/Поглед.инфо/ "Ню Йорк Таймс" публикува колонка на бившия министър на отбраната на САЩ Робърт М. Гейтс, който заемаше този пост от 2006 до 2011 г. (т.е. под ръководството на републиканеца Джордж Буш и демократа Барак Обама) и е офицер от специалните служби от старата, от разцвета на Студената война , закалка. Текстът е посветен на обновяването, изисквано от американската външна политика в съответствие с предизвикателствата на времето, и още в първата му теза се посочва необходимостта от затягане на натиска - не върху геополитическите опоненти, както би могло да се очаква, а върху най-близките съюзници.
Гейтс се фокусира върху две държави, които започнаха да си позволяват твърде много. Говорим, разбира се, за Германия и Турция. Бившият министър отделно подкрепи санкциите, наложени срещу Анкара онзи ден, като уточни, че това не е нищо повече от „добро начало“.
Ако перспективите за ФРГ в светлината на действията на бъдещата администрация все още не са съвсем ясни, вече можем да говорим с увереност за Турция: тя ще бъде изправена пред трудни времена, през които ще трябва да защити правото си на суверенна политика.
Миналата седмица Вашингтон наложи лични санкции срещу Исмаил Демир, ръководител на секретариата на турската отбранителна индустрия, и трима други служители за придобиването на руски системи за противовъздушна отбрана С-400 в страната.
Това е болезнен удар за Анкара. Въпросът е не само в това, че Демир е един от най-близките сътрудници на турския президент. По-важното е, че военно-индустриалният комплекс на Турция, в развитието на който Ердоган лично е вложил много усилия, критично зависи от сътрудничеството със Запада - по въпросите на лицензирането и поради доставката на компоненти.
Предупредителните камбанки за Анкара бият отдавна. В продължение на много месеци базовият договор с Пакистан за доставка на турски военни хеликоптери T129 е на ръба на провала - и всичко това поради блокирането от американците на лиценза за двигателите, с които са оборудвани машините.
Канадците спряха доставките на своите електроннооптични системи, използвани за безпилотните самолети Bayraktar TB2, които шумно се проявиха по време на неотдавнашния конфликт в Нагорни Карабах. Германия прекъсна кислорода за серийното производство на танкове Altay, поради което турските власти я обвиниха в нарушаване на договорните задължения.
Санкциите, наложени от САЩ срещу Исмаил Демир като ръководител на съответното ведомство, несъмнено ще увеличат трудностите пред индустрията, тъй като турците не се справят много добре със заместването на вноса.
По-лошото е, че С-400 далеч не е единственият препъни камък в отношенията му с Вашингтон и други западни столици. В продължение на няколко години турското ръководство успя да натрупа куп разногласия и кавги с почти всички партньори.
Същият Робърт М. Гейтс припомни в статията си, че освен всичко друго Турция „трябва да носи отговорност за действия в Либия, Източното Средиземноморие и Сирия“, тъй като те „противоречат на интересите на други съюзници от НАТО и усложняват усилията за постигане на мир“. ...
Освен това въпросът е не само в съдържанието на съществуващите противоречия, но и във формата, в която Анкара декларира своята позиция. Това често става в обидн - ако не и грубиянска - форма за контрагентите. По този начин турското ръководство не само се скара с почти всички наведнъж, но и създаде и вдъхнови редица световни лидери с дълбоко лична мотивация да покажат на Ердоган къде зимуват раците.
Изключителната рискованост - или по-скоро обречеността - на подобна политика на Турция е очевидна отдавна. Въпросът беше единствено по отношение на това кога ще се наложи да се отговоря сериозно за множеството предизвикателства.
Очевидно този момент е дошъл - и Западът, оставяйки настрана съществуващите вътрешни напрежения, започва да предприема консолидирана офанзива срещу Анкара с цел да я накаже за извършените вече стъпки и да я принуди към безспорно подчинение на „старшите другари“ в бъдеще.
И това е най-големият проблем на Реджеп Тайип Ердоган сега.
Теоретично може да се приеме вариант на пазарлък, когато Турция ще направи някои отстъпки на държавите по въпроса за С-400. Но в действителност практически няма шанс за това.
Вашингтон не се нуждае от отделни индулгенции - той се нуждае от безусловната капитулация на Анкара.
Ако за Западна Европа желанието да се накаже скандалистът Ердоган се основава до голяма степен на емоционална основа (той твърде много омръзна на всички със своята агресивна и гръмогласна безпардонност), то за глобалистите, завръщащи се в Белия дом, това е въпрос на чист прагматизъм иу може да се каже, от направо жизненоважно значение.
Западното единство с безусловното върховенство на САЩ се руши пред очите ни. За да възстановят дисциплината във вътрешните редици, те се нуждаят от показателен пример за въвеждане на порядък. Турция в този смисъл е най-удобната цел, тъй като всички останали могат да се обединят срещу нея - и след това да минат към другите "ренегати".
Несъмнено президентът Ердоган е наясно с тези - много мрачни - перспективи (включително и за него лично) и в резултат на това – в безполезността дори и на най-малките отстъпки пред Вашингтон. Това се потвърждава от изявлението на Исмаил Демир, че санкциите на САЩ няма да засегнат споразуменията на страната му с Русия относно С-400.
Но дали Турция ще има достатъчно сила да издържи на натиска, който ще се натрупва от всички страни наведнъж и ще се превърне в много сериозно изпитание за силата на националната икономика?
Това автоматично повдига въпроса за геополитическите сили, към които Ердоган може да се обърне за помощ в конфронтацията си със Запада.
Миналата седмица - след налагането на американски санкции срещу Турция - на голямата си пресконференция Владимир Путин коментира руско-турските отношения. Той, отбелязвайки съществуващите разногласия, много ласкателно характеризира Ердоган и го нарече човек, който „държи на думата си“ и „не не си върти опашката“. В същото време руският лидер добави, че праволинейността на турския му колега при отстояването на националните интереси всъщност е „елемент на предсказуемост“.
Трудно е да се оценят изявленията на Путин, освен като готовност да подаде ръка за помощ на турското ръководство.
Само че, след като я приеме, Анкара ще направи още една крачка от Запада към укрепване на връзките с Русия - и по този начин ще намали способността си да балансира между интересите на великите сили, провеждайки политика, независима от всички.
Но нищо не може да се направи по този въпрос: в продължение на много години Турция действаше във външната политика с грацията на слон в магазин за стъклария, пренебрегвайки предупрежденията за опасността и недалновидността на подобен подход. Сега изглежда, е дошъл моментът да си плати за това.
Превод: ЕС