените рисунки на тази мистериозна единица, затворена е в банки, ракетни силози, затворени лаборатории, които контролират историческия процес. Системата е позната от Сурков, който ще покаже някое мъничкото колело на тази мистериозна машина и веднага ще я скрие. Защото самият той е от системата, системата няма да прости разкриването на своите тайни.
Пряката линия на Путин не ни разкри структурата на системата. Тя показа как е изградено нашето общество: от какви кубчета е сглобено и в какви кубчета е готово да се разпадне. Блестящите апологети на системата, водещrтe руска телевизионери Киселев и Соловьов, изящно полират и най-малката грубост, която възниква в общественото съзнание. Те не работят с груби пили и стругове, а с лазери, работещи на молекулярно ниво. Много от депутатите, политолози, социолози и прокремълски блогъри са сред апологетите на системата. Те са създателите на седефената черупка, вътре в която, невидима за окото, живее тайнственото мекотело на държавата.
Адаптьорите реагират по различен начин на системата. Те я приемат като цяло, във всяка нейна модификация, дори и да се превърне в нейна противоположност. Колко съветски секретари на окръжни комитети, пропагандисти и червени директори потъпкаха червената идеология и отидоха в служба на Елцин! Колко либерали от Елцин, провъзгласили свободата през 90-те, започнаха да прославят авторитаризма на Путин! Колко артисти, режисьори, естрадни певци, които служеха като емблема на съветската система, станаха първо елцинисти, а след това и путинисти!
Чекистите, които по съветско време гонеха дисиденти, а след 1991 г. започнаха да ловуват комунисти, изоставиха съветските доктрини и моментално преминаха в православие с целия комитет, пътуват до Атон и носят Свещения огън в Русия.
Адаптьорите включват въображаеми опозиционери, системни партии, които преминават през системата като през сито, не унищожават нейните вдлъбнатини, а само я правят лъскава. Либералите, като отпразнуваха краткосрочна победа през 1991 г., бързо загубиха лидерството си в обществото и преминаха към опозицията, често маргинализирани. Те искат да си върнат загубената победа, искат да очовечат системата, да я върнат към осквернените идеали от деветдесетте. Те, ярки, искрени, неистови, талантливи - Шендерович, Биков, Павловски - напомнят на овчарите, които искат да променят движението на стадото с брезова клонка.
Революционерите не искат да променят системата - те искат да я пометат и да я заменят с нова, като правило, с тази, която някога е блестяла през ХХ век и се е срутила, оставяйки след себе си пушещи руини. Революционерите са ожесточеният, творчески компонент на нашето общество. Максим Шевченко, подобно на Прометей, се възхищава на огъня на революцията. Вместо бюрократична Русия, той вижда Русия на Съветите, Русия на Ленин. В същото време той забравя, че много скоро след декретите за мира и земята се оформи силно централизиран военен комунизъм, страна на лидери, най-великият от които Сталин разчита не на Съветите, а на Ордена на мечоносците.
Нихилистите отричат цялата система като цяло, без да искат да признаят нейната структура, степента на нейното потапяне в историята и в популярния живот. Те искат да изрежат всичко до корена, така че от системата да не остане и един филиз и тя да не може да се съживи. Невзоров, който няма равен на себе си, е самоходен комбайн с ротор, обсипан с победоносни и брилянтови зъби. Той се движи, смилайки по пътя си всичко, което по някакъв начин е свързано със системата, оставя зад себе си огромна пустош, върху която има трески от икони, парцали от царски и съветски знамена, парчета от кремълски кристали и издълбани ливади от селски колиби. Руският нихилизъм е борба срещу Бог, пред която светът ще потръпне повече от веднъж; царства, исторически епохи, велики култури и вярвания са паднали и ще паднат в руската бездна.
Бегълците от системата са тези, които не искат да я видят и знаят. Те бягат от нея в чужбина, в пиянство, в наркотици, в спиритизъм. Те бягат от системата, вярвайки, че тя никога повече няма да ги настигне. Но някои от тях са открити в покрайнините на Лондон в баня с примка на врата, някой в ковчег започва да свети с неизвестна радиоактивна отрова. Гравитацията на системата е такава, че беглецът трябва да достигне втората космическа скорост, за да се откъсне от нея.
Еволюционните романтици вярват в способността на една система да се развива, да се очиства, да се усъвършенства, да се стреми към съвършенство, към възвишените идеали, за които говорят великите вероизповедания. Тези романтици едва ли познават гигантския номер, наречен системата. Те не се опитват да я унищожат, опитомяват, влизат в нейната служба, хващат я, както Навални ще направи, воден от волята за власт. Тези романтици вярват, че целият ход на човешката история е движение от тъмнина към светлина, това е бавно, с падания и сривове, но стабилен подход към Небесното царство, когато органичният живот, преминал в социалния живот, става духовен . Те вярват в еволюцията, вярват в стълбата на Яков, вярват в ноосферата на Вернадски, вярват във възкресението на Фьодоров от мъртвите, вярват в „къпането на червения кон“, вярват в ледоразбивача на руската история, който в мрака на полярния нощ под дъги, мачка дебелия лед, воден от полярна звезда - Витлеемската звезда от руската история.
Нека се надяваме на това и да четем псалмите на Ковид.