/Поглед.инфо/ Отношенията между САЩ и Китай ще станат най-важният предмет на световната политика през 2021 година. Вече има прогнози, че след оттеглянето на Тръмп Вашингтон и Пекин ще станат много по-спокойни един към друг. Дали обаче това наистина е така - и защо присъствието на Русия е важно в тези отношения?

Америка навлиза в 2021 г. по-слаба от всякога. И не само и не толкова заради бушуващата в Съединените щати епидемия от коронавирус - американското общество, преминало през президентските избори през 2020 г., е в състояние на едва ли не гражданска война. Схемата „ругаем се по време на предизборната кампания и отново да се обединяваме след нея“ вече не действа - отчасти поради демонстративното фалшифициране на резултатите от гласуването от демократите и отчасти под тежестта на най-сериозните социални проблеми в американското общество, чийто катализатор бяха тези избори.

Следователно, администрацията на Байдън ще трябва по някакъв начин да скрепи заедно населението на САЩ - и никой на света все още не е измислил по-добър начин за постигане на единство от борбата срещу общ враг. Въпросът е кой.

Нужда от истински враг

На пръв поглед - изобщо има ли защо да се мисли. В края на краищата има Русия, в чието демонизиране американските медии и техните съмишленици демократи са вложили толкова много усилия и човекочасове. Проблемът обаче е, че „руската заплаха“ е твърде илюзорна, защото не застрашава живота и благосъстоянието на средния американец. Русия не плаши никого с ракети и тезата за „намеса на Русия в американските избори“ след това, което демократите организираха на този вот, изглежда някак си неприлично.

Иранците също са далечни и не са опасни. В края на краищата не те организираха атентатите от 11 септември. Следователно, Китай е единственият реален кандидат.

Страна, за чието демонизиране Тръмп и либералните американски медии са вложили не по-малко усилия и човекочасове от демократите срещу Русия. Страна, която по същия начин се намесва в американските избори и сега се опитва да „намери подходи“ към служители от администрацията на Байдън.

Страна, която (за разлика от Руската федерация) наистина застрашава благосъстоянието на американците чрез своите търговски практики и също така оспорва американското господство в света. И то не на думи, като Москва (която засега учтиво предупреждава САЩ за последиците от техните действия), а на дело - използвайки икономическата си мощ и създавайки алтернатива на американските институции за глобално управление. Страна, която повече от половината американци вече наричат най-голямата заплаха за Съединените щати (за сравнение, само 24% от анкетираните считат Русия за такава).

Не е изненадващо, че един от малкото въпроси, по които в САЩ остава двупартийният консенсус, е необходимостта от ограничаване на Китай. И когато Тръмп се опита да обвини Байдън, че е „китайска марионетка“, екипът на демократа заяви, че той ще се противопостави на китайците много по-добре от републиканския президент, който „говори много, но прави малко“.

Социалистическото съревнование между двамата политици продължава и след изборите. Доналд Тръмп въвежда визови ограничения за 92 милиона членове на китайската комунистическа партия и техните семейства (сега те могат да получат еднократна виза за максимум един месец), а Байдън казва, че след встъпването в длъжност няма да отмени допълнителните мита, наложени от неговия предшественик върху вноса на китайски стоки. Американски експерти вече сериозно заявяват, че се разгръща нова студена война между САЩ и Китай. Въпросът е какво ще направи сега Байдън, за да сдържа Китай и да спечели тази война.

На теория схемата е ясна. Вместо кавалерийските атаки на Тръмп от поредицата „защо да не изнудваме Китай, като въведем американски мита“, демократите ще се опитат да приклещят китайците в стратегическа обсада. Тоест, в допълнение към запазването на митата на Тръмп, ще се прибави натиск върху всички фронтове и то не самостоятелен, а разчитащ на съюзниците. Като цяло ще се продължи политиката на Барак Обама, който се опитва да изолира, отслаби и сдържа Китай.

Време и амбиции

На практика обаче ще бъде изключително трудно да се приложи тази схема. По поне две причини.

Първо, през четирите години, изминали след оттеглянето на Барак Обама, Пекин сериозно укрепи позициите си в Източна Азия. И не само във военно, но и в икономическо отношение. Толкова го укрепи, че сега е време да говорим за регионална изолация не на Китай, а на САЩ.

Докато американците се занимаваха с вътрешни пререкания, Китай подписа споразумение за Всеобхватно регионално икономическо партньорство (ВРИП) с 14 страни от региона , като по този начин създаде най-голямата зона за свободна търговия в света - с Китай в центъра и САЩ извън него.

„Създаването на нов икономически блок, фокусиран върху Китай, показва разликата между реалността и телевизията. След като Тръмп дойде в Белия дом през януари 2017 г., една от първите му официални стъпки беше оттеглянето на САЩ от Транстихоокеанското партньорство - споразумение, подписано от президента Барак Обама, което създаде нещо като ВРИП, но с Америка в центъра и Китай извън него. И когато САЩ се отказаха от споразумението и по този начин се простреляха в крака, китайското ръководство се зарадва на такова щастие и направи всичко възможно, за да се възползва от щедрия дар на Тръмп “, пише бившият германски външен министър Йошка Фишер.

Сега за Пекин ще му бъде много по-лесно да обвърже икономиките на азиатско-тихоокеанските страни - и също да окаже натиск върху тях. И така, сега Китай тренира с австралийците. Пекин им обяви истинска търговска война, налагайки защитни мита върху ечемика, омарите, виното, месото и други стоки.

Според редица експерти причината е, че австралийските власти настояват за международно разследване на причините за появата на коронавируса в Китай, а също така защото не позволяват на китайските инвеститори да се чувстват свободни на австралийския пазар. Сега китайците настояват австралийците да „поправят грешките си“ - и ако САЩ не се намесят спешно, за да спасят и защитят своя съюзник, тогава всички страни в региона ще си направят съответните и не особено добри изводи за Вашингтон. След което ще бъде много по-трудно да се създаде някаква антикитайска коалиция в Южна и Югоизточна Азия.

Второ, за да овладее ефективно Китай, администрацията на Байдън ще трябва да направи много труден избор между списъка с прищявките и сигурността. Както много експерти (включително американски) казват отдавна, Америка не може едновременно да сдържа както Китай, така и Русия. Студената война на два фронта не само ще изисква сили и ресурси, които липсват на съвременните САЩ, но и ще доведе до по-нататъшно сближаване между Пекин и Москва. И ако в резултат на това сближаване Китай ще има гарантирани доставки на руски ресурси, както и стабилност, гарантирана от Русия в Централна Азия, тогава за Вашингтон ще бъде много трудно да се справи с него.

Затова би било логично САЩ да оставят Русия на мира и поне да не се намесва в процеса на нормализиране на отношенията между Москва и западните столици. Да, Кремъл няма да се премести в лагера на Байдън и неговите съюзници в антикитайската коалиция - но няма да бъде и в китайската. Апологетите за стабилизиране на руско-западните отношения са уверени, че ако тази стабилизация настъпи, тогава Русия няма да има причина да участва в каквито и да било проекти за защита на китайския суверенитет и интереси.

Но готови ли са членовете на екипа на Байдън за такъв прагматизъм? Готов ли е бъдещият държавен секретар Антъни Блинкен, който призова за ограничаване на Русия на всички фронтове, за да се нанесе удар по вътрешната легитимност на руското правителство (което според политиката почива именно на външнополитическите успехи)? Готов ли е смятаният за гений съветник на Байдън по националната сигурност Джейк Съливан, който (докато работеше в екипа на Хилари Клинтън през 2016 г.) беше един от измислилите фалшивата руска намеса в американските избори?

Готови ли са всички тези професионални борци срещу Русия да забравят за личните си фобии, за да защитят американската сигурност от китайската заплаха? Засега това е най-големият и най-важен въпрос в американската външна политика.

Превод: В. Сергеев