/Поглед.инфо/ След възстановяването от Азербайджан на контрола над териториите на Нагорни Карабах, все по-често анализаторите забелязват ръста на турската активност, както в Кавказкия регион, така и по-широко в Средна Азия. Ердоган отново започна да укрепва своето присъствие в тюркските държави, започна да прокарва турските интереси в Грузия, да се насочва към Афганистан, където също значителна част от населението има тюркски корени (етническите узбеки).
При това трябва да се забележи, че такива тенденции не се вписват в неоосманизма. Повечето територии, за които се говори, никога не са били в състава на Османската империя. В епохата на Студената война пантюркизмът и пантуранизмът са изкуствено поддържани в Турция, страна от НАТО, от страна на САЩ. В последните десетилетия, когато Ердоган започна да провежда все по-суверенна и самостоятелна политика, пантюркизмът съществено отслабна. И ето че отново са налице явни признаци на възраждането му. Но сега в друг контекст. Това вече не е под натиска на Запада, използващ Турция в голямата игра срещу континентална Русия, а лична инициатива на Ердоган.
Това стана особено забележимо след Карабах и на равнище имидж и в Турция, и в самия Азербайджан победата беше преписана изцяло на съюза Баку-Анкара. Всъщност решаващ фактор наред с добрата подготовка на Алиев за война беше съгласието за силовото възстановяване на териториалната цялост на Азербайджан от страна на Путин. Основните решения се вземаха именно в Москва. От Путин зависеше чий ще е Карабах.
По-рано Путин се разбра с предишния президент на Армения Серж Саркисян за частичното разблокиране на Карабахския проблем чрез предаване на пет района. По поддържания от Сорос и глобалистите Пашинян, устроил в Ереван цветна революция, анулира всички договорености. А с Путин не се прави така. Именно благодарение на политиката на Пашинян и в отговор на действията на проамериканското и прозападно лоби в Армения Путин взе решението за Карабах. Сега виждаме що за решение е било. То можеше да е напълно различно. И тук турско-азербайджанският съюз нямаше да направи нищо.
В много отношения така е и с турските позиции в Близкия изток, който всъщност след Византия е територия на османски контрол. И тук Ердоган води своята повече или по-малко успешна политика само защото Русия не му пречи.. При скорошния спор между Ердоган и Запада, когато през юли 2016 година Западът и ЦРУ се опитаха изобщо да го свалят, именно дискретната поддръжка на Москва позволи на Анкара да укрепи суверенитета си.
Но тази политика на Москва, която си затваря очите пред много неща в Сирия, Либия, Ирак и сега в Азербайджан, не е следствие от нашата слабост, а резултат от далеч отиващи геополитически сметки. Русия гради многополюсен свят, стреми се максимално да ограничи територията на едноличната хегемония на САЩ. И амбициозният Ердоган на практика съдейства за това. Но всичко това ще работи до определени граници.
Такава граница е и военното партньорство на Анкара с русофобски Киев и твърде гръмогласното тръбене за турско-азербайджанския съюз (забравяйки за Москва, където всъщност се решава всичко), активизацията на пантюркизма в Средна Азия. С изключение на украинското направление, което Анкара изобщо трябва да обърне (колкото по-бързо, толкова по-добре), останалите вектори на турската политика може да се се продължа - но не от името на НАТО и при щателно съгласуване на червените линии с Русия.
Навлизането на Турция в Средна Азия вече не е османизъм, а определена версия на турското евразийство. Москва теоретично няма нищо против това, но турското евразийство трябва да бъде съгласувано с руското евразийство. Все пак Казахстан, Киргизстан и Узбекистан не са просто съюзници на Русия, а членове на различни икономически и военни структури. Турция напълно може да се присъедини към тях и да действа в общ тон с Русия.
Това е единственият начин за уреждане на арменския въпрос, в края на краищата Русия е отговорна за Ереван. Следвоенната конструкция на региона трябва да взема предвид интересите на всички страни. Включително и на Иран, който някак си го забравиха в Карабахската война. А напразно.
Евразийството е доста важна идеология именно защото няма догми. Нейните относителни неопределеност и откритост са нейни достойнства, а не недостатъци. Русия е “хартланд”, полюс в Евразия и географска ос на историята. Тя е основният фактор при всякакви ефективни геополитически конструкции.
Ако Анкара избере многополюсния свят, то добре дошла в клуба и нека да се обсъждат желанията на всички страни. Ако става дума за еднолична имперска експанзия и обслужване на интересите на НАТО, това е не просто неконструктивно, а самоубийствено.
Русия на свой ред е време да обърне особено внимание на потенциала на евразийската доктрина, както в идеологически, така и в геополитически смисъл. Без идеология и опирайки се на чист прагматизъм, ние няма да създадем дълготрайни интеграционни проекти.
Превод: В. Сергеев