Самият план е изрисуван на десетки страници, но основните му положения са много прости и в много отношения са елементарна легитимация на съществуващото статукво. Еврейските селища на Западния бряг са официално част от Израел, подобно на долината на река Йордан (палестинските територии ще бъдат свързани с Йордания по два специално изградени пътя).
Изгубената земя за палестинците се компенсира от територии в пустинята Негев, които трябва да се превърнат в индустриален и селскостопански клъстър за пренаселената ивица Газа. Ивица, която остава в рамките на палестинската държава - но преди това от палестинците се изисква по някакъв начин да обезоръжат “Хамас”. Самият Йерусалим остава израелски и е признат за столица на държавата, а няколко арабски квартала се сливат с близкото предградие Абу Дис, получават името “Ал-Кудс” и се превръщат в столица на демилитаризираната държава Палестина.
Не е странно, че самите палестинци и симпатизиращите им либерални експерти не харесаха този план. „Условията за капитулация и мирният план не са едно и също нещо“, пише бившият израелски дипломат Даниел Леви. “Но дори и условията за капитулация имат по-голям шанс да се изпълнят, ако са написани така, че да запазят достойнството у загубилата страна”, допълва той. Всъщност планът е капитулация без запазване на достойнството.
На палестинците се предлага да им останат едва 70% от териториите, които сега имат статут на „окупирани от Израел“. Което от своя страна представлява 15% от историческата Палестина - основните водни ресурси и земеделските земи от които са в Държавата Израел. И като компенсация за тези загуби и за унижението палестинците ще получат инвестиции от 50 милиарда долара.
Очевидно интересите на палестинците не интересуват особено американския президент . И има както субективни, така и обективни причини.
Субективната са възгледите и интересите на Тръмп. Както правилно заявява един от авторите в The New York Times, „сделката за Тръмп е по-скоро подарък за Нетаняху и опит на държавния глава да спечели гласовете на евреите във Флорида, а не на палестинските сърца в Рамала“.
И в тези приоритети няма нищо странно - настоящият стопанин на Белия дом по начало се позиционира едва ли не като най-произраелския президент в последно време и наистина трябва да спечели изборите през 2020 г., за да покаже на всички, че е най-добрият, най-успешният американски президент в последно време.
Обективната причина е, че Палестина е губещият в конфликта. Системно губеща страна. Така че, според всички неписани закони на международните отношения, тя трябва да подпише мира при условията на победителя. Както го казва Нетаняху - „реалистични условия“.
Отказът от подписване на мир само влошава положението на палестинците, като им пречи да се примирят с реалността и вместо да се съпротивляват, да предприемат курс към развитието на това, което им е останало. Възпитанието на следващото поколение палестинци да не е в омраза, а в палестинска държава. Опитват да обяснят на палестинското ръководство, че ако днес не се съгласи с условията на Тръмп, утре ще получи дори по-малко.
Вярно е, че тази на пръв поглед правилна концепция има един важен недостатък: по някаква причина нейните апологети са уверени, че палестинското ръководство е насочено към постигането мира и създаването на палестинска държава в рамките на компромисни граници. Това не е така. Ръководството на Палестинската власт е свикнало да живее за сметка на някой друг (тоест за европейски, американски и арабски пари), а също и да не отговаря за нищо.
Ако те оглавят не съпротива, а държавата, тогава ще бъде необходимо да спрат разграбването на тази помощ и да поемат отговорност за социално-икономическото развитие на получените територии - а палестинските лидери не са в състояние да се занимават с административни дейности. Това означава, че те няма да бъдат лидери на новата държава много дълго. Ето защо Махмуд Абас и неговите привърженици категорично не са готови да напуснат настоящата си зона на комфорт.
Ето защо би било лесно да се предположи, че Махмуд Абас и палестинците биха били изключително критични към всеки арабско-израелски план за мир, който ще се основава на принципите на прагматизма и статуквото. Че те ще го отхвърлят по същество. И защо тогава да се полагат усилия, отчитайки в тях интересите на Рамала и да се предприемат опити да се угоди на палестинския народ? Ако Доналд Тръмп се интересува от мнението на арабите, то не е на тези в Рамала, а на тези в Рияд, Абу Даби, както и в Кайро и Аман.
Първите две държави трябваше да финансират сделката на века и да убедят Махмуд Абас по затворените канали да не се съпротивлява, а Египет и Йордания, като съседни страни на Израел, с които Тел Авив има дипломатически отношения, трябваше да дадат на плана повече или по-малко неутрална реакция, за да има някаква минимална допустимост в арабския свят.
Не се получи. Арабските медии са възмутени - те изискват от палестинското ръководство „да спре да изпълнява ролята на изпълнител по сигурността“ за израелските власти и да се саморазпусне. Турция и Иран вече започнаха да използват арабския гняв, приканвайки мюсюлманския свят да се обедини (естествено, под собствения им флаг), за да се бори с плана на Тръмп.
Що се отнася до Русия, Москва засега си е взела пауза и „изучава плана“. Възможно е Кремъл да продължи да се дистанцира от пожара, разгръщащ се около предложението на Тръмп. Поне това би била най-разумната политика. И не става дума, че Русия може едновременно да поддържа добри отношения с араби, израелци и Тръмп. И не, че Тръмп, налагайки срамна капитулация на арабите, убива остатъците от американското влияние върху арабските общества. А за това, че принципът за легитимиране на статуквото, предложен от американците, създава интересен и полезен прецедент за Русия за решаване на кримския проблем.
Москва вече използва косовския прецедент, за да се обедини отново с полуострова - и е възможно след известно време палестинският прецедент да бъде използван в руско-европейски споразумения за международно признаване на руския суверенитет над него.
Превод: В. Сергеев
