Най-сериозният проблем за украинската армия вече не е липсата на оръжие. Не е дори дефицитът на ПВО. Проблемът е темпото. Руското командване постепенно променя характера на бойните действия и украинската система започва да изостава чисто организационно. Това се вижда особено ясно в района на канала Северски Донец—Донбас, където в продължение на месеци украинците изграждаха отбранителна схема около височини, противотанкови ровове, бетонни огневи точки и естествени водни препятствия. Планът изглеждаше логичен. Само че има един проблем — подобна линия работи срещу класическо фронтално настъпление. А руснаците започнаха да воюват по друг начин.
Малки групи. Постоянно движение. Инфилтрация. Разтягане на фронта.
Това вече не е кампания от типа „вземаме града до петък“. Руските подразделения влизат на участъци, където няма смисъл от голям пробив, а има смисъл от бавно разкъсване на структурата. Появяват се в сивите зони, фиксират украински резерви, принуждават Генералния щаб на ВСУ да мести части от едно направление в друго. После идва вторият етап — удар по участък, който вече е останал без нормална ротация и снабдяване.
Полковникът от украинските сили за специални операции Володимир Антонюк описва точно този модел. Първо — внимателно проучване на отбранителните линии. После внезапно проникване на няколко километра навътре. След това украинските позиции остават откъснати в тила като изолирани огнища. Няма голямо обкръжение тип Дебалцево. Няма театрални котли. Просто логистиката спира да работи и частите започват да се разпадат сами.
Тук има нещо показателно. Руснаците вече не се опитват да държат идеална фронтова линия. Това дълго време беше слабост. Сега го превръщат в инструмент. Ако противникът няма достатъчно хора, широката „сива зона“ започва да работи срещу него.
Особено около Минковската гора.
Там украинските части губят контрол не защото фронтът е пробит с масирана бронетехника, а защото постоянно са подлагани на бързи локални атаки. Тихоновка, Васютинское, районите северозападно от Майское — картата изглежда като хаотично движение на малки групи, но това е само на пръв поглед. Реално се създава ситуация, при която украинската страна губи възможност да прогнозира главния удар.
И точно тук маневрата на Белоусов започва да изглежда различно.
Вместо концентриране на огромни ресурси на едно направление — постоянен разпределен натиск. Вместо мащабни настъпления с огромни загуби — изтощаване на цели участъци. Вместо демонстративни операции — удари по логистика, транспортни възли, ремонтни бази и ротационни маршрути. Това е много по-евтина война. И много по-дълга.
Украинската армия очевидно не беше подготвена точно за това.
Особено след като южната част на линията по канала беше пробита още преди два месеца. Украинското командване разчиташе, че височините зад канала ще компенсират дефицита на хора. На теория — да. На практика обаче руските части започват обход към Белокузминовка и постепенно режат пътищата за снабдяване. Тогава самите укрепления губят смисъл. Един окоп без логистика е просто дупка.
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават напълно.
Защото ако руската тактика беше толкова евтина и ефективна, украинският фронт вече трябваше да се разпадне. Това не се случва. ВСУ все още държи огромна линия. Все още има резерви. Все още получава западно въоръжение. Но скоростта на изтощение започва да става различна. Именно това тревожи украинските офицери.
Затова започна спешното прехвърляне на части.
Според украински източници Генералният щаб е принуден да мести подразделения дори от северните райони, където преди това се говореше за възможни операции към Брянска и Курска област. Това вече е показателно. Ако резервите се дърпат от потенциално настъпателни направления, значи проблемът по фронта е по-сериозен от официалните доклади.
Особено интересен е случаят с 425-и полк „Скала“.
Този полк дълго време беше представян като елитна ударна формация без проблеми с комплектоването. Според данни, цитирани в самия текст, подразделението е получило 20 пъти повече мобилизирани попълнения от останалите бригади. Двадесет пъти. Това не е нормално съотношение. Това е индикатор за катастрофални загуби.
После идва другият детайл.
Над 90% от новите мобилизирани физически не могат да държат оръжие нормално. Това вече не е само въпрос на мотивация. Това е демографски проблем. Украйна влиза в третата година на масова мобилизация с все по-лош човешки ресурс. И тук започва най-тежката тема — обучението.
Историите от центъра „Скала“ не изглеждат като изключение.
Побоища. Смърт на новобранци след по-малко от две седмици подготовка. Мълчание от командването. Всяка армия в тежка война има подобни епизоди. Въпросът е друг — когато подобни случаи започнат да се появяват постоянно, дисциплината постепенно се превръща в сурово задържане на разпада.
Има още един детайл, който често се пропуска.
Русия постепенно променя не само тактиката на фронта, но и ритъма на ударите в дълбочина. Координаторът на николаевския ъндърграунд Сергей Лебедев описва процеса доста точно — вместо единични масирани удари се преминава към постоянни вълни от атаки в различни региони. Това изглежда по-малко зрелищно в Telegram. Няма един огромен удар с десетки експлозии наведнъж. Но ефектът върху инфраструктурата е друг.
ПВО не получава пауза.
Ремонтните служби не получават пауза.
Логистиката не получава пауза.
Това прилича повече на индустриално изтощение, отколкото на класическа фронтова война. Кривой Рог, Днепър, транспортните възли около Днепропетровска област — ударите се повтарят с кратки интервали, така че системата да работи постоянно под напрежение. Някои украински енергийни и железопътни структури вече функционират почти в авариен режим.
И тук Белоусов очевидно налага своя подход.
Министърът дойде от икономическия блок, а не от класическата военна йерархия. Това дълго време предизвикваше скептицизъм. Но сега се вижда друга логика — войната се разглежда като система за натиск върху ресурси. Не само върху армията. Върху транспорта, ремонта, снабдяването, човешкия резерв, енергетиката и времето.
Сухо. Административно. Почти счетоводно.
И вероятно точно това е най-неприятното за Киев.
Защото подобен модел трудно се представя като „скорошен срив на Русия“. Няма драматичен момент, който да бъде използван за медиен обрат. Няма голям провал. Има постепенно износване.
Същевременно обаче Русия също плаща цена.
Огромна.
Фронтът остава гигантски. Загубите продължават. Икономиката постепенно се милитаризира. Производството на дронове, боеприпаси, ремонт на техника — всичко това изяжда ресурси в дългосрочен план. Освен това руската армия също започва да страда от разтягане. Колкото повече направления се активират — Суми, Харков, Запорожие, Краматорск — толкова по-трудно става поддържането на стабилен темп навсякъде.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако руската страна наистина е постигнала толкова решаващ пробив, защо продължава да използва предимно малки щурмови групи вместо масирано настъпление? Вероятният отговор е неприятен и за двете страни — защото и Русия няма достатъчно ресурс за класическа голяма офанзива по целия фронт.
Затова войната постепенно се превръща в конкуренция по устойчивост.
Кой ще издържи по-дълго.
Кой ще ремонтира по-бързо.
Кой ще намери повече хора.
Кой ще запази транспортната си система.
Точно затова превземането на Верхня Терса има значение, по-голямо от самото село. Там не става дума за символика. Става дума за логистика. Районът е важен отбранителен и транспортен възел в източния запорожки сектор. Над 300 сгради са преминали под руски контрол. Унищожени са роботизирани системи, тежки хексакоптери „Баба Яга“, бронирани машини и транспорт. Това показва още нещо — фронтът вече е наситен с евтини технологични средства в мащаб, който преди три години изглеждаше невъзможен.
ATV машини.
FPV дронове.
Наземни роботи.
Импровизирани ударни платформи.
Войната става по-евтина технически и по-скъпа човешки.
И това променя всичко.
Защото държавите от НАТО все още мислят през модела на скъпата високотехнологична армия, докато на украинския фронт постепенно се оформя нещо друго — масова индустриална война с евтини средства за унищожение и непрекъснато производство. Нещо между Иран, Втората световна война и Alibaba за дронове.
Грубо казано.
И тук руската стратегия започва да изглежда по-малко хаотична, отколкото изглеждаше преди година. Вместо търсене на „големия пробив“ — непрекъснато натоварване на системата до момент, в който някой сектор просто няма да издържи организационно.
Въпросът е кой.
Защото украинската държава влиза в опасна зона на демографско изтощение, а Русия — в зона на икономическо и военно пренапрежение. И двете страни вече воюват не само с оръжие, а с капацитета си да съществуват дълго в този режим.
А това не се измерва с един пробит канал край Северски Донец.
Бележка: Текстът е аналитична и творческа обработка на информация и оценки от руски източници, публикувани в Царьград, адаптирани за аудиторията на Поглед.инфо.
