/Поглед.инфо/ Интервю на "Изборский клуб" с проф. Андрей Фурсов

Вицепремиерът Голикова заяви, че всички трябва да се ваксинират поголовно. Едновременно с това се появи информация, че в Московска област от коронавирус боледуват най-вече тези, които вече са били ваксинирани. Как обяснявате това противоречие?

Тя изказа мнение, но не представи решение. Все още не е прието решение на федерално равнище. В полза на въвеждането на строги мерки активно, на границата на истерията, а понякога и отвъд границите ѝ говорят пропагандисти, които, между другото, просто провалиха информационната кампания в полза на ваксинацията и сега в безсилна злоба кълнат “простото население”. Такива изрази използват и определени чиновници, призоваващи към насилствена ваксинация и фактическа сегрегация на неваксинираните, а също подбуждащи социална ненавист. Това свидетелства единствено, че определена част от чиновниците на власт се отнасят към народ како към “овни”, като към стадо, което по ветеринарен начин може да се вкарва в кошарата и да се ваксинира против волята, да се храни с боклуци и прочее. Не съм противник на ваксините, а на “доброзорните”, тоест насилствените ваксинации. Това нарушава едновременно няколко члена на Конституцията на РФ, от НК на страната и закона “За недопустимостта да се разгласяват лични данни и лекарска тайна”. Не говоря, че нито една от ваксините не е преминала през всички необходими проверки, тоест фактически и правно не е ваксина, а експериментален препарат. А експериментите, свързани със здравето може да са единствено доброволни, противоположното е забранено с протокол от Нюрнбергския процес. Няма да се очудя, ако след известно време, особено когато основаната част от печалбите бъта получени, “ваксините”, или в крайна сметка повечето от тях, ще се “нулифицират”, а най-яростните привърженици (не от първи ред, разбира се) на ваксинациите, ще бъдат съдени. Да не говорим че, както свидетелстват сериозните учени, по време на епидемии не се бият ваксини.

Как мислите, как може да се обясни лутането на властите и напълно различните, често противоречащи си сигнали?

Има няколко причини. На първо място, некомпетентност. На второ място - разпиляност и страх да се носи отговорност - не пред населението, а пред началството: Салтиков-Шедрин и досега остава основен политолог на Русия. На трето място в Русия през последните три десетилетия не се оформя единна и цяла управляваща класа. Руската федерация е квазикласово и квазисъсловно общество. При това тенденцията за развитие на класовостта тласка такава съсловност. И обратното. Резултатът е общество (и власт) от колажен тип. В тази ситуация реалните субекти се оказват клановете и административните апарати от различно равнище. И възгледите им за социалните процеси са различни, защото и интересите са различни, включително и по повод игрите около коронавируса. Четвърто, по ред, но не и по значение: част от управляващия слой ако не разбира, то поне усеща остротата на ситуацията и вярно смята, че тоталната ваксинация (особено на деца), Кю-АР-кодирането и другите мерки за засилване на социалния контрол и намеса в частния живот могат окончателно да оформят революционна ситуация с неясен резултат. Друга част - почитателите на извънредното положение, коронавируса и ваксинациите - или не разбират това, или съзнателно тласкат режима (употребявам този термин не в емоционалния, а в научния политологичен смисъл) към ръба на пропастта, без да осъзнават, че и те ще полетят в нея. А някои просто печелят пари, надявайки се в случай на големите проблеми да избягат от страната там, където според тях е “чисто и светло”. Мисля, че ги очаква съдбата на Остап Бендер на румънската граница.

Сега да поговорим за друго. В Дания арестуваха нашия научен кораб “Академик Йофе”. За този арест явно са виновни чиновниците на Министерството на науката. В резултат на това корабът, един от най-добрите на света, който принадлежи на държавата, а не на някакъв си институт, най-вероятно ще бъде предадено на нови собственици. Пред очите ни се разгръща огромна афера. Защо следствието, което реагира на всякакви дреболии, в този случай мълчи?

Мисля, че следствието просто не е получило заповед да реагира. А самите чиновници няма да направят нищо без команда. В това отношение чиновниците са еднакви по цял свят. В Америка и във Франция, където ми се е налагало да поживея, чиновниците като цяло не се различават много от нашите. Бидейки държавни служители, чиновниците (в крайна сметка мнозина от тях) ще защитават държавния интерес само в два случая - ако им дадат команда и замахнат, както трябва, с камшика, или ако имат личен интерес и ще придобият нещо от тази защита. Предвид, че руската власт се отнася към проблемите на науката - фактически, а не на ниво думи - пренебрежително, то няма защо да се чудим за съдбата на “Академик Йофе”. А чиновниците от науката не се отличават никак от обикновените чиновници.

Както винаги 2-3 избори преди изборите за президент на Русия политолозите започват да гадаят дали Путин ще се кандидатира или не, а ако ли не, кой ще е приемникът му. Самият мисля, че той или ще остане, или отново ще го замени Медведев, преборил се за пред хората със Зюганов, Миронов и Жириновски. Как мислите, дали Дмитрий Анатолиевич ще се върне на този пост.

Вариантът „В бой влизат едни старци“ ли? Мисля, че е по-правилно да поставим въпроса така: дали след 2024 година ще се запази настоящия строй? Ако не се случат сериозни промени извън страната, защото Русия има непълна субективност, то ще се запази и курсът. Допускам, че това може да доведе до определено смекчаване на отношенията със Запада и определено, в крайна сметка, външно завръщане към либералните форми, при реално засилване на антилибералните мерки в икономиката и засилване на репресивността или най-малкото репресивния облик на режима. Работата е там, че огромен слой на върха на властовата пирамида – назовават около 100-300 хиляди семейства – са хора, които се идентифицират със Запада, а лошите винаги искат да ги впишат в буржоазията. И не е важно че в днешен Запад, който вече е Постзапад, никога няма да ги приемат като свои, важното е, че те ще се отъждествяват с тях. Там учат техните деца, те имат там недвижима собственост и бизнес. До кръв имат интерес напрежението в отношенията със Запада някак си да се разсее.

Работата е следната. Управляващият слой на Руската федерация се характеризира с едно сериозно противоречие. Този слой е най-прозападният в руската история, трудно може да се намери по-прозападен. На ум идват силите, които стоят зад Временното правителство, и самото това правителство. Но, първо, "временните" издържат само осем месеца, а сегашната управляваща прослойка вече е на тридесет години. Второ, временното правителство не е имало огромни чуждестранни активи - недвижими имоти, пари и т.н. И тук е парадоксът: по волята на обстоятелствата най-прозападният слой в руската история беше принуден от логиката на обстоятелствата (на първо място натиска на Постзапада) първо плахо (от 2008 г.), и след това по-рязко (от 2014 г.) да обозначи конфронтацията с Постзапада. И тази конфронтация от страна на партньорите бързо се засилваше, достигайки до днес такава острота, такъв негативизъм, който не е съществувал по време на Студената война по отношение на СССР. В такава ситуация, искаш или не, трябва да станеш „държавник“ и „патриот“ против волята си.

Логиката на Постзапада е ясна: шегите със СССР бяха лоши - можеше да се натъкнат на остър отговор. И с тези, които отстъпват, какво да се церемониш, е необходимо да се натисне - това е всичко. И те натискаха, а продължаваха да отстъпват пред тях. И те отстъпваха: войските на НАТО са на границата с Руската федерация, а малките европейски мелези се опитват да джавкат срещу Русия. А когато отстъпките свършиха, Постзападът, свикнал с отстъпките от Руската федерация, с безгръбначността, се вбеси и започна оргия от омраза и русофобия, надминаваща дори русофобската кампания от 1830-1840 г., организирана от британците като идеологическа подготовка, която доведе до Кримската война. Когато обаче днес говорим за конфронтация с Постзапада, трябва да помним, че говорим за междудържавно ниво. Държавата обаче не е единственото и често не главното действащо лице, субект на политиката на световната игра. Освен това има транснационални корпорации и затворени наднационални групи за глобална координация и управление (Иван Илин неуспешно нарече това „задкулисие“). Конфронтацията между Руската федерация и тези участници е най-малкото спорен въпрос. Представителите на ТНК работят активно в Руската федерация, те дори седят в бордовете на някои от нашите корпорации, но нивото на „задкулисието“ е най-висша лига, в която е трудно да те приемат и следователно, трудно е да се влезе в битка, защото първо трябва да се влезе в полето. Дори СССР не винаги успяваше в това, въпреки че успяваше.

В развитието на сегашното положение на Руската федерация, която заема меко казано по-скромно място в света от СССР, много зависи от политиката на Постзапада и от ситуацията в него. Ако неговите лидери засилят натиска, тогава "триста хиляди семейства" ще трябва да издържат, а не да люлеят лодката и тихо да проклинат както Постзапада, така и местните власти.

За какъв натиск говорим? Колко още?

Има накъде - военен конфликт, който може да бъде провокиран от Постзапада, по-точно - от англосаксонците, едновременно по южните ни граници и в Украйна. В същото време Украйна може да се превърне в двойна разменна монета – в играта на Постзапада срещу Руската федерация и в играта на британците и американците едни срещу други. Заедно те са „приятели“ срещу Русия, но с задълбочаването на крайната фаза на системната криза на капитализма, техните противоречия, по-точно между британско-американските кланове и американско-британските, стават все по-остри. Те имат дълга история на вражда. Една от основните причини за Втората световна война е американско-британското съперничество: в отговор на опита на директора на Английската централна банка (условно Ротшилд) Монтегю Норман да удуши САЩ (условно Рокфелер) чрез затваряне на Британската империя ( 25% от световния пазар) от външния свят, тоест предимно от Съединените щати, американските лидери си поставят задачата да унищожат Британската империя. За да укротят широко крачещите американци след Втората световна война, британците (правителството на лейбъристите) през 1946-1947 г. продават на СССР ултрамодерни авиационни двигатели, които много помагат на съветските пилоти в битките с американците в небето над Корея. И по отношение на атомните тайни, ние получаваме едно-друго от британците: по този начин те се опитват, разбира се, в свои собствени интереси, да забавят „братовчедите“. Отговорът не закъснява: през 1956 г. САЩ правят всичко, за да тласнат Великобритания към нейната суецка авантюра, а след това обясняват, че няма да я подкрепят – Америка е против колониализма. Шест години по-късно британците бодат американците с ръцете на СССР, допринасяйки за възникването на кубинската ракетна криза (малко известно „убождане“, която чака своите изследователи). През 60-те и 70-те години на миналия век британците започват да възстановяват невидимата си глобална финансова империя, включваща както СССР, така и КНР, и пробританската част от американския естаблишмънт. Сътрудничеството и тежката борба със Съединените щати се развиваха едновременно: работа за нарушаване на съветско-американското сближаване в средата на 70-те години на миналия век, историята на американските заложници в Техеран, убийството на лорд Маунтбатън - всичко това са „етапи на дълъг път ” в кавгата на „братовчедите”. Да, и относно съдбата на СССР те всъщност нямат единна позиция.

В момента противоречията са очевидни: Великобритания създава своя част от глобалния свят, активно работи в южната част на Китай, Близкия изток, Закавказието и бившите западни републики на СССР, предимно в Украйна. Но в същата зона американците, които изобщо не са доволни от своите „братовчеди“, „коват желязото си, докато е горещо“ и ще ги заменят при първа възможност. Противно на мнение, че нацистко-бандеровският преврат е изключително американска „заслуга“, реалната ситуация е по-сложна. От самото начало британците присъстваха в украинската „бъркотия“ – както сами, така и чрез полското разузнаване, и в контакт с израелците. Е, наскоро не само британските уши щръкнаха, но и самите им собственици.

Според известния киевски анализатор В. Матвеев, в съответствие с рамковото споразумение, подписано преди година между Великобритания и Украйна, британците не само предоставят заем от 1,7 милиарда лири стерлинги за 10 години, но и помагат за изграждането на две военноморски бази, кораби и осем ракетни катера от клас „Барзан“. Говорим за други видове оръжия, тоест британците се стремят да се укрепят на брега на Черно море, установявайки сътрудничество с турския флот и така обединявайки двата си евразийски и антируски проекта – Новата Речпосполита и Новата Османска империя. В средата на ноември 2021 г. британският министър на отбраната Уолъс посети Киев, за да развие „стратегическо партньорство“. Това е поредната стъпка, която тласка Украйна към активни антируски действия, включително увеличаване на честотата и засилване на военните провокации.

Имам впечатлението - може би греша - че американците от задкулисието умишлено тласкат Украйна и нейните европейски съюзници, особено Великобритания, в конфликт с Русия, а след това да играят както през 1956 г. по време на Суецката криза. Правейки това, те създадат проблеми не само на Русия, но и на Европейския съюз и особено на Великобритания с курса ѝ за създаване поне на глобална имперска зона, независима от Съединените щати. Съвсем ясно е, че опитът за военна акция от нацистко-бандеровския режим ще бъде жестоко потиснат от Русия, но за личния това ще бъде, както се казва, „две топки в джоба“: ще има причина за допълнителен натиск върху Руската федерация, отношенията ѝ с ЕС и Великобритания ще се влошат, но британските планове в региона ще бъдат застрашени. Разбира се, това е хипотеза, но тя се основава на анализ на конфронтацията между Съединените щати и Великобритания, англосаксонските кланове помежду им, от една страна, и дейността на Западната наднационална мрежа, която окончателно се формира след края на Втората световна война и чиито покровители са малко объркани след унищожаването на СССР. Преди това те играха хитра игра на възползване - в името на интегралните и дългосрочни интереси на управляващата класа на капиталистическата системата - противоречията между САЩ, Великобритания, СССР, а по-късно – КНР. В същото време те често използваха СССР, съветското ръководство, осигурявайки му тактическо предимство в отношенията със Съединените щати за решаване на вътрешни капиталистически проблеми, от една страна, и отслабване на СССР в стратегическа перспектива, от друга. Мрежата остава и има свои собствени интереси в изграждането на нов световен ред, които не винаги съвпадат с интересите на конкретните страни от Постзапада и неговите кланове.

Сегашната ситуация в Постзапада далеч не е ясна. Не е ясно коя от водещите сили ще спечели. Нека си припомним ситуацията през 60-те – 70-те години на миналия век. Всъщност през 60-те години на миналия век наистина има фракция от буржоазията на Запад, която е готова, поне в средносрочен план, да си сътрудничи със Съветския съюз, освен това да го използва като съюзник у дома в конфронтацията с младите хищни фракции от корпоратократи и финансиалисти (да не се бърка с финансисти). През втората половина на 70-те години обаче надделяват корпоратократите и финансиалистите, които в своите проекти за глобализация не само че нямаха нужда от СССР, но и който им пречи. Залогът беше поставен върху максималното отслабване на Съветския съюз. И в крайна сметка се оказа, че дори са надхвърлили плана и Съветският съюз беше унищожен. Разбира се, не самият Запад го унищожи – той няма такива възможности. СССР е унищожен от действията на съюза на вътрешните и външните сили.

Подобна е ситуацията и през февруари 1917 г., когато двустранният руско-британски субект премахва автокрацията с преврат. И въпреки това сегашната ситуация ми напомня не толкова 1916 - началото на 1917 или 1988-1989, колкото 1903-1904, но това е отделна тема. Тук само ще отбележа: властите трябва да усещат адекватно народа, света и ритъма на историята – начина, по който звучат барабаните на съдбата. Иначе неадекватността ще доведе катастрофа: и за тях, и за народа. Николай Заболоцки брилянтно описва положението на властта в Русия през 1917 г.: „Царят се олюля и вика, че това е дреболия. Че ще преодолее всичко и ще остане. И че отсега нататък на Нева и на разстлала се пустиня, ще се пролее неговата благосклонност. Но короната около челото му, прочете други надписи. Край“.

Способността да четете надписите, особено знаците на съдбата, е най-важното качество на всяка власт. Но именно по време на дегенерацията на системата способността на горните ѝ нива да „чуват“ катастрофално пада - и това е един от признаците на приближаващия край, всякакви предупреждения тук попадат в категорията на „капанът на Касандра“, достатъчно е да си припомним бележките на Плеве (1902) и Дурнов (1914) до Николай II или, да речем, Побиск Кузнецов (1982) до Андропов. Друга груба грешка на всяко правителство е възприемането на масите като желе. Така изглеждат, забелязва Олег Маркеев, само от височината на властовата пирамида. Всъщност вътре в тях има невидима решетка, от която „се коват арматурите, които пробиват поредната пирамида на властта, донесена от чужбина – и само тези арматури придават стабилност на пирамидата. Само да се махнат и и нищо няма да спаси държавната пирамида от срутване." И по-нататък: масата решава дали да обвие пирамидата с животворни сокове „или да я отхвърли, да я разруши неочаквано с един мощен тласък на бълбукащата енергия на утробата”.

Някой се опитва да се увери, че Русия уж е изчерпала лимита за революции. Кой определи границата? Сивите чиновници пишат със страх думите "революция", "класова борба" и "7 ноември"? На какво основание е изчерпването? Въз основа на страха на чиновниците? Трябва да се плаща честно и няма да има поводи за страх. В края на краищата Михаил Булгаков предизвиква младото поколение от 30-те години на миналия век: „Плащайте, плащайте честно и винаги помнете социалната революция“. В противен случай ще бъде лошо. Кой знае какво може да се случи заради насилствено „внесената“ ваксина?

Каква е ролята на външните фактори?

Външните фактори действително играят голяма роля в историята на последните два века, все пак капитализмът е световна система. В това време Голямата система, била тя Руската империя или СССР, не може да бъде разрушена отвън, но външните сили може да влязат вътре, да намерят вътрешни съюзници - съзнателни или несъзнателни, които действат в определени направления. Това може да се случи и днес.

Например?

Например, през октомври 2021 година вицепремиерът Д. Чернишенко проведе заседание на наблюдателния съвет на АНО “Цифрова икономика”. Отделно беше обявено създаването в Русия на Центъра за Четвърта промишлена революция, която, както знаете, ще стане обща площадка за осъществяването на глобалните проекти на Световния икономически форум. Първоначално за така наречената Четвърта промишлена революция. Сериозните експерти на Постзапада са подложили тази схема на най-жестока критика: мит е най-мекото определение. Това няма абсолютно никакво отношение към промишлеността, но Шваб не крие това - просто не го чуват. Шваб казва, че ако първите три революции са това, което се прави с външния свят, то четвъртата е това, което правят с човек - приема нещо вътре, променя се, модифицира се, следователно се променя и неговата идентичност. Шваб нееднократно е говорил за революционното създаване, с помощта на биологични медицински средства, на новия, трансхуманистичен човек, който ще смени настоящия. Той приветства тази смяна. Напомня ми на възторга на Саруман и на орка Готмог във “Властелина на пръстените”, които опиянено провъзгласяват, че ерата на хората е приключила и настъпва времето на орките. Трансхуманистичното същество на Шваб е именно орк.

Сега от биосоциологията към социологията, към тъжните въпроси. СИФ, хората от Давос в лицето на фронтмена им Клаус Шваб, не крият своите цели: нулирането на стария свят, създаване на “нова нормалност”, където няма места за националните държави с техния суверенитет и традиционни ценности. Подписът под Четвъртата промишлена революция значи подпис под тези цели. Как така висшето ръководство на страната първо провъзгласява защитата на традиционните ценности (това е също парадоксална ситуация: стремейки се да влезе в това, за което се представя Западът, властта акцентира върху антизападните ценности), а второ обявява приоритета на държавния суверенитет и борбата за него.

Що е това? Когнитивен дисонанс на равнище управленческа сфера или диверсия? Глупост или предателство? Навремето Ленин говори за “полезните идиоти”. С такива не са ти нужни врагове. Русия я рушат през 1916-1917 година, а СССР през 1990-1991 година не само враговете, но и полезните идиоти, превърнали се във вражески инструменти.

Казаното по-горе не значи, че не ни е нужна цифровизация - нужна ни е, но собствена, контролирана от нас, а не от СИФ. Сама по себе си цифровизацията, както и машините, са неутрална работата. Въпросът е на какви социални сили и интереси служат. Цифровизацията на СИФ носи антисоциален, антинароден характер, тя е насочена срещу човека като био-социален вид. Вече не говоря, че цифровизацията по рецептите на СИФ, като елемент от неговите глобални проекти, вкарва цялата информационна система на Русия (включително личните данни на цялото население, благодарение на КюАр-кодовете) под външен контрол, което е по-лошо от това да са “под фуражката на Мюлер”. В такава ситуация държавата, централната власт биват заличавани и се превръщат в черупка, която не контролира вътрешността си. И кой тогава ще бъде истинският стопанин на страната?

И така, какво ще се случи през 2024 г.?

- Икономическата ситуация вероятно ще се влоши въпреки подаванията. Социалното напрежение, особено в случай на извънредно положение, ще расте, съветското наследство ще бъде погълнато, то всъщност вече е погълнато. В същото време има елемент на надежда. В руската история скокове в бъдещето се случват, когато наследството от предишната ера е изядено и са създадени нови структури с много по-строг контрол, преди всичко отгоре. Имам предвид "хиперболоида на инженер Грозни" под формата на Опричината и "хиперболоида на инженерите Ленин и Сталин" - първо партията на професионалните революционери, а след това и сталинисткия режим. Необходим е нов социално-организационен "хиперболоид" в интерес на обществото като цяло и трябва да се помни, че борбата на външните актьори ще се проектира върху ситуацията, особено ако вътре в страната намерят достатъчно клиенти и съучастници, а последните ще имат разрушителна ударна сила - например част от мигрантите, обработени от спящите клетки на ислямистите.

След месец ще празнуваме тъжната дата – 30 години от гибелта на Съветския съюз. Има ли днес варианти за ново обединение на териториите на Евразия и Източна Европа и необходимо ли е като цяло?

Никога в историята не е имало истинско възраждане на империи. Както каза политологът и философ Карл Шмит, реставрацията е най-добрият начин да се убие това, което се възстановява. В историята нищо не може да бъде възстановено. Освен това не мога да си представя как сегашните съветофоби ще съживят Съветския съюз? Драпиране на мавзолея по време на парада на победата, заглушаване на името на Сталин - и възстановяване на Съветския съюз? Не става. Само Русия може наистина да обедини Северноевразийското пространство, но не кланово-олигархично, зависимо от Постзапада и снабдяващо го със суровини и плащайки де факто дан, а такова, което е наистина независимо и способно да предложи атрактивни социални и цивилизационен проект. Днес, с всичките приказки за здравословен консерватизъм, Руската федерация е вградена в глобалисткия проект на Посгзапада. Логиката на квазидържавите - бившите републики на СССР - е проста: защо да се фокусираме върху зависимата и бедна част от този проект, който бие рекордите на социалното неравенство? Трябва да се съсредоточим върху богатите и силните. В съвременната борба печелят майсторите на организационните и когнитивните оръжия, печелят новите атрактивни образи и значения. Човек без мисъл няма място в тази борба.

Но какво да кажем за общото минало?

Уви, все по-малко е. Съветското поколение и паметта за Победата във Великата отечествена война изчезват в миналото. Стигна се дотам, че рапър-наркоман от телевизионния екран плюе нашата Победа, а никой не го изкарва през врата от телевизионното студио за това, напротив. Кой пръв разруши паметници на съветските лидери? Украинците? Чехите? Унгарците? Не, процесът започна в Руската федерация. А възраждането на бандеризма в Украйна беше предшествано от кампания на десталинизация и опити за оправдаване на Власов в Руската федерация. Все по-често чуваме за разпространението на антируски настроения в бившите централноазиатски републики на СССР. И не се вижда сериозна реакция от ръководството на Руската федерация. Но трябва да реагираме на подобни действия бързо и строго. Почти една трета от доходите на Киргизстан и Таджикистан са това, което мигрантите от Русия изпращат там. В отговор на русофобията затворете крана - това е всичко. Но отвореният кран дава пари за бизнеса и чиновниците, на които не им пука за руснаците и за Русия. Освен това се стигна до амнистия за 300 хиляди узбеки, които вече бяха изгонени от Руската федерация - това е покана за произвол, дори не говоря за липсата на чувство за национално и държавно достойнство: измамниците и достойнството са несъвместими неща. Гадно е, когато цели сегменти на правителството се превърнат в колективни търгаши. За 49 г. Министерството на земеделието планира да отдаде под наем територия от около един милион хектара на Узбекистан - тринадесета част от руските земи, подходящи за земеделие.

Казват, че все още не можем да овладеем тези земи.

Има много неща, които не можем да овладеем. Всичко ли да раздадем? Това много прилича на търговията с територии, на началото на колонизацията на Русия от бившите републики на СССР.

Значи нямаме какво да предложим на съседите си?

От положителната страна няма почти нищо, но от отрицателната страна има много сериозен фактор, който държи бившите централноазиатски републики на СССР в зоната на нашето влияние, макар и намаляващо. Това е Китай, от който се страхуват. Китай обаче е икономически много по-силен от Русия, той много активно прониква в региона на Централна Азия, точно като Турция. Руската Федерация губи влиянието си. Фактът, че загубихме дори Украйна, е съвсем очевиден. А Крим е спечелена точка в загубена игра.

Дай Боже, да запазим Беларус.

Беларус заема централно място в английско-американския проект „Нова Жечпосполита”. И докато Беларус е извън нея, този проект е неосъществим. Затова е ясно, че ще разтърсят Беларус. Това е една от посоките на основната атака.

Какво да очакваме от Турция?

В резултат на Карабахската война турците, отново с активното участие на англичаните, в една или друга степен възстановяват геополитическите си позиции, които са имали в региона преди 1828 г. Тоест те се засилват в зоната, където Русия доминира от времето на Николай I. Проблемите за сегашния режим в Турция обаче може да дойдат "откъдето не са очаквали": здравословното състояние на Ердоган, състоянието на турската икономика и ситуацията с етническите малцинства.

Изненадващо е това: Турция непрекъснато „дразни“ Руската федерация с Крим, защо Русия да не я закачи сериозно (вече без кавички) с кюрдите? Особено като се имат предвид просто наглите действия на Турция в Закавказието, в зоната на геополитическите интереси на Руската федерация. Но без Турция, ние не можем да решим проблемите си с Армения и Азербайджан. Защо американците, използвайки арменската си диаспора, засаждат своята марионетка, а ние, като имаме нашата арменска диаспора, не можем да изхвърлим тази антируска марионетка? Нима мрежата на Диаспората на Анастас Микоян вече не работи или е насечена? В отношенията с Азербайджан има мощен лост – икономическите интереси на азербайджанската диаспора, преди всичко в Москва. Защо този лост не се използва? Чък Колсън, помощник на президента Никсън, веднъж каза: „Ако хванете някого за гениталиите, останалата част от тялото ще дойде сама“. Икономическите интереси на всяка диаспора - независимо дали е закавказка или централноазиатска - са тези, след които идва останалото.

Казват, че през март 2023 г. може да се проведат избори за общия парламент на Русия и Беларус, където 70% от парламентарните места от 450 ще принадлежат на руски депутати, а останалите - на беларуски, и това ще завърши политическото обединение.

Труден въпрос. Позицията на Лукашенко има своите причини и своя логика. Истинско обединение най-вероятно може да се случи, ако режимът на Лукашенко се изправи пред реална – до кокал - заплаха. И тъй като Руската федерация не може да загуби Беларус по геополитически причини, тогава ще се случи истинското обединение.

Превод: В. Сергеев