/Поглед.инфо/ Един човек срещнал по пътя си чумата. Той я запитал къде отива. Чумата му казала, че отива в Багдат. – „Колко души ще вземеш? – „Хиляда.”. На връщане от Багдат чумата срещнала същия човек. Той веднага я запитал: „Свърши ли работата си?” – „Свърших”. – „Колко души взе?” – „Двадесет хиляди”. – „Нали каза, че ще вземеш само хиляда?” – „Аз взех хиляда, а деветнадесет умряха от страх.”
Петър Дънов, „Страхът в човека е неестествено проявление”
„Само един живя от Началото на света до Края му – Страхът."
Станислав Йежи Лец, „Из дневника на Вечността”
Всяко животно, независимо от своя размер – големина и ръст, бързина и др. качества, притежава инстинкт за оцеляване, предпазващ го от една или друга опасност. Дали се касае за атавизъм или по-напреднали еволюционно като биологичен вид в сравнение с всички останали твари, пренасяйки го на съзнателно ниво, човешките същества несъмнено са постигнали по-висша степен на способността за предпазване посредством страха, предупреждаващ за заплахи, чрез какъвто се опитват да избегнат една или друга опасност. И най-геройски проявяващият се войн на бойното поле, ако е честен не би отрекъл, че е изпитвал уплаха преди или по време на битка. „Никой освен страхливец няма да посмее да се хвали, че не познава страх.” (маршал Фердинанд Фош). Затова отричането на страха като емоционално чувствена реакция на амигдала и хипоталамуса от мозъчната дейност върху психиката на човека, предопределяща изпитването на такъв от всякакви заплахи – действителни или потенциални, дори такива, съществуващи единствено в неговото въображение, е безпредметно занимание. Не би било неоправдано обаче, ако се опитаме, доколкото е възможно, да проникнем в тази страна от неговата природа. Защото онези, които по един или друг, особено по нечестен начин се добират до власт, колкото иначе да са безпросветни, като хищници макар интуитивно познават и отлично съзнават, за което не се изисква кой знае какъв интелект, този факт. Тъй като става въпрос за проявления на една от най-важните същности на човешката природа, която споменатите не само използват, а и култивират у другите с цел чрез осигуряване на съгласие, всеобща подкрепа и сътрудничество в установяването на официални предписания по техни инициативи и начинания да затвърждават своята власт. И понеже: „Тъй като любовта и страхът едва ли могат да съществуват заедно, то ако трябва да избираме между тях, много по-сигурно ще е да се страхуват от нас, отколкото да ни обичат.“ (Николо Макиавели, „Принцът”).
Според Дейвид Юм „всяко правителство се основава на общественото мнение” (Hume, David. [1777] 1987. Of the First Principles of Government. In David Hume, Essays Moral, Political, and Literary, rev. ed., edited and with a Foreword, Notes, and Glossary by Eugene F. Miller, 32-36. Indianapolis: Liberty Fund.). В хилядолетната история на човечеството управлението сред хората е било основано предимно и е разчитало на войни и завоевания. „Може, както са мечтаели някои философи от осемнайсти век, някъде да е имало група миролюбиви мъже, които са се събрали една вечер след работа и са оформили социален контракт за създаване на държава. Но досега никой не е успял да намери доказателство за нещо подобно. Практически всички правителства, чийто произход е установен исторически, са били резултат от някакво завоевание – на едно племе от страна на друго, на един град или народ от страна на друг. Разбира се, съществували са основополагащи споразумения, но те просто са променяли правилата за работа на вече съществуващи управления.“ (Hazlitt, Henry. [1976] 1994. Is Politics Insoluble?). Победените, оставени живи по време на и след завоюването, е трябвало покорно да търпят последващото насилие и в дългосрочен план вкл. продължителното плащане на данъци за новите управляващи – стационарните бандити, по определението на Мънкър Олсън. (Olson, Mancur. 2000. Power and Prosperity: Outgrowing Communist and Capitalist Dictatorships. New York: Basic.). Дори по екзистенциални причини обаче сред покорените народи и хора се намират някои, които негодуват срещу наложеното им управление и оскърбления, каквито то им налага. Такива хора лесно стават непокорни щом им се представи възможност за отхвърляне на господството от страна на един или друг потисник, особено когато лесно могат да се възползват от нея. А дори и да не предприемат открит бунт, винаги се стремят да избегнат изискванията на управляващите и да саботират техния държавен апарат. За „стационарните бандити” силата сама по себе си е скъпо струващо средство за поддържане на настроение, в което хората са склонни да произвеждат значителен, постоянен приток на ресурс. Затова по-рано или по-късно всяко управление е усилвало властта си посредством прибягване до силата на духовенството, чрез съюз между трона и олтара. Така не случайно в древни времена управниците са били обявявани за богове, както напр. египетските фараони, поставяйки по такъв начин хората в състояние на страх, за да поддържат определено статукво в продължение на векове и хилядолетия. Поставяйки ги в състояние на страх за техния живот и вечни души, управниците постигат един мощен синтез, достатъчен за неговото поддържане, а така и на властта си, независимо как са се домогнали до такава. В течение на историческото развитие правителствата са усъвършенствали използването на популярни страхове, очертаващи уязвимостта на хората по отношение на различни вътрешни и външни опасности, от каквито управляващите – точно те измежду всички! – претендират да ги защищават. Правителствата, както твърдят, защищават населението от външни и вътрешни нападатели и безредици, като и в двата случая те биват представяни като трайно и продължително, ако не вечно присъстващи заплахи. Понякога правителствата, опитвайки се да подсилват митологията с частично достоверна информация, наистина защищават хората по такъв начин. Но дори овчарят защищава овцете си, което прави в защита на собствените си, а не на техните и когато му дойде времето, да ги остриже или заколи в зависимост от своя интерес. А когато правителството не успее да защити хората както е обещало, винаги намира някакво извинение като оправдание, често прехвърляйки вината като изкупителна жертва върху някоя част от населението – търговци, лихвари, непопулярни етнически или религиозни малцинства, предишна администрация, опозиция и др. „Никой принц“ – както споменава Макиавели – не е чувствал липса на правдоподобни обяснения, когато му се е налагало да маскира вероломството си.”.
Религиозните догми, като основание за дължимо подчинение към управниците-богове, постепенно са се преобразявали в различни възгледи и идеологии, в т. ч. за обществен дълг, кулминирали в куриозната идея, че под формата на една демократична система на представително управление самите хора са тези, които осъществяват това управление и, следователно, всичко, което то изисква от тях, те вършат за самите себе си. След като такъв „демократически” постулат бива солидно утвърден, от страна на представителите на масовите избиратели се появяват организирани коалиции, които се присъединяват към елитите в ограбването на управляваните и общественото богатство. А след като към края на 19 век се оформя и така наречената социална държава, на хората започва да се говори, че правителството може и трябва да ги защищава срещу всякакви ежедневни заплахи за техния живот – прехрана и общо благосъстояние, нищета, глад, недъгавост, безработица, липса на приходи в старческа възраст, едни или други болести, епидемии, микроби в питейната вода, отрови в храната, обиди към тяхната етническа принадлежност, раса, пол, произход, вяра, и пр. За почти всичко, от което хората се страхуват, правителството обещава да намери и приложи някакви мерки като противосредства. По такъв начин извращаването на идеята за социална държава застопори обосноваването на нейното съществуване в страха. Така използвайки всеобщите страхове, с обещания за национална и социална сигурност правителствата без затруднение циментират основите на своето управление.
Доколкото става дума за „възпроизводство” на власт, за страха като ресурс са в сила действащите закони за всеки производствен процес, вкл. този за свръхпроизводството, според който в резултат от все по-нарастващите по вид и размер заплахи общественото потребление на правителствена защита намалява. Това обяснява обезценката за все повече хора на внушаваните ежедневно от т. нар. Национален оперативен щаб страхове като ресурс за възпроизводството на власт от правителството, засилваща до степен на почти пълно игнориране на неговите опити за всяване на смущение и безпокойство, плахост и малодушие, боязливост и нерешителност, необходими при отсъствието на обич като единствена алтернатива за произвеждане и упражняване на власт. И това важи за което и да е правителство. Напротив, нараства съмнението, подозрителността и недоверието у все по-голям брой граждани към управлението, което обезсилва актовете както правителството, така и на зависимия от него законодателен орган, като основани именно на страха, за едни или други мерки с цел въвеждане на каквито и да е регулации, засягащи интересите, правата и свободите на хората. А така също обезценява стойността и на необходимия за възпроизводствения процес продукт от усилията за поддръжка от страна на неправителствени казионни формирования – „медии”, „консултанти”, „експерти”, т. нар. „частен сектор” от иначе субсидирания бизнес и др. под. субекти. Ефектът в крайна сметка в т. ч. от отслабването на такава поддръжка вкл. като застраховка срещу евентуално бъдещо санкциониране за злоупотреби с властта, несъмнено е предпоставка освен за други и за политическа криза. Такава ситуация при липсата на политически субект – формация или лидер, ползващи се с доверие от страна на гражданите, поставя с особена острота въпроса за начина и средствата за изход от нея, доколкото съществува сериозен риск – от една страна в търсенето на такъв от недоволните от управлението вкл. по насилствен път, а от друга за предприемане прилагането от страна на управляващите на все по-засилени репресивни мерки, с произтичаща от противопоставяне не само между тях, а и от прояви на такова чрез насилие от една част на обществото спрямо друга, като резултат гражданска война с разрушителни последици за държавността и нейния разпад. Оставени сами, от мъдростта на гражданите, за които: "Да бъдеш УПРАВЛЯВАН означава да бъдеш наблюдаван, проверяван, шпиониран, насочван, преброяван, записван, назидаван, подчиняван, контролиран, оценяван, цензуриран и командван от твари, които никога не са имали нито правото, нито разума, нито достойнството да го правят. Да бъдеш УПРАВЛЯВАН означава при всяко действие, при всяка покупко-продажба да бъдеш вписван, регистриран, описван, таксуван, подпечатван, измерван, преброяван, оценяван, лицензиран, упълномощаван, предупреждаван, забраняван, реформиран, поправян, наказван. Под претекст за публична полза и в името на обществения интерес трябва да работиш ангария, да те дресират, изнудват, експлоатират, монополизират, изстискват, мачкат, ограбват; а при най-малка съпротива, при първо възражение да те репресират, глобяват, презират, тормозят, следят, бият, душат, затварят, съдят, осъждат, разстрелват, депортират, жертват, продават, предават; и на всичко отгоре - да бъдеш осмиван, подиграван, охулван и обезчестяван. Това е правителството; това е правосъдието; това е моралът." (Пиер-Жозеф Прудон, „Обща идея за революцията през ХIХ в.”, 1851 г.), и които не се поддават на внушения, а страхът за тях не е достатъчно основание за безусловно подчинение, зависи тяхното спасение и предпазване от гибел!
„В политиката това, което започва със страх, обикновено завършва с глупост.” (Самюел Коулридж).