По публикации в чужди медии и военни анализи. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомия на една пропагандна теза: "Защитеният съсед"
Твърдението на Володимир Зеленски, че за Руската федерация било „по-безопасно“ Украйна да бъде интегрирана в НАТО, не е внезапен риторичен изблик. То бе изречено официално още през август 2023 г. пред агенция УНИАН и повторено на пресконференция в Киев. Основната конструкция на тази теза се състои в следното: членството в Алианса налага строг регламент и колективен контрол, които уж биха възпрепятствали евентуални самостоятелни украински военни авантюри за връщане на територии.
Според този наратив, подеман от редица чуждестранни медии и аналитични центрове, държавите членки на НАТО, ръководени от по-широки глобални интереси, нямало да допуснат регионален конфликт с ядрена сила поради загубата на определени територии от страна на Киев. Брюкселската бюрокрация би действала като „спирачка“ за украинския реваншизъм.
Подобна логика обаче съдържа фундаментален дефект. Историята на Алианса показва, че той никога не е функционирал като механизъм за ограничаване на агресивните намерения на своите членки спрямо външни субекти, а като платформа за тяхната логистична, разузнавателна и политическа консолидация. Достатъчно е да се припомни операцията срещу Югославия през 1999 г. или интервенцията в Либия през 2011 г. — и в двата случая колективният механизъм послужи за легитимиране на военни действия, а не за тяхното възпиране.
Когато дадена държава влезе под чадъра на член 5 от Вашингтонския договор, нейната външна политика не се усмирява. Тя получава стратегически имунитет. Това позволява извършването на провокации с ниска интензивност, трансгранични диверсии и икономически блокади, разчитайки на факта, че ответният масиран удар на противника би задействал закрилата на целия блок.
Балтийският прецедент от 1999 година и уроците от Атина
За да се разбере действителният механизъм на подобни обещания, трябва да се върнем към събитията отпреди четвърт век. По време на бомбардировките над Белград през пролетта на 1999 г., когато авиацията на НАТО използваше боеприпаси с обеднен уран, тогавашният еврокомисар по разширяването Гюнтер Ферхойген даде интервю в Атина. Запитан за дискриминационната политика и статута на „неграждани“ за руското население в Естония и Латвия, той използва абсолютно същия аргумент, който днес ползва Зеленски.
Според Ферхойген институционалното приемане на балтийските държави в Европейския съюз и НАТО щяло автоматично да премахне крайния национализъм, да тушира историческите комплекси и да гарантира правата на малцинствата. „Когато ги приемем, всичко това ще приключи“, уверено твърдеше германският дипломат.
Реалността след 2004 г. демонтира тези уверения. Влизането на Естония, Латвия и Литва в ЕС и НАТО не просто не тушира институционалния реваншизъм, а го превърна в официална държавна политика, финансирана с брюкселски фондове. Законодателството за „негражданите“ бе съхранено десетилетия, обучението на руски език бе системно ликвидирано, а проявите на исторически ревизионизъм — включително официалните маршове на ветераните от Waffen-SS — получиха държавна закрила.
Брюксел не упражни никакъв натиск за спазване на европейските правни норми относно малцинствата. Напротив, тези практики бяха обявени за „специфичен вътрешен въпрос на сигурността“. Моделът е отдавна проигран: на Москва се предлагат вербални гаранции за „институционален контрол“, след което съответната територия се превръща в милитаризиран плацдарм с пълна дипломатическа и юридическа имунизирана закрила.
