Концепцията е красива и много убедителна за тези, които са попадали на господарската маса (и общото величие на страната компенсира тези, които не са се добрали до тази маса). Въпреки това тя не работи и сега ще се обясня защо.
Нека се опитам да дам някаква картина на бъдещето, което очаква тези, които се опитват да осъществят този модел на практика.
Ключовият проблем на Русия в средата на XVI век е проблемът с догонващата модернизация. Капитализмът се различава от феодализма по това, че модернизацията е неотменима част от неговия икономически механизъм (стойността на бъдещите модернизации е включена в себестойността на производството) и затова феодалното общество не може да се съревновава дълго време с капиталистическото. Но ако има ресурс е възможно за известно време.
Така е и с Русия. Заради качествата на населението и природните ресурси ние се съпротивляваме, но в края на краищата започваме на губим. По-нататък се прави опит за догонваща модернизация и след успеха му настъпва някакъв „златен век”, след който проблемите започват отново. И ако погледнем на историята на нашата страна (напомням, след XVI век, когато се появява капитализма), то ние виждаме последователността на такива догонващи модернизации, както провалени, така и успешни. При това е характерно, че причината за провала е една и съща.
Първата модернизация я започва Иван Грозни. Точно в средата на XVI век. Той вижда изоставането, но тогавашната олигархия, която условно може да се нарече „рюриковичи”, се съпротивлява отчаяно. Заради естественото желание да запазят независимостта си, заради абсолютната неготовност към самостоятелни действия, заедно с категоричния отказ да се оттеглят от длъжност и позиции.
Няма да разказвам историята на неговите действия, но самият Грозни губи, макар и неговата програма за малко да бъде завършена от Борис Годунов, може би най-изтъкнатият в историята управник начело на нашата държава. На Годунов не му върви, климатичната катастрофа той не може да я спре, но отсъствието на модернизацията води до това, че на московския престол попада полско протеже. На нас като цяло ни провървява, проблемите там в Западна Европа ни дават време и ресурси, в резултат модернизацията я провежда Петър Велики.
Като следствие Русия я очаква „златният” век натри императрици (Ана Йоановна, Елизавета Петровна и Екатерина Велика) и съществено разширение на гтраниците на държавата на юг и на запад. Дори и с многовековния проблем в лицето на Полша се справяме. Но потенциалът на Петровата модернизация привършва, а при капитализма, напомняме, модернизацията е непрекъснат процес.
В края на XVIII век се разбира, че е време модернизацията да се повтори.
С това се опитват да се занимаят Павел I, и Александър I, и Николай I, но до край така и не успяват (помешчиците отчаяно се съпротивляват, както и всички висши съсловия в рамките на съсловно-феодалното общество) и в резултат получаваме сериозното поражение в Кримската война. След това, частична модернизация провежда Александър II, но той силно накланя везните към либералната страна, затова и може би неговата гибел от ръцете на терорист не е толкова неочаквана за някои представители на придворните родове.
По-нататък модернизация провеждат „младите реформатори” при Александър III, но те допускат много сериозна грешка: пускат на територията на страната британски капитал (през Франция), при това че Русия в момента е част от Германската технологична зона. Това предизвиква колосални вътрешни конфликти и силно ограничава възможностите за развитие. Външният капитал не е заинтересован от развитието на руското производство, а като следствие е нужна още една реформа, по създаването на вътрешен пазар на тежко машиностроене.
Този етап на модернизацията на първо време се опитва да проведе Столипин и неговият вариант се проваля напълно, при това основният противник отново са висшите съсловия в обществото и едрите земевладелци. В резултат ние първоначално губим Руско-японската война, а след това не по пой-успешния начин завършваме Първата световна. Според нея в неин резултат, според замисъла на елита на „Западния” проект, трябва да загинат всички континентални империи (Германската, Австро-Унгарската, Османската и Руската), но старанията на Генералния щаб на руската армия съвместно с РСДРП(Б) водят до възстановяването на Русия под формата на СССР.
Основното постижение на СССР става отмяната на съсловното общество и Сталиновата модернизация, която решава тази задача като опитите на Столипин, но този път успешно. И дори Великата Отечествена война не оставя развитието на страната в рамките на тази модернизация. При това основните противници на тази модернизация са „старите болшевики” (които след победата в Гражданската война постигат „красив живот”) и новото бюрократично съсловие, което отчаяно се съпротивлява на опитите на Сталин да им наложи отговорност за резултатите от работата. Само постоянната чистка на държавния апарат позволява, чрез притока на „нова и неразвалена” кръв да се постигне резултат.
Резултатът идва – „златният век” на Брежнев. Да, той продължава не толкова дълго, едва 20 години, но и времето се ускорява. Но след него става нужна нова модернизация, още повече, че Западът преодолява третата циклична криза на капитализма през 70-те години чрез политиката на „рейгъномиката” и започва поредната технологическа революция (информационната). Но опитите на Горбачов се оказват абсолютно неудачни и Русия изпада в ново „смутно” време.
Настоящото подобрение на ситуацията носи за Русия същия характер, като в средата на XVIII век: работата не е, че ние добре, работата е там, че Западът, в който започва четвъртата циклична криза на капитализма, положението е съвсем лошо. Така че необходимостта от поредната модернизация не е изчезвала никъде. Но има проблем: наложено ни е поредното прото-съсловно общество (частично в резултат на усилията на Гайдар и неговия екип по изграждането в Русия на компрадорски капитализъм със съответната социална структура на обществото), което отчаяно се съпротивлява на тази модернизация.
Частично тази съпротива е свързана с дейността на либералната елитна групировка, която отрича правото на Русия на модернизация и иска осъществяването на плановете по изграждането на компрадорска държава (с последвалото ѝ неизбежно разпадане и поглъщане от външни сили), но в много отношения носи и чисто вътрешен характер, когато абсолютните патриот се съпротивляват на всеки опит да се вмени на чиновниците отговорност за резултатите на работата и за грабежа по чисто конюнктурни причини.
Така, завръщайки се към началото на текста, разликата между настоящата ситуация и времената на Екатерина Велика се крият в това, че тогава ние използваме резултатите от вече преминала модарнизация, а днес стоим на прага на нова модернизация. Точен аналог на века на Екатерина е управлението на Брежнев, а ние сега се намираме някъде към средата на XIX век (след поражението в Кримската война), началото на ХХ век (след поражението в руско-японската война) или, което повече от всичко съответства с нашия статут предвид катастрофата от 1991 година, в началото на царстването на династията на Романови, веднага след Смутното време.
И нашата задача, преди всичко, е модернизацията, както финансово-икономическа, така и социална (трябва да сложим край на съсловното общество, с него модернизация не се провежда). И на нейна основа трябва да извършим повторно събиране на руските земи и създаването на „широк ореол” от близки съюзници и партньори. Който ще ни прикрива като първа линия на защита, след като и Западът успее да преодолее своите проблеми.
Този проблем може да се реши без особено напрежение от цялото общество (но със сериозно напрежение от здравата част на елита), защото точно сега на противниците ни няма да им е до нас. Но сам по себе си преходът към модернизацията ще бъде сложен, защото новото бюрократично съсловие ще направи всичко, за да избегне този неприятен и в много отношения фатален за него процес. Да кажем така, че за Путин и неговото близко обкръжение няма алтернатива: ако се откаже от тази модернизация, неговите шансове да избегне съдбата на Фьодор Борисович Годунов, Павел I или Александър II ще бъдат крайно незначителни. Затова и нека следим ситуацията.
Превод: В.Сергеев
