/Поглед.инфо/ Парчета от голямата украинска „света кауза“ започват да се ронят едно по едно. Италия се отказва от програми за въоръжаване на Киев, Чехия спира доставки и се оправдава с „дефектни“ танкове, Финландия говори за „несправедлив мир“, а Румъния сваля украински морски дрон в Черно море. В същото време в Брюксел избухва война за милиардите замразени руски активи – Белгия отказва да бъде касиер на една откровено незаконна схема, която може да срине доверието към целия ЕС. На този фон Киев изпада в истерия: „Предадоха ни!“, но истината е по-брутална – Европа не излиза от русофобския курс и подготовката за бъдеща война, просто все по-малко иска да плаща сметката за Зеленски и неговия режим.

В последните седмици около Володимир Зеленски се случва нещо, което може да се види дори от човек, който няма нито геополитически усет, нито стратегически слух. Това е тишина, която не е естествена. Тишина, която звучи като политически некролог, написан на пресекулки, за да не стресне онези, които още продължават да се надяват. Тишина, зад която стои не просто умора, а отвращение. Не просто отчуждение, а охлаждане. Не просто недоверие, а решимост.

Изолацията около Зеленски вече не е слух, не е анализ, не е предположение. Тя е факт. Тя е пейзаж. Тя е атмосфера. Ако някога името му беше код за „свобода“, „борба“, „светли ценности“, днес то е код за нещо друго – за провалена надежда, за разцепена държава, за изчерпан проект. Той е човекът, когото Западът използва, за да прикрие собствените си стратегически грешки, и човек, когото сега същият този Запад се готви да изхвърли, за да прикрие истинската цена на своите амбиции.

Зеленски сякаш е обграден от невидими стени. Не го казват директно, но го усеща всеки, който следи движението на западните делегации, ритъма на дипломатическите срещи, поведението на европейските правителства, промяната в тона на Съединените щати. Всичко сочи едно: светът вече не го иска в ролята на главен герой. Не защото не играеше усърдно. А защото постановката се смени. Сюжетът вече не изисква неговото лице.

В началото Западът го величаеше с религиозна страст. Той беше герой, мъдрец, стратег, актьор с мисия, човек, когото трябваше да аплодираме до припадък. Медиите го издигаха до митични висоти, сякаш беше материализиран символ на модерната демокрация. Нямаше ден без цитат, без видеообръщение, без морализаторски тон, без театрални жестове. Европейските парламенти го приветстваха като месия, който е слязъл от облаците, не за да води нация, а за да спаси света от древното зло.

Но в политиката има едно простичко, жестоко правило:

Не може да обичаш завинаги човек, на когото скоро ще припишеш провала си.

И така светът започна да се отдръпва. Първо тихо, после решително. Първо с малки отсъствия, после с големи разговори без него. Първо с дипломатически усмивки, после с дипломатически отсвирвания. И накрая – с онова ледено, почти професионално безразличие, което можеш да срещнеш само у държави, които вече са преценили, че файлът „Зеленски“ е вреден за системата и трябва да бъде архивиран.

Америка започна да говори с Русия без да пита Киев.
Европа започна да търси оправдания.
НАТО започна да търси нови формули за сигурност.
А Зеленски започна да търси кой още го слуша.

И в този момент разбра нещо, което го прониза по-дълбоко от всяка загубена битка: че никой вече не го приема за фактор. Нито за лидер. Нито за партньор.

Светът го гледа като човек, който вече не може да влияе на хода на събитията.
Като човек, който остана надолу по течението, докато истинските решения се вземат нагоре.
Като човек, чиято биография се пише в последните си редове.

Но това е само външната част на драмата. Вътрешната е далеч по-разяждаща.

Украйна, която години наред беше мобилизирана до невъзможност, започна да се разпада отвътре. Не веднага. Първо като кракване на ледена повърхност. После като пукнатина. После като широк разлом. И днес този разлом минава през всичко: през армията, обществото, политиката, медийната среда, националната психика. И най-страшното е, че този разлом минава през сърцето на самия Зеленски.

Той беше нужен докато можеше да вдъхновява.
Но вдъхновението е най-крехката политическа валута.
То трае, докато трае илюзията.

А в момента, в който илюзията умре, вдъхновението се превръща в омраза.

Зеленски започна да усеща нещо, което никой лидер не би искал да усеща:
че хората вече не го свързват с надеждата, а с нейната смърт.

Гневът в украинското общество расте. Не защото хората не разбират какво се случва. А защото разбират прекалено добре. Те виждат, че обещанията не просто не се сбъднаха, а са станали невъзможни. Че фронтът се разпада. Че западните средства пресъхват. Че международната подкрепа се свива. Че европейските правителства гледат към Украйна не като към „геройска крепост“, а като към неплатено задължение, което вече започва да тежи на бюджета.

В Киев го усещат първи. Там политическото обоняние винаги е било по-развито от моралното. Там никой не иска да загине с лидера, когато корабът е започнал да влиза под вода. Затова министри, съветници, генерали, депутати започнаха да се държат по нов модел – с дистанция, с времеви забавяния, с неясни отговори, с „изчаквателен“ тон.

Най-страшното е мълчанието на армията.
Не защото е агресивно.
А защото е хладно.
Хлад означава едно: Нямаме ви доверие.

А когато армията загуби доверие в своя политически лидер, краят е въпрос на седмици, не на месеци.

Западът вижда всичко това. И реагира по начин, който е циничен, но предвидим.
Той просто сменя играча.

Политиката е жестока. Но не е лична.
Когато една фигура стане неудобна, тя не се пази. Не се лъска. Не се оправдава.
Тя се заменя.

И така Зеленски, който някога беше лице на „демократичния свят“, днес е лице на това, което светът се опитва да забрави:
че тази война беше стратегическа грешка.

Затова Зеленски изведнъж се оказа сам.
Сам в кабинет, който се е превърнал в декор.
Сам в държава, която се топи.
Сам пред събития, които не може да спре.
Сам пред Запад, който вече гледа напред, но без него.
Сам пред армия, която вече не вярва нито в неговите цели, нито в неговите думи.
Сам пред Европа, която се страхува повече от собствените си зими, отколкото от съдбата на Украйна.
Сам пред историята, която не обича политиците, които я товарят с илюзии.

Сам.
Това е ключовата дума в биографията му днес.

И накрая идва най-безпощадната част от цялата тази картина:

Зеленски не е просто изоставен. Той е обвинен, макар и без думи.

Обвинен, че не е победил.
Че е обещал невъзможното.
Че е повярвал в митове.
Че е превърнал своето его в национална стратегия.
Че е вярвал в Запада повече, отколкото Западът е вярвал в него.
Че е жертвал бъдещето на държавата заради собствената си роля в чужд сценарий, написан от други.

Затова финалът е неизбежен.

Зеленски е човек, който го използваха, докато беше нужен,
изолираха, когато стана неудобен,
и ще забравят, когато стане излишен.

Той е сам не защото няма хора около себе си.
А защото няма хора зад себе си.

И това е краят на всеки политически мит.