Светът, който се оказа по-кратък, отколкото изглеждаше
Има нещо любопитно в начина, по който говорим за последните тридесет години. Почти винаги ги описваме като начало на нова епоха. По-рядко си задаваме въпроса дали не са били край на стара. Разликата изглежда малка, но всъщност променя всичко.
След края на Студената война светът действително изглеждаше различен. Старите идеологически граници се разпадаха. Капиталът се движеше свободно. Производството се разпръскваше по цялата планета. Китай произвеждаше, Европа потребяваше, Америка финансираше. Контейнерите се превърнаха в символ на новата епоха така, както някога железниците бяха символ на индустриалния век.
Тогава започна да се появява едно особено убеждение. Не беше официална доктрина. Никой не го формулираше пряко. То просто постепенно проникна в начина, по който политиците, икономистите и медиите започнаха да говорят за света. Убеждението, че пазарът е станал по-важен от държавата.
На пръв поглед това изглеждаше напълно логично. Корпорации с бюджети, надхвърлящи икономиките на десетки държави. Финансови пазари, способни за дни да накажат цели правителства. Международни институции, които все по-често определяха правилата, а националните парламенти просто ги изпълняваха. В определен момент започна да изглежда, че държавата постепенно се превръща в административно приложение към глобалната икономика.
Странното е, че точно когато тази представа достигна своя връх, започнаха да се появяват първите пукнатини.
Първоначално почти никой не им обърна внимание. Финансовата криза от 2008 година беше представена като авария. После дойдоха търговските конфликти между Съединените щати и Китай. След това пандемията. После войната в Украйна. След това санкциите, енергийните кризи, битката за микрочиповете, ограниченията върху технологиите, връщането на индустриалните субсидии и разговорите за стратегическа автономия.
Всяко събитие поотделно изглеждаше обяснимо. Всички заедно започват да изглеждат като част от един по-голям процес.
Любопитното е, че този процес не започна в Москва или Пекин. Не започна в държавите, които традиционно обвиняват в прекомерен държавен контрол. Започна в самото сърце на системата, която най-дълго защитаваше идеята за свободния глобален пазар.
Американската държава започна да говори за индустриална политика. Европейските правителства започнаха да говорят за икономически суверенитет. Думи, които до вчера звучаха като остатък от XX век, постепенно се върнаха в речника на XXI век.
Тук започва въпросът, който ме занимава повече от самия спор между пазара и държавата. Възможно ли е да сме разбрали погрешно последните тридесет години?
Защото колкото повече човек се връща назад, толкова по-трудно става да открие исторически период, в който пазарът действително е съществувал самостоятелно. Британската търговска мощ през XIX век стои върху британския флот. Следвоенният икономически ред стои върху американската мощ. Дори най-свободните пазари в историята винаги са имали зад себе си някаква политическа конструкция, която ги защитава, охранява и организира.
Тогава може би въпросът не е защо държавата се завръща. Може би въпросът е защо толкова дълго говорихме така, сякаш я няма.
Когато географията се върна в икономиката
Дълго време изглеждаше, че пространството губи значение. Не в буквалния смисъл, разбира се. Корабите продължаваха да плават, влаковете продължаваха да се движат, контейнерите продължаваха да прекосяват океаните. Но в представите на политическите и икономическите елити географията постепенно започна да се превръща в техническа подробност. Разстоянията се скъсяваха. Комуникациите се ускоряваха. Производството можеше да бъде разположено на един континент, проектирано на друг и финансирано на трети. Това създаде усещането, че старият свят на територии, граници и пространства отстъпва пред свят на мрежи.
Колкото повече се утвърждаваше тази представа, толкова по-малко внимание се обръщаше на нещо съвсем елементарно. Всяка глобална система остава зависима от конкретни точки върху картата. Не от абстрактни пазари, а от пристанища, проливи, железопътни възли, електроцентрали, находища, заводи и морски маршрути. Световната икономика изглеждаше безгранична, но всъщност беше концентрирана в удивително малък брой стратегически точки.
Това стана видимо едва когато системата започна да изпитва напрежение.
Пандемията не унищожи глобализацията. Тя просто освети нейната конструкция. Изведнъж милиони хора разбраха, че цели отрасли зависят от няколко фабрики, разположени на хиляди километри. Че прекъсването на една производствена линия може да създаде проблеми в десетки държави. Че липсата на един дребен компонент е способна да спре завод, който струва милиарди.
Тогава започна да се случва нещо още по-интересно.
Държавите започнаха да гледат на икономиката по начин, по който не я бяха гледали от десетилетия. Не като на пазарна система, а като на въпрос на сигурност.
Полупроводниците престанаха да бъдат просто индустрия. Те се превърнаха в стратегически ресурс. Енергетиката престана да бъде просто бизнес. Тя се превърна в геополитически инструмент. Пристанищата, телекомуникациите, логистиката и редките метали постепенно започнаха да напускат сферата на чистата икономика и да навлизат в сферата на държавната стратегия.
Любопитното е, че тук не става дума за връщане към някаква стара идеология. По-скоро става дума за завръщане към стара реалност. Защото географията никога не е изчезвала.
Тайван не е станал по-важен вчера. Ормузкият пролив не е придобил значение през последните години. Суецкият канал не е открит наново. Тези места винаги са били важни. Разликата е, че в епохата на глобалния оптимизъм мнозина престанаха да мислят за тях като за потенциални точки на напрежение.
Сега те отново се виждат. И колкото повече се виждат, толкова по-трудно става да се поддържа старата представа за един свят, управляван предимно от икономическа рационалност.
Тук се появява още едно противоречие. Глобализацията беше представяна като процес, който постепенно ще намалява значението на държавите. Но всеки сериозен сблъсък през последните години произвежда точно обратния резултат. Вместо да отслабва държавата, той я прави по-видима. Вместо да измества политиката, я връща в центъра на събитията.
Колкото повече растат рисковете, толкова по-често обществата започват да очакват решения не от пазара, а от държавата. Това само по себе си не доказва нищо. Но поставя въпрос, който става все по-труден за избягване.
Възможно ли е глобалният пазар да е бил продукт на един необичайно стабилен исторически период, а не естественото бъдеще на човечеството?
Кой всъщност имаше нужда от глобалния пазар
Понякога големите исторически промени стават видими не когато се появи нещо ново, а когато започне да се променя отношението към нещо, което доскоро е изглеждало напълно безспорно. През последните десетилетия глобалната икономика беше именно такава безспорна реалност. Почти никой не поставяше под съмнение посоката. Производството се разполагаше там, където разходите бяха по-ниски, капиталът търсеше по-висока доходност, а държавите все по-често се състезаваха помежду си за инвестиции, технологии и достъп до международните пазари. Самият успех на този модел създаде усещането, че той не е исторически етап, а естествено състояние на света.
Може би именно затова промените през последните години изглеждат толкова необичайни. Не защото международната търговия е изчезнала или защото световната икономика се е разпаднала, а защото на места започна да се появява предпазливост към процеси, които доскоро се приемаха почти автоматично като положителни. Разговорите за производствени вериги постепенно започнаха да се преплитат с разговори за сигурност. Дебатите за енергията започнаха да излизат извън рамките на цените и пазарите. Технологиите все по-често се обсъждат не само като двигател на растежа, а и като въпрос на стратегическо значение.
Любопитното е, че подобни настроения се появяват в държави с различни политически системи, различни икономически модели и различни исторически традиции. Това не означава непременно, че всички вървят в една посока. По-скоро създава впечатлението, че зад видимите различия започват да се натрупват сходни въпроси. Доколко е разумно една икономика да зависи от производство, намиращо се на другия край на света? Доколко е безопасно критични технологии да бъдат концентрирани само на няколко места? Доколко устойчив е един модел, ако функционира безпроблемно единствено в условията на продължителна международна стабилност?
Подобни въпроси не водят непременно до еднозначни отговори. Те обаче постепенно променят начина, по който се гледа на самата глобализация. В един момент тя беше възприемана почти като самостоятелна историческа сила, способна постепенно да преобразува държавите, икономиките и дори политиката. Днес все по-често вниманието се насочва към условията, които са направили този процес възможен. А когато погледът се насочи натам, на преден план започват да се появяват фактори, които дълго време оставаха на заден план – държави, институции, армии, енергийни системи, транспортни коридори и цели географски пространства.
Колкото повече се вглеждаме в тях, толкова по-трудно става да разглеждаме пазара като напълно самостоятелен свят. Не защото пазарът е загубил значение, а защото постепенно започват да се виждат конструкциите, върху които той е изграден. А когато човек започне да вижда конструкцията, неизбежно започва да се интересува не само от самата сграда, но и от нейните основи.
Защо държавата така и не си тръгна
Колкото повече се говори за завръщането на държавата, толкова по-често се улавям да се връщам към един по-стар въпрос. Кога всъщност тя е изчезнала?
Самият израз създава особено усещане. Сякаш в някакъв момент държавата е напуснала историческата сцена, след което днес отново се появява на нея. Само че ако човек се вгледа внимателно в последните десетилетия, подобна картина започва да изглежда странна.
Дори в периода на най-силната глобализация никой не отменяше границите. Никой не премахна армиите. Никой не закри централните банки. Данъчните системи продължаваха да функционират. Правителствата продължаваха да определят законите. Изборите продължаваха да се провеждат. Международната търговия изглеждаше все по-свободна, но морските маршрути продължаваха да бъдат охранявани от конкретни държави. Световната финансова система изглеждаше глобална, но в основата ѝ стояха конкретни валути, емитирани от конкретни държавни институции.
Може би именно тук се крие едно от големите обърквания на последните десетилетия.
Държавата не изчезна. Промени се отношението към нея. В определен момент тя престана да бъде възприемана като главен герой на историята и започна да се разглежда по-скоро като административен механизъм, който трябва да осигурява добри условия за функционирането на пазара. Това беше голямата интелектуална промяна. Не институционална. Не политическа. Преди всичко интелектуална.
Любопитното е, че подобно отношение към държавата се среща рядко в по-дългата история на човечеството. Ако човек отвори хрониките на древните цивилизации, ще открие войни, династии, империи, въстания, данъци, армии, религии и търговски пътища. Ще открие владетели, градове и територии. Трудно ще открие общества, които възприемат пазара като основен организиращ принцип на света.
Дори през XIX век, който често се представя като златна епоха на свободната търговия, държавата присъства навсякъде. Железниците не се появяват във вакуум. Колониалните империи не възникват чрез пазарни механизми. Морските маршрути не се защитават от борсови индекси. Зад икономическото разширяване винаги стои политическа организация, способна да концентрира ресурси и да налага правила върху огромни пространства.
Вероятно затова понякога ми се струва, че последните тридесет години ще бъдат описвани от бъдещите историци по различен начин от днешните икономисти.
За икономистите те са период на глобализация.
За историците може би ще бъдат период на необичайно отслабване на държавното самосъзнание. Не на самата държава. На представата за нея. Това е различно.
Защото през цялото това време държавите продължаваха да вършат онова, което винаги са вършили. Те събираха данъци, контролираха територии, поддържаха армии, изграждаха инфраструктура и носеха крайната отговорност за обществения ред. Просто вниманието беше насочено другаде.
Може би затова кризите винаги действат толкова отрезвяващо.
Когато икономиката расте, обществата лесно започват да вярват, че сложните системи се управляват почти автоматично. Когато настъпи криза, внезапно става видимо колко много от тези системи зависят от политически решения.
През 2008 година финансовите пазари не спасиха себе си. По време на пандемията логистичните вериги не се стабилизираха сами. При енергийните кризи правителствата не изчезнаха от уравнението. При военните конфликти международната търговия не успя да замени геополитиката.
Тези събития не доказват нищо окончателно. Те просто напомнят за нещо старо, което периодично се забравя. Че зад всяка сложна система стои въпросът кой носи отговорност, когато нещата престанат да работят.
Колкото повече размишлявам върху това, толкова по-малко ми се струва, че наблюдаваме завръщане на държавата в буквалния смисъл на думата. По-скоро наблюдаваме завръщане на вниманието към нея. След десетилетия, през които погледите бяха насочени към пазари, корпорации, финансови потоци и технологични мрежи, историческият прожектор постепенно започва да осветява нещо, което през цялото време е било на сцената.
И може би точно тук се намира най-интересната част от въпроса.
Защото ако държавата не се завръща, а просто отново става видима, тогава разговорът се променя. Той престава да бъде спор между държава и пазар. Започва да се превръща в разговор за това какви държави ще се формират в един свят, който изглежда все по-несигурен, по-фрагментиран и по-труден за управление чрез универсални правила.
Този въпрос остава отворен. И вероятно именно затова си струва да бъде задаван отново и отново.
Времето, в което старите въпроси се връщат
Колкото повече се връщам към темата за държавата, толкова по-малко ми се струва, че тя може да бъде разбрана чрез обичайните политически спорове. В тях държавата обикновено присъства като институция, администрация или форма на управление. Историята обаче рядко гледа на нея по този начин. За историята държавата е нещо много по-бавно и по-трудно уловимо. Тя прилича повече на продължително натрупване на навици, лоялности, страхове, очаквания и памет, отколкото на сбор от учреждения и закони.
Може би затова разговорът за нейното завръщане предизвиква известно колебание. В него има нещо едновременно вярно и неточно. Вярно, защото през последните години вниманието действително започна да се насочва към неща, които дълго време изглеждаха второстепенни. Неточно, защото самата държава никога не е напускала пространството, в което се вземат важните решения. Променяше се по-скоро начинът, по който обществата я възприемаха. Имаше период, през който много хора започнаха да гледат на политическите граници като на остатък от една отминаваща епоха. Днес същите тези граници отново присъстват в разговорите за енергия, технологии, сигурност, производство и суровини.
Това само по себе си е любопитно. Не защото доказва някаква закономерност, а защото напомня колко бързо историческите представи могат да се превърнат в исторически спомени. Поколението, което навлизаше в живота след края на Студената война, наследи свят, изпълнен с увереност. Усещането беше, че основните спорове са приключили и че бъдещето ще бъде свързано преди всичко с икономическо развитие, технологии и постепенно разширяване на глобалната взаимозависимост. В подобна атмосфера беше лесно човек да приеме, че държавата постепенно ще отстъпи място на други механизми за организация на обществото.
Когато човек чете текстове от онези години, остава с впечатлението, че много от авторите всъщност не са описвали света такъв, какъвто е бил, а света такъв, какъвто са очаквали да стане. Това не е упрек. Всяка епоха има собствен хоризонт на очакванията. Вероятно и днес не правим изключение. Вероятно и ние виждаме само част от процесите, в които живеем, а останалите ще станат видими едва след време.
Понякога си мисля, че най-интересните промени настъпват именно тогава, когато започнат да се разминават представите за света и самият свят. Дълго време изглеждаше, че икономическата взаимозависимост постепенно ще намалява значението на политическите конфликти. Вместо това конфликтите започнаха да проникват в самата икономика. Технологиите, които се разглеждаха като универсален инструмент за свързване, постепенно се превърнаха и в обект на съперничество. Производствените вериги, създадени с мисъл за максимална ефективност, започнаха да се разглеждат и през призмата на устойчивостта. Нищо от това не изглежда като внезапен исторически обрат. По-скоро прилича на постепенно пренареждане на акцентите.
Точно тук вероятно се крие причината темата за държавата да се връща толкова настойчиво. Не защото всички са стигнали до едни и същи изводи. Не защото съществува общ проект за бъдещето. По-скоро защото в периоди на несигурност вниманието естествено се насочва към структурите, които носят отговорност за пространството, ресурсите, инфраструктурата и сигурността. Това не е ново явление. Ново е единствено усещането, че дълго време сме гледали в друга посока.
Колко дълъг ще бъде този период и до какво ще доведе, е трудно да се каже. Историята рядко се движи по прави линии. Понякога процесите, които изглеждат решаващи, по-късно избледняват. Друг път почти незабележими промени се оказват много по-значими, отколкото са изглеждали в началото. Вероятно именно затова въпросът за държавата остава толкова интересен. Не защото предлага лесни отговори, а защото отваря врата към по-широк разговор за начина, по който обществата организират живота си и за представите, чрез които се опитват да разберат собственото си време.
След толкова години разговори за глобализацията може би най-неочакваното не е, че държавата отново присъства в центъра на вниманието. По-неочаквано е колко бързо започнахме да се учудваме на нейното присъствие, сякаш през цялото това време не е била тук.
