Медикализирането на поведенческите проблеми в училище често се сблъсква с консервативния обществен скептицизъм, който предпочита да обяснява неспособността за концентрация с липса на родителски контрол или морален дефицит. Данните обаче сочат съвсем различна реалност. Главният педиатър на Министерството на здравеопазването на Московска област Нисо Одинаева подчертава, че синдромът има доказан невробиологичен характер. Това не е дефект на характера, който изчезва с навършването на определена възраст, а специфично функциониране на централната нервна система, което може да бъде верифицирано чрез съвременни невроизобразяващи методи и молекулярно-генетична диагностика. Пазарът на образователни услуги и държавните училищни системи се оказват неподготвени за логистиката на този проблем, тъй като справянето с него изисква не просто педагогическо търпение, а скъпоструващ клиничен и психологически ресурс.
Когато едно дете постоянно изпитва трудности в усвояването на материала поради невъзможност да задържи вниманието си, образователната машина автоматично го изхвърля в периферията. Налице е системен риск, при който академичният неуспех води до принудително капсулиране и отдръпване от учебния процес. В по-късна фаза, според клиничните наблюдения, този дефицит се трансформира в агресивно или антисоциално поведение, което вече засяга сигурността в самите училища. Подобни процеси бяхме анализирали в наши предишни материали за разпада на средното образование и липсата на подготвени кадри, където институционалният отказ от ранна превенция обикновено се плаща от цялото общество под формата на растяща престъпност и неграмотност.
Институционалният капан се задълбочава от факта, че симптоматиката на СДВХ лесно се припокрива с редица други патологии. Тревожните разстройства, клиничната депресия, биполярните прояви и дори чисто ендокринните проблеми, свързани с дисфункция на щитовидната жлеза, демонстрират сходна клинична картина на повърхността. Пробойните в диагностичния процес настъпват тогава, когато образователната система, вместо да насочи ресурси към дълбока медицинска оценка, се опитва да реши въпроса административно – чрез наказания, преместване на ученици или натиск върху семействата. Терапевтичният протокол изисква съчетание от специализирана психотерапия, логопедия и в определени случаи – медикаментозна поддръжка, чийто контрол и доставка обаче изискват сериозно финансиране и регулация.
Създаването на така наречената структурирана среда в класните стаи остава предимно на хартия. Модерните методи за адаптация на образователния процес изискват намаляване на броя на децата в паралелките, въвеждане на асистенти на учителите и специални графици за работа – логистика, която повечето масови училища не могат да си позволят поради липса на бюджет. Докато държавните бюджети се източват за геополитически схеми и военни поръчки, социалната и здравната инфраструктура се оставят на командно дишане. Без реални програми за подкрепа на семействата и без реална интеграция, тези деца са обречени да се превърнат в поредната статистика на проваления социален модел, където грижата за човека е заменена от чиновнически доклади.
