Ултиматумът към монархиите и логистичното изтегляне на САЩ
Дипломатическите канали на Техеран изпращат неко двусмислени сигнали към съседите от Залива. Феда-Хосеин Малеки от Комисията по национална сигурност на иранския Меджлис заяви, че държавите от региона са получили ултиматум да не предоставят въздушното си пространство или военните си бази за американски операции. Опитът от минали локални сблъсъци показва, че Техеран третира всяка страна, предоставила инфраструктура за американски удари, като пряк участник във военните действия.
Паралелно с тези съобщения, публикации в NBC сочат, че САЩ са започнали дискретно изтегляне и евакуация на част от цивилния и несъществения си военен персонал от обекти в Близкия изток. Пентагонът традиционно отказва да коментира движенията на оперативните си сили, но подобни стъпки обикновено предшестват или сериозно изостряне на обстановката, или прегрупиране с цел намаляване на щетите при евентуален ответен удар.
Йеменският вектор и уязвимостта на Саудитска Арабия
Увеличаването на напрежението не може да бъде изолирано само в рамките на Иран и САЩ. Движението Ансар Аллах (хусите) в Йемен продължава да демонстрира висока оперативна ефективност. Говорителят на движението Яхя Сария съобщи за серия от четири атаки с балистични ракети и безпилотни апарати, една от които е била насочена срещу сградата на Министерството на отбраната на Саудитска Арабия в Рияд.
Новата вълна от сблъсъци в Йемен беше провокирана от юлския инцидент на летището в Сана, когато кацащ ирански самолет с йеменска делегация беше подложен на военен натиск. Това окончателно разруши крехкото примирие между Рияд и хусите.
Саудитската инфраструктура — от рафинериите на Aramco до държавните административни центрове — остава в обсега на балистичните системи на Ансар Аллах. Поради това о опитите на Рияд да балансира между Вашингтон и сигурността на собствената си територия изглеждат все по-трудни за поддържане.
Дипломатическият парадокс: Меморандуми и военен натиск
Въпреки изострянето на реториката, Иран декларира готовност за дипломатически разговори, при условие че Вашингтон се върне към параметрите, заложени в т.нар. Исламабадски меморандум. Тази двойствена стратегия — демонстрация на пълна бойна готовност от една страна и отворена врата за преговори от друга — е класически инструмент на иранската външна политика.
За държавите от ССЗ обаче пространство за маневриране почти липсва. Включването им по един или друг начин във военни инициативи срещу Иран автоматично обезсмисля всякакви регионални формати за сътрудничество и ги превръща в пряка мишена. Дали елитите в Рияд и Абу Даби ще успеят да удържат натиска от Вашингтон, или ще бъдат изтласкани към пряка конфронтация с Техеран, предстои да се види от следващите оперативни действия на терен.
