/Поглед.инфо/ Мнозина помнят тезата: „С изграждането на социализма класовата борба се засилва“. Всъщност, когато болшевиките се придвижваха към целта си, а основите на държавата в икономическата структура, в обичаите и навиците на хората, в характера на социалните структури не можеха да се променят бързо, класовата борба неминуемо се засили, което позволи на „бащата на народите“ да я използва като идеологически фундамент за развъртане на маховика на репресиите.
Когато за кратко време се случат мощни тектонични, политически и икономически промени в съдбата на държавите, е напълно разумно да ги наречем революционни в исторически смисъл. Предшественикът на подобни промени, които се случват днес, беше разпадането на Съветския съюз и продължаващите процеси на неговото доразпадане, макар и фрагментарни и от различно естество.
През последните десет години Китай постепенно се превърна в световна суперсила, измествайки Съединените американски щати по редица позиции. И при всяко съперничество - политическо, икономическо, териториално - с когото и да било, той само ще се укрепва.
Европа, а Русия е заинтересувана от силна Европа, е заета в търсене на колективна политическа и икономическа определеност, за което свидетелстват излизането на Обединеното кралство от ЕС, и отхвърлянето на общата конституция, и разногласията между страните по много въпроси. Тоест процесът на формиране на обединена Европа все още е много далеч от завършването си. Контурите на желаното там държавно образование дори не са ясно очертани. И все пак, процесът продължава между другото още от времето на изграждането на Римската империя, от плановете за създаване на германска нация и появата на претенциите на кайзера и нацистка Германия.
Ситуацията в Близкия изток и Северна Африка става не по-проста, а напротив, много по-сложна през последните десетилетия.
И всичко това се случва в рамките на глобалните процеси на компресиране на информационното пространство, намаляване на времето за преодоляване на разстоянията, промяна на съзнанието на хората под влиянието на Интернет.
В тези условия, след драматични изпитания, Русия завърши осъзнаването, на базата на хилядолетната история, на новата си актуална същност и възможността да бъде стратег на държавната си бъдещност.
Фундаменталните промени в световния ред, които посочих, несъмнено са конфронтационни. Това се забелязва например във факта, че Съединените щати са поели и провеждат курс на отказ от всякакви международни задължения, не само от свързаните с разоръжаването, а дори от документирани задължения към съюзниците си.
На този фон нараства ролята на народната дипломация като основа, не позволяваща в условия на конфронтация, да се премине от драматични към трагични събития, от тежки регионални конфликти до смазващи междурегионални кланета.
Следователно е изключително важно да се създадат колкото се може повече структури за жива комуникация между държавите, от културния, научен, технически обмен до неофициални събития на всякакви заинтересовани слоеве от обществото, всякакви аналитични групи и пр.
И на държавите, независимо как оценяват степента на съществуваща конфронтация, трябва да се изпрати сигнал от обществеността, че в тях трябва да има неразривни хоризонтални връзки. Сега обаче всеки неправителствен диалог в много страни може да попадне в категорията на „непатриотичното“, а техните участници да бъдат заклеймени като „неблагонадеждни“. И това въпреки факта, че народите на много страни са се „уплътнили“ в областта на екологията, глобалния климат, оръжията за масово унищожение, които се разпространяват все повече и повече през последните 20 години, пандемията и нарастващия кибер тероризъм.
Настъпиха значителни промени и в световната икономика и енергийния сектор: промяната на „диктатурата“ на производителите на въглеводороди в „диктатура“ на техните потребители; общото осъзнаване, че на планетата има много повече енергийни ресурси, отколкото всички експерти очакваха. И когато има бърза смяна на приоритетите за кратко време, може да се говори за революционни промени в глобалния енергиен сектор.
Очевидно е, че за да се хармонизират противоречията, причинени от изброените от мен фактори, е необходимо ново качество на международното сътрудничество, дори и такова, каквото през 2015 г. нарекох „принудително сътрудничество“. Нейният изключително важен елемент е набиращата сила на публичната дипломация - неформалното, непублично обсъждане на проблемите, допринасящо за формирането на вече съзнателно официално сътрудничество.
И тук има реален пример за паралелен процес на установяване на междудържавни отношения.
Историята на публичната дипломация не познава, може би, по-значимо явление от „Дартмутския диалог“. 60-годишнината на това неправителствено руско-американско движение убеждава, че неговите основи и формат на дейност са били и остават уникални. Основната уникалност на "Диалога" се крие във факта, че действайки като неформален канал за контакти между съветския (сега руския) и американския обществено-политически елит, той често е бил важен източник на информация за вземане на решения от ръководствата на двете страни.
И нищо чудно. Авторитетът на Диалога се определя не само от същността на проблемите, които той засяга, но и от уникалността на състава на неговите участници. Те не са обединени от професионални, социални, конфесионални, научни или други интереси. Те се отличават само с огромния си опит в служба на своята държава и народ.
Участници в движението бяха и са бивши министри от правителствата на двете държави, служители на администрациите на държавните глави от различни години, високопоставени дипломати от ръководството на руското външно министерство и Държавния департамент на САЩ, известни военни, политически и икономически експерти, учени, лекари, режисьори, журналисти ...
На всички етапи от последните 60 години те са допринесли и допринасят за преодоляване на конфликти, които възпрепятстват развитието на двустранните отношения и укрепването на стабилността в регионите с активно присъствие на Русия и САЩ.
Разбира се, всеки етап предявява към Дартмут специална „претенция“ и изисква адекватен отговор. Следователно изпълнението на този хуманитарен проект не може без специални личности. Още в съветския период цяла плеяда от такива изключителни (от гледна точка на глобален политически мащаб) хора като Норман Кузинс, Дейвид Рокфелер и Хенри Кисинджър от американска страна и Георги Арбатов и Евгений Примаков от наша страна, участваха в движението за Дартмут. И именно тези наистина исторически фигури - основателите и членовете на международния „Клуб на мъдреците“ към ООН Е. Примаков и Х. Кисинджър, които започнаха да патронират активизацията на „Диалога на Дартмут“ през септември 2014 г.
Ако имаме предвид последните шест години, тогава трябва да вземем предвид изострения характер на междудържавните отношения между Русия и Съединените щати, още повече, утежнени на фона на коренно променен свят. През последните години в много страни узря разбирането, че „покровителството“, „защитата“ на интересите –това е само за САЩ политика на поддържане на световния ред в името и за доброто само на Америка. Това ясно се разбира дори от членовете на всички негови съюзи, било то НАТО или наскоро създаденият Международен алианс за религиозна свобода, който включва 27 държави.
Изминалата шестгодишна фаза от работата на „Диалога“ протече в безпрецедентно напрегнати отношения между Русия и САЩ - отношения, които са опасни не само за нашите народи. Мисля, че дори кубинската ракетна криза, взривоопасната политическа, дипломатическа и военна конфронтация между Съветския съюз и САЩ през октомври 1962 г., демонстрира - в сравнение с настоящата криза на нашите отношения - по-рационално и ефективно взаимодействие на държавите чрез дипломатически и други канали и извънредни консултации-преговори на официални лица. Тогава конфронтацията между двете суперсили беше може би по-заплашителна, но беше и по-предсказуема.
И все пак съм склонен да вярвам, че сме преминали пика на кризата, когато Москва и Вашингтон бяха принудени да предприемат насрещни стъпки и успяха да постигнат взаимодействие в една от точките на регионална конфронтация - в Сирия. Именно там беше прекъснат процесът на дестабилизация и смяна на режими в региона на Близкия изток, (непредсказуем за САЩ и Западна Европа), наречен „арабска пролет“.
Страните от региона попаднаха във водовъртеж на хаос и загуба на суверенитет на фона на агресивното и неконтролирано военно-политическо разпространение на международната терористична организация ИДИЛ. По-голямата част от територията на Сирия и Ирак стана аванпост за укрепване на контурите на новата ислямистка държава под нейната диктат, което не се е случвало от „прекрояването“ на региона съгласно споразумението Сайкс-Пико през 1916 година.
Отбелязвам, че този исторически феномен все още не е осъзнат по отношение на опасността от евентуален рецидив. Проблемът е не толкова в идеологическите нагласи, възприемани от населението, колкото в спонсорите на трансформацията на една терористична организация във военно-политическа регионална мега-сила в нови географски граници.
Решителното и неочаквано за САЩ включване на Русия през есента на 2015 г. с всеобхватното използване на военна сила за защита на законното правителство в Сирия (по искане на нейното правителство), както и за противодействие на по-нататъшното разпространение на международния тероризъм в близост до руските граници, предизвика нова поляризация на нашите позиции след кримските събития от 2014 на годината.
И стереотипният модел на ответното поведение на САЩ, който не отчиташе жизненоважното значение за Русия на борбата с ислямския радикализъм в Сирия и Ирак, доведе до нов кръг на конфронтация. Политици, военни и други експерти от цял свят публично „разиграваха“ различни сценарии, не изключвайки ограниченото използване на оръжия за масово поражение в началото на войната между САЩ и Руската федерация.
В същото време страните - не по инициатива на Москва - ликвидираха всички действащи преди това политико-дипломатически и други преговорни канали, включително канали за военно-политически и икономически консултации. И само военното командване на двете страни „на терен“ в Сирия предприе предимно „огневи мерки“, насочени към предотвратяване на трагични сценарии на военна конфронтация.
„Дартмутския диалог“ се оказа единственият „канал на живо“ на постоянни консултации между двете страни по въпросите на стратегическата стабилност, включително такива ключови въпроси като оръжията за масово унищожение, съдбата на договорите за ПРО и СТАРТ-3, в продължение на почти година и половина от този етап.
При кризата на доверие и висока взаимна подозрителност между Москва и Вашингтон през 2016 и 2017 г., препоръките от диалога в Дартмут допринесоха съществено за формирането на крехките основи на взаимодействие между двете страни в Сирия и в региона на Близкия изток.
Важната роля на Дартмут като единствения неправителствен канал за комуникация и неговият принос за уреждането на противоречията в двустранните отношения са многократно подчертавани от руския външен министър Сергей Лавров, ръководителя на Държавния департамент на САЩ Майкъл Помпео, съветника по националната сигурност на САЩ Джон Болтън и секретаря на Съвета сигурност на Руската федерация Н. П. Патрушев, посланикът на САЩ в Русия Й. Хънтсман и руския посланик в САЩ А. И. Антонов и много други.
Последните събития показват, че ролята на гражданското общество се е увеличила значително навсякъде. Властите все повече се съобразяват с него, навсякъде публичната оценка за ефективността на държавата в борбата с пандемията на COVID-19 и увеличаването на способността за оцеляване придобива все по-голяма тежест.
Поради тази причина Дартмут се стреми да работи в тясно сътрудничество със съответните власти, с акцент върху медицината, културата и други хуманитарни дейности. По-специално през последните години активно работят секции на „Диалога“ за култура, религия и медицина.
Ярка страница в историята на движението е написана от секцията, водена от световноизвестния кардиохирург, единственият чуждестранен член на Американската кардиологична асоциация в историята на САЩ, директорът на Националния медицински изследователски център за сърдечно-съдова хирургия. А. Н. Бакулев, академик Лео Бокерия и американският професор Джон Хардман.
Творческата находка на Дартмут е семейството на известния диригент и цигулар на Мариинския театър в Санкт Петербург Виктор Федотов, когото кубинската ракетна криза заварва в Ню Йорк, където той е бил на двуседмично турне по покана на президентската двойка Джон и Жаклин Кенеди. Федотов не прекъсна обиколката и не си тръгна. И президентът, и първата дама на Съединените щати присъстваха на два негови концерта, дори в разгара на конфронтационната криза.
На една от руските сесии на „Дартмут“, синът на Виктор Федотов Максим Федотов, сега също световноизвестен диригент и цигулар, се представи пред участниците му.Точно на върха на кризата между нашите страни, през лятото на 2017 г., Максим Федотов свири в Москва пред американска публика същия концерт за цигулка, който в изпълнение на неговия баща слушахаЖаклин и Джон Кенеди изпълниха в Ню Йорк.
Не мога да преценя дали този концерт е оказал влияние върху решенията, взети от Дж. Кенеди и Н. Хрушчов в острите моменти на „карибската фаза“ на нашите отношения. Но американските слушатели в Москва, включително бившият помощник на държавния секретар на САЩ Г. Сондърс, бяха възхитени от изпълнението на Максим и изразиха своята благодарност към нас за "благоприятния фон" за преодоляване на острите ъгли на нашите дискусии по конфликтни въпроси.
За първи път в историята на двете страни, през януари 2020 г., беше подписано и се прилага споразумение за сътрудничество между водещи религиозни организации, което, наред с други неща, предвижда набор от съвместни дейности на християнски и мюсюлмански конфесии за богословско образование на младежта на нашите страни с цел ефективно противодействие на ислямисткия радикализъм и включване на вярващите в терористични организации като ИДИЛ, Мюсюлманско братство и други, забранени в Руската федерация и САЩ.
Настоящата остра вътрешнополитическа криза в САЩ рано или късно ще бъде преодоляна. Може да се приеме, че с течение на времето САЩ все повече ще се превръщат в „нормална“ държава, чиято политика ще се основава предимно на интереси, а не на глобализацията на собствените ценностни ориентации, които в две добре известни публични обръщения на политици в изданието Politico в САЩ, за съжаление, бяха класифицирани не като „желанието за демокрация и свобода“, а като движение „в евроатлантическа посока“.
В началото на 90-те години еуфорията от демократичните реформи и прехода към пазарна икономика беше придружена от апела на руския елит към примера на САЩ като модел на модерна икономика и просперитет. Тази еуфория формира надценени очаквания за развитието на руско-американските отношения буквално във всички посоки.
Принципите на "Вашингтонския консенсус" бяха безусловно взети като основа за радикални реформи и зададоха вектора на нашето взаимодействие. Създадена е междуправителствената комисия Гор-Черномирдин. Като активен участник мога да потвърдя, че тя е свършила чудесна работа, като е дала политически тласък и е създала правно основание за икономическо сътрудничество и изпълнението на редица мащабни съвместни проекти. Благодарение на съдействието на Комисията много големи американски компании дойдоха в Русия и допринесоха значително за установяването на пазарна икономика, развитието на технологичния прогрес в редица отрасли, включително петролния и газов сектор.
През юни 2001 г. се проведе среща на върха на президентите на Съединените щати и Руската федерация, един от резултатите от която беше инициативата за формиране на енергиен диалог между Руската федерация и САЩ, която беше предназначена да насърчи търговското сътрудничество в енергийния сектор чрез засилване на взаимодействието между съответните компании от двете страни в областта на проучването, производството, преработката, транспорта и маркетинга на енергийни ресурси, както и при изпълнението на съвместни проекти, включително в трети държави.
През същата 2001 г. е публикувана Бялата книга „Американско-руското партньорство: Нови времена, нови възможности“, която очертава позицията на Конгреса на САЩ относно енергийното сътрудничество с Русия. В този документ изрично се посочва, че развитието на руско-американското енергийно сътрудничество трябва да се превърне в приоритетна област на външната политика на САЩ, тъй като по този начин САЩ могат да се "спасят от рисковете от несигурност в енергийните доставки и ненужна зависимост".
Тогава беше направено много. Достатъчно е да споменем такива огромни проекти като Сахалин-1, Сахалин-2, Каспийската конзола за тръбопроводи или началото на съвместното развитие на арктическия шелф. В Русия, може да се каже, са регистрирани американските компании Exxon Mobil, Chevron, ConocoPhillips, Baker Hughes, Halliburton и други.
Въпреки това, технологичното развитие, новите технологични пробиви в САЩ само за няколко години (2008-2015) коренно променят ситуацията. Отношенията за сътрудничество с Русия, включително в енергийния сектор, отстъпиха място на интензивна конкуренция (а по-късно - в геополитически план - и на конфронтация).
В същото време в края на 20-ти век някои кръгове в САЩ вярваха, че разпадането на Съветския съюз и последвалата криза на руската икономика са единствено резултат от победата на САЩ и НАТО в Студената война и че тази победа веднъж завинаги лишава Русия от каквото и да е влияние не само върху света на политиката, но и върху регионалното развитие.
Стигна се до заключението, че светът е станал еднополюсен, че САЩ са единственият гарант за международната сигурност, който има пълното право да се намесва във вътрешните работи на всяка държава, включително използването на въоръжени сили.
Вярно е, че страната ни, преодолявайки 15-годишен период на неуспехи, е формирала разбиране за това каква е новата Русия, какво представлява тя в контекста на променения свят и как при новите условия тя трябва да защитава и реализира собствените си интереси.
И това не са само събитията от 2014 г., когато имаше конфликт за Крим с Украйна. Това се превърна само в спусък, защото беше очевидно, че от около 2012 г. процесите, за които говорих, принудиха Америка да действа по-егоистично и по-сурово спрямо Русия.
Днес се проявява ново качество на търсенето на движението за „Дартмут“ и неговите отговори на предизвикателствата на времето. Тук също разчитам на собствения си опит, на опита на човек, преминал през голямо индустриално и политическо училище, който искрено вярва, че светът със сигурност изисква интеграция. Особено светът, който сега се е свил по отношение на информационния мащаб, при преодоляването на разстояния, при напрежението на текущите събития и новите технологични предизвикателства.
Между другото, една от неприятностите на СССР е недостатъчната му интеграция в международните икономически и културни процеси. И ако се изолирате, както се случва сега в отношенията между Русия и САЩ, това може да се превърне в по-голямо бедствие от световните войни през 20-ти век.
В компресирания свят всеки остър проблем може да доведе до по-тежки последици. Дори екологичните бедствия могат да избледнеят пред тях. Ето защо в периода на началото на влошаване на нашите отношения се съгласих да участвам в диалога в Дартмут като съпредседател от руска страна. Без да действам като поддръжник или противник на нашия или американския президент, аз се опитвам да разбера реалната ситуация и предлагам варианти за сътрудничество, включително „принудително сътрудничество“.
Сега сме на съдбовен кръстопът: или стабилизиране на отношенията и открити съгласувани действия, или нов кръг на напрежение. До голяма степен зависи от САЩ колко широко ще се отвори „прозорецът“ на взаимните възможности.
Днес няма съмнение, че е необходимо спешно да се разгледат въпросите за взаимодействието между широките слоеве от населението на Съединените щати и Русия и е крайно време да се подадат сигнали за политическа подкрепа за сътрудничество в различни области.
Вече казах, че през периода на своята най-голяма сила САЩ решиха да построят свят само за себе си. По принцип това е доста естествен държавен егоизъм. Нашият пример обаче, когато РСФСР в рамките на СССР „съдържа“ много републики и страни от социалистическия лагер, показва, че строителството „за себе си“ не води до нищо добро. Очевидно Америка не бива да покрива други държави с крилото на плешивия си орел. Нещо повече, разчитането на военна мощ, която не увеличава броя на съюзниците, а напротив, поражда врагове.
„Дартмутският диалог“ има за цел да увеличава броя на партньорите, както и да разширява и укрепва партньорствата. В най-трудните моменти остава опорна точка за конструктивен диалог между двете страни, позволява им да отклонят отношенията си от последната линия на неразбиране.
Осъзнаваме, че „дълбочината на падане“ в нашите двустранни отношения е безпрецедентна днес и би било наивно да разчитаме на бързо преодоляване на подобна ситуация. Но не трябва да се отказваме. Изглежда, че човек трябва да се движи с „малки стъпки“, сближавайки подходите и достигайки конструктивна основа, където има допирни точки, където взаимните интереси позволяват бързо да се измъкне от масивната тежест на натрупаните проблеми и недоверие.
Основното нещо е да не стоите, а да се движите. Неслучайно през декември 2019 г. участниците в Диалога отправиха публичен призив към правителствата на Русия и САЩ, заявявайки необходимостта от удължаване на Договора за мерки за по-нататъшно намаляване и ограничаване на стратегическите нападателни въоръжения (СТАРТ или СТАРТ-3).
Обхватът на стремежите на Дартмутския диалог е отразен в неотдавнашната извънредна конференция, по време на която съпредседателите и членовете на руско-американската неправителствена група обсъдиха съвместната стратегия на Руската федерация и САЩ за противодействие на пандемията от коронавирус.
Сега е трудно да се очаква подобрение в отношенията. Антируските санкции придобиха силата на закон в САЩ и няма да бъдат отменени много дълго време, тоест почти никога, ако имаме предвид настоящите политици.
Въпреки това виждаме и някои нови тенденции, които според нас са в състояние да позволят на нашите държави да разширят полето на взаимодействие, да подобрят взаимното разбирателство и да увеличат доверието в намеренията на другия.
Както вече беше отбелязано, Дартмут не е просто една от платформите за двустранен диалог и не само обществен форум, каквито има много. Той не само ви позволява да „изследвате“ настроението на другата страна.
По редица много остри елементи от дневния ред на нашите отношения през последните две-три години „преговарящите“ успяха да изработят съвместни и, както се оказа по-късно, ефективни предложения. Това доказва новото качество на Дартмут, което означава, че безплодните дискусии по политически науки не са нашата цел.
Разработените препоръки, които бяха съобщени на висшите служители и ръководителите на участващите ведомства на двете страни, свидетелстват, че правителствата на двете страни могат не само да слушат аргументите на страните, но и да действат съгласувано по много належащи въпроси. Тъй като ние успяхме, това означава, че и държавните институции ще могат.
Днес, въпреки бързото развитие на информационните технологии, тази нужда е търсена - колкото и странно да изглежда - дори повече. Със съжаление трябва да заявим, че очевидното пристрастие на много медии, включително така наречените независими, води до формиране на изкривени представи за опонента. Тогава тези изкривени възгледи оказват негативно влияние върху процеса на вземане на политически решения.
И въпросът не е толкова в това да ви преубеждават, колкото да ви разбират. Убеден съм, че именно на диалога в Дартмут е възложена ролята на доставчик на „точната картина“, която се ражда в резултат на честен, непубличен и открит разговор между представители на елитите, между професионалисти, които не е задължително да заемат официални постове.
Важно е не само този формат на комуникация да продължи. Неговите участници също трябва да гарантират, че повече внимание се обръща на резултатите от техните дискусии, така че Диалогът да се чува повече. Това е ново качество на искането за движението „Дартмут“ и неговите отговори на предизвикателствата на настоящето.
Мисля, че до 60-годишнината на Дартмут и двете страни ще имат какво да кажат за неговата историческа и творческа роля за поддържане на мира не само между нашите народи, но и в глобален мащаб. Следователно „Диалогът от Дартмут“ несъмнено спечели правото да бъде наречен творчески.
Бих искал още веднъж да подчертая, че колкото по-трудно е да се намерят решения на високо държавно ниво в този драматичен период от време, толкова по-необходимо е да се работи на нивото на структурите на публичната дипломация, като се включват широки слоеве от нашите общества в това и се създава основа за вземане на решения без конфронтация.
Превод: ЕС