Преговорите в Абу Даби започнаха при едно обстоятелство, което заслужава много повече внимание от обичайните дипломатически оценки за конструктивна атмосфера и продуктивни разговори. Русия, Украйна и Съединените щати се опитват да намерят политически изход от война, чието продължаване постепенно променя самите условия, при които този изход би могъл да бъде постигнат. Войната вече не е само въпрос на територии, военни възможности и международни гаранции. Тя се превърна в изпитание за политическата организация на Европа, за способността на Съединените щати да управляват противоречията между собствените си стратегически интереси и интересите на съюзниците си, за мястото на Русия в бъдещата международна система и за възможността Украйна да съхрани своята държавност, без да остане за неопределено време територия на военно противопоставяне.
След първия ден на разговорите не беше обявено мирно споразумение, не беше постигнато публично потвърдено съгласие за прекратяване на огъня и не бяха представени конкретни решения по териториалните противоречия. Американската страна определи срещата като продуктивна, украинската като конструктивна, а руската дипломация запази по-сдържан публичен тон. Подобни оценки са част от нормалната дипломатическа практика и сами по себе си не доказват сближаване на позициите. По-същественото е, че разговорите се развиват около въпроси, които не могат да бъдат решени единствено чрез военно-техническо споразумение. Бъдещите гаранции за сигурност, отношенията между Русия и НАТО, политическият статут на спорните територии и участието на европейските държави образуват взаимно свързана система от противоречия. Всяко решение по един от тези въпроси променя условията, при които могат да бъдат решавани останалите.
В това се съдържа и основната трудност на започналия процес. Преговарящите могат сравнително лесно да постигнат съгласие, че войната трябва да приключи. Много по-трудно е да се договорят какъв политически ред трябва да възникне след нея. За Москва приемливият мир предполага определени ограничения върху бъдещата военно-политическа конфигурация около руските граници. За Киев той предполага гаранции, които да направят невъзможно или поне изключително рисковано повторението на руската инвазия. За Вашингтон уреждането трябва да бъде съвместимо с американските стратегически интереси и с ангажиментите към европейските съюзници. Всяка от тези цели има собствена логика. Проблемът е, че тяхното едновременно осъществяване изисква компромиси, които участниците досега не са показали готовност да приемат в необходимия обем.
Войната, която промени самия смисъл на мира
В продължение на десетилетия европейската сигурност се изграждаше върху едно противоречие, което след края на Студената война остана политически неразрешено. От една страна, международният ред признава правото на всяка държава самостоятелно да определя своята външна политика и съюзнически отношения. От друга, великите сили продължават да разглеждат военното присъствие на съперниците си в близост до собствените граници като въпрос от първостепенно стратегическо значение. Това противоречие не оправдава употребата на сила срещу суверенна държава, но обяснява защо формалното признаване на международноправните принципи невинаги е достатъчно, за да предотврати политическа конфронтация. Международното право установява правилата за допустимо поведение, докато реалните отношения между държавите определят способността им да защитават своите интереси в рамките на тези правила.
След разпадането на Съветския съюз Европа не успя да изгради система, която едновременно да осигурява сигурността на източноевропейските държави и да създава устойчиви механизми за отношения с Русия. Разширяването на НАТО беше възприемано от присъединяващите се държави като защита срещу възможно възстановяване на руското влияние. Москва го разглеждаше като последователно приближаване на западната военна инфраструктура към своите граници. Тези две възприятия съществуваха едновременно, без да бъдат преодолени чрез общоприемлив политически механизъм.
Днешните преговори неизбежно се връщат към проблеми, които европейската дипломация не успя да разреши през предходните десетилетия. Няма основания обаче да се предполага, че възстановяването на разговора за общоевропейска сигурност автоматично ще доведе до приемлива система за всички участници. Междувременно политическите и обществените отношения са се променили дълбоко. Украинското общество преживя разрушения, човешки загуби и масово разселване, които неизбежно влияят върху отношението му към Русия. Източноевропейските държави увеличиха вниманието си към собствената отбрана. Европейският съюз започна да преразглежда икономическите и енергийните зависимости, изграждани в продължение на десетилетия. Русия преструктурира значителна част от външноикономическите си отношения и насочи все по-голямо внимание към държавите извън западния политически и икономически кръг.
При тези условия евентуалното споразумение не може да представлява просто възстановяване на предвоенното положение. То ще трябва да отчита новото разпределение на политическите интереси, променените военни възможности и дълбокото недоверие между участниците. Дори ако бойните действия бъдат прекратени, причините за стратегическото противопоставяне няма да изчезнат с подписването на съответния документ. Мирът може да се окаже начало на продължителен процес на политическо приспособяване, а не окончателно разрешаване на всички противоречия.
Тръмп между сделката с Москва и отговорността пред Европа
Американското посредничество придобива особено значение в тази ситуация. Администрацията на Доналд Тръмп се стреми да представи прекратяването на войната като възможен резултат от активна дипломация, в която Вашингтон играе централна роля. Но зад непосредствената задача стои значително по-сложен стратегически проблем. Съединените щати трябва да определят каква част от отговорността за европейската сигурност са готови да поемат в бъдеще и как тази отговорност се съчетава с останалите им международни приоритети. Продължителната война изисква ресурси, поддържа напрежението между ядрените сили и затруднява възможностите за предвидими отношения с Москва. Прекратяването ѝ би могло да намали част от тези рискове, но само ако условията на споразумението не създадат нови източници на нестабилност.
Тръмп се опитва да прилага към международните конфликти подход, при който политическите противоречия се разглеждат през възможността за конкретна договореност между основните участници. Този подход има определена практическа логика. Той позволява да бъдат изследвани компромиси, които традиционната дипломация понякога изключва предварително поради установени политически позиции. Същевременно международните отношения не представляват обикновен процес на договаряне между икономически субекти. Държавите не разполагат свободно с всички елементи на своя суверенитет, а политическите ръководства не могат безусловно да поемат задължения, чието изпълнение зависи от конституционни процедури, обществени настроения и решения на съюзнически държави.
Възможно е американската администрация да разглежда украинското уреждане като част от по-широк опит за стабилизиране на отношенията с Русия. Подобна интерпретация се подкрепя от обстоятелството, че в дипломатическите разговори се появява въпросът за бъдещата европейска система за сигурност. Все още обаче няма достатъчно публични основания да се твърди, че Вашингтон и Москва вече са съгласували конкретен модел за нейното устройство. Разликата между обсъждането на стратегически въпроси и постигането на стратегическо споразумение е съществена. Първото може да започне при запазване на дълбоки противоречия. Второто предполага съгласие за конкретни ограничения, задължения и механизми за контрол.
Американската дипломация се намира между две изисквания, които трудно могат да бъдат съвместени. За да бъде приемливо за Русия, бъдещото уреждане трябва да отчита определени руски искания, свързани с военната сигурност. За да бъде приемливо за Украйна и европейските съюзници, то не може да създава впечатление, че Вашингтон признава на Москва право да определя политическото бъдеще на съседните държави. Всяко решение, което удовлетворява едната страна чрез ограничаване на основни интереси на другата, рискува да се превърне в източник на следваща криза.
Москва: сигурност за Русия или право да определя съдбата на съседите?
Руската позиция съдържа собствено вътрешно противоречие. Москва настоява за система на сигурност, която да отчита нейните стратегически интереси и да ограничава възможността за възникване на непосредствени военни заплахи. Но използването на военна сила срещу Украйна засили опасенията на редица европейски държави и увеличи стремежа им към допълнителни отбранителни гаранции. Така действията, предприети от Русия с публично заявената цел да промени неблагоприятната според нея среда за сигурност, допринесоха за формирането на още по-недоверчива политическа среда по нейните западни граници.
Това противоречие има непосредствено значение за преговорите. Ако Москва настоява за ограничения върху военното присъствие на НАТО, европейските държави ще изискват гаранции, че подобни ограничения няма да увеличат собствената им уязвимост. Ако Русия търси признание за особени интереси в постсъветското пространство, съседните държави ще възприемат подобна конструкция като заплаха за своя суверенитет. Възможността за устойчиво споразумение зависи от разграничаването между взаимно приемливи мерки за военна сигурност и претенции, които предполагат ограничаване на независимостта на други държави.
Териториалният въпрос представлява най-трудното непосредствено препятствие. Русия настоява за решения, които да закрепят определени резултати от войната, включително претенциите ѝ към територии, които не контролира изцяло. Украйна отхвърля принудителното отстъпване на своя територия. Между тези позиции съществува пространство за различни временни и дългосрочни механизми, но никой от тях не премахва основното противоречие между фактическия военен контрол и международноправния статут на териториите.
Прекратяването на бойните действия по съществуващата линия на съприкосновение не е равнозначно на международно признаване на нови граници. Подобно разграничение е познато в международната практика и може да позволи временно уреждане, без страните да се отказват от основните си правни позиции. Но продължителното съществуване на неуреден териториален спор създава опасност от възобновяване на военните действия. Ако политическите ръководства възприемат прекратяването на огъня единствено като възможност за възстановяване на военните способности, то няма да създаде необходимите предпоставки за устойчив мир.
Възможността за компромис зависи от това дали участниците могат да постигнат съгласие не само за териториалното положение, но и за механизмите, които ще гарантират неговото спазване. Международното наблюдение, ограниченията върху определени видове въоръжения, демилитаризираните зони и процедурите за установяване на нарушения могат да имат значение само ако съществува политическа готовност за тяхното изпълнение. Нито един контролен механизъм не може самостоятелно да компенсира пълното отсъствие на доверие и взаимно приемливи интереси.
Украйна: териториалният компромис и границите на държавния суверенитет
За Украйна този проблем е свързан със самото бъдеще на държавата. След години на война украинското общество трябва да възстановява разрушена инфраструктура, икономически връзки и нормални условия за живот. Милиони хора са напуснали домовете си, а демографските и социалните последствия ще се усещат десетилетия. Прекратяването на бойните действия би създало възможност за възстановяване, но условията на мира ще определят дали страната ще разполага с достатъчна политическа и икономическа самостоятелност, за да осъществи този процес.
Всяка териториална договореност ще има и вътрешнополитически последствия. Украинската конституционна система поставя ограничения върху начина, по който могат да бъдат променяни държавните граници. Общественото отношение към подобни решения е формирано от преживяната война и от убеждението, че защитата на националния суверенитет е свързана с огромни човешки жертви. Дори когато международните посредници успеят да изработят компромисна формула, нейното прилагане ще изисква политическа легитимност, която не може да бъде осигурена единствено чрез външен дипломатически натиск.
Президентът Зеленски се намира в положение, при което необходимостта от прекратяване на войната трябва да бъде съчетана със задължението да защитава основните интереси на украинската държава. Той не може да пренебрегне зависимостта на страната от западната военна и финансова подкрепа, но не може и да приема безусловно предложения, които биха били възприети в Украйна като отказ от основни национални интереси. Тази зависимост между международните преговори и вътрешната политическа легитимност ограничава свободата на действие на всяко украинско ръководство, независимо от неговите лични предпочитания.
Проблемът за гаранциите за сигурност произтича непосредствено от това положение. Украйна има основания да се опасява, че прекратяването на огъня без надеждни механизми за възпиране може да позволи възобновяване на войната след определен период. Русия от своя страна възразява срещу гаранции, които биха превърнали Украйна във фактически участник в западната система за колективна отбрана. Съединените щати и европейските държави трябва да определят докъде са готови да стигнат в поемането на конкретни задължения, включително при евентуално ново нападение.
Декларациите за политическа подкрепа не са равнозначни на договорни задължения за военна намеса. Има съществена разлика между предоставяне на въоръжение, икономическа помощ, разузнавателна информация и гаранция, която предполага непосредствено участие в отбраната на друга държава. Всяка от тези форми на подкрепа има различна политическа цена и предполага различна степен на риск. Поради това формулировките за бъдещата сигурност на Украйна ще бъдат сред най-трудните елементи на евентуалното споразумение.
Европа пред опасността да плаща за решения, които не е вземала
В този контекст европейското участие в преговорите придобива особено значение. Европейските държави ще бъдат непосредствено засегнати от всяка промяна в отношенията между Русия и НАТО, от бъдещите гаранции за Украйна и от икономическите задължения, свързани с нейното възстановяване. Въпреки това основният преговорен формат в Абу Даби включва Русия, Украйна и Съединените щати, докато европейските представители участват в отделни консултации. Подобна организация може да бъде практически удобна за посредничеството, но поставя въпроса за политическата тежест на Европа при определянето на решения, които ще имат дългосрочни последствия за нея.
Европейският съюз разполага със значителна икономическа мощ, но не представлява единна военнополитическа система. Отбранителните възможности на държавите членки са различни, а стратегическите им приоритети невинаги съвпадат. Франция поставя въпроса за европейската стратегическа автономия. Германия трябва да съчетава нарасналите си отбранителни ангажименти с икономическите и социалните последствия от променената международна среда. Полша и балтийските държави разглеждат руската военна мощ като непосредствена заплаха. Други европейски правителства поставят по-силен акцент върху необходимостта от дипломатическо уреждане и ограничаване на икономическите последствия от конфликта.
Тези различия затрудняват формулирането на обща европейска позиция, но не премахват необходимостта от такава. Ако европейските държави трябва да участват във финансирането на следвоенното възстановяване, в гаранциите за сигурност или в контрола върху бъдещо споразумение, те трябва да имат възможност да влияят върху неговото съдържание. В противен случай може да възникне положение, при което основните политически решения се вземат в ограничен формат, а значителна част от задълженията по тяхното изпълнение се прехвърлят върху държави, които не са участвали пълноценно в договарянето им.
Тук се проявява историческата ограниченост на европейската интеграция в областта на сигурността. Европейският съюз успя да създаде общ пазар, сложна система от наднационални институции и значителна регулаторна мощ. Но способността му да действа като самостоятелен стратегически субект остана ограничена от различните национални интереси и от зависимостта на много държави от американските отбранителни гаранции. Украинската война направи това противоречие особено видимо. Европа има огромен интерес от нейното прекратяване, но не разполага с напълно самостоятелен механизъм, чрез който да определя условията на бъдещия мир.
Възможността Вашингтон и Москва да обсъждат нови принципи на европейската сигурност неизбежно поражда исторически асоциации с периодите, когато съдбата на континента се е определяла чрез договорености между водещите сили. Подобни сравнения трябва да се използват внимателно. Днешна Европа не е Европа от Ялта, нито международната система възпроизвежда структурата на Студената война. Европейските държави притежават значително по-голяма институционална самостоятелност, а икономическите и политическите отношения са много по-сложни. Въпреки това самата възможност основни въпроси на европейската сигурност да бъдат обсъждани преимуществено между Вашингтон и Москва показва, че проблемът за стратегическата самостоятелност на Европа остава неразрешен.
Необходимо е да се прави разлика между договорености за взаимно ограничаване на военните рискове и политическо разделяне на континента на сфери на влияние. Първите могат да допринесат за стабилността, ако се основават върху взаимност, прозрачност и уважение към суверенитета на държавите. Второто би означавало възстановяване на практика, при която политическата независимост на по-малките държави се подчинява на отношенията между великите сили. И двете конструкции могат да бъдат представяни с езика на мира и стабилността, но имат съвсем различно историческо съдържание.
Новата Ялта или новият Хелзинки: какъв ред се договаря?
Същинският проблем на европейската сигурност произтича от съществуването на две различни логики на международния ред. Едната се основава върху юридическото равенство на суверенните държави. Другата произтича от фактическото неравенство на тяхната икономическа, политическа и военна мощ. Международното право не признава на големите държави право да определят съдбата на по-малките. Реалната международна политика обаче показва, че способността за защита на суверенитета зависи от ресурси, съюзи и стратегически обстоятелства, които не са еднакви за всички.
Това противоречие е съпътствало европейската история в продължение на столетия. Виенският конгрес създава система на равновесие между големите европейски сили, която допринася за ограничаване на определени конфликти, но не премахва националните и социалните противоречия. Версайската система се опитва да установи нов международен ред след Първата световна война, но оставя дълбоки политически напрежения. След Втората световна война европейската сигурност се основава в значителна степен върху противопоставянето между Съединените щати и Съветския съюз, докато процесът от Хелзинки през 1975 г. създава важни принципи за отношенията между държавите, включително за неприкосновеността на границите, суверенното равенство и правата на човека.
Нито един от тези исторически модели не може да бъде пренесен механично в настоящето. Но те показват, че устойчивите международни договорености възникват тогава, когато участниците успяват да съчетаят определено равновесие на интересите с правила, чието нарушаване носи достатъчно висока политическа цена. Когато договореностите се основават единствено върху моментното съотношение на силите, тяхната устойчивост намалява с промяната на това съотношение. Когато се основават само върху общи принципи, без механизми за изпълнение, те могат да останат политически декларации, неспособни да предотвратят нова конфронтация.
Украинската война показва колко разрушителни могат да бъдат последствията от подобно разминаване. Съществуващите международни принципи не успяха да предотвратят войната в Украйна. Военната подкрепа за Киев позволи на страната да продължи съпротивата си, но не доведе до бързо прекратяване на войната. Санкционните режими нанесоха икономически последствия, без да осигурят непосредствено политическо уреждане. Русия не постигна бързо осъществяване на първоначалните си военни цели, но продължи да води войната, приспособявайки икономиката и външните си отношения към продължителния конфликт.
В резултат се формира ситуация, при която всяка от страните трябва да съпоставя цената на продължаването на войната с политическата цена на възможния компромис. Подобно съпоставяне не е чисто икономическо. Държавите могат да приемат огромни материални загуби, когато възприемат конфликта като въпрос на национално съществуване, сигурност или политическа легитимност. Военната рационалност, икономическата рационалност и политическата рационалност невинаги съвпадат. Това обяснява защо конфликти, чието продължаване изглежда разрушително за всички участници, могат да се оказват изключително трудни за прекратяване.
Първият ден в Абу Даби не даде достатъчно информация, за да бъде установено дали подобно преосмисляне вече е настъпило. Положителните оценки на американските и украинските представители показват готовност за продължаване на дипломатическия процес, но не разкриват действителния обем на възможните отстъпки. Публичните сведения за обсъждане на гаранции за сигурност, хуманитарни въпроси и мерки за намаляване на напрежението са съществени, но не позволяват да се направи извод, че основните противоречия са преодолени.
Дипломатите преговарят, войната продължава
Продължаването на бойните действия по време на преговорите допълнително усложнява политическата обстановка. Руските удари по украинската енергийна инфраструктура и украинските атаки срещу обекти на руска територия показват, че дипломатическият процес се развива паралелно с военните операции. Самото съвпадение не доказва, че всяка конкретна атака е предприета с непосредствена преговорна цел. Но военните действия неизбежно влияят върху оценките на страните за собствените им възможности и за цената на евентуалните компромиси.
Войната създава особена политическа среда, в която стремежът към мир може да съществува едновременно с убеждението, че продължаването на бойните действия ще подобри бъдещите преговорни позиции. Подобна логика съдържа опасност от непрекъснато отлагане на компромиса. Всяка страна може да очаква, че след още няколко месеца ще разполага с по-благоприятни условия, докато реалната цена на конфликта продължава да нараства. Военните успехи могат да увеличат политическите претенции, а неуспехите могат да засилят нежеланието за отстъпки поради опасението, че те ще бъдат възприети като признание за поражение.
Дипломатическото уреждане изисква промяна именно в тази система от очаквания. Страните трябва да достигнат до убеждението, че приемливото споразумение предлага по-голяма сигурност и по-предвидимо бъдеще от продължаването на войната. Подобно убеждение не може да бъде създадено единствено чрез посреднически натиск. То трябва да произтича от конкретното съдържание на договореностите и от достатъчно надеждни механизми за тяхното изпълнение.
Съществува и един проблем, който рядко получава необходимото внимание в непосредствените коментари за преговорите. Международните договорености могат да прекратят военните действия, но не могат автоматично да възстановят разрушеното обществено доверие. Войната променя начина, по който народите възприемат собствената си история, националната си идентичност и отношенията със съседите. Тя създава травми, които продължават да влияят върху политическите решения дълго след подписването на мирните договори.
Украинското общество ще трябва да живее с последствията от разрушенията, загубите и масовото разселване. Руското общество ще бъде изправено пред икономическите, социалните и политическите последствия от продължителната война и от отношенията, които страната му ще изгради със своите съседи. Европейските общества ще трябва да определят каква цена са готови да плащат за собствената си сигурност и какви отношения с Русия са възможни при съществуващото недоверие. Тези процеси не могат да бъдат управлявани единствено чрез дипломатически документи.
Поради това мирът не трябва да бъде разглеждан като еднократен политически акт. Прекратяването на бойните действия е необходимо условие за възстановяване на нормалния живот, но устойчивото уреждане предполага продължителен процес на институционално, икономическо и обществено възстановяване. Международните гаранции могат да намалят риска от нова война, но не могат сами да създадат отношения на доверие между общества, преживели години на насилие.
Възможно е бъдещото споразумение да бъде ограничено по своя обхват. То може да установи прекратяване на огъня, механизми за наблюдение и определени гаранции, без да разреши окончателно териториалните противоречия и въпросите на европейската сигурност. Подобен резултат не би бил равнозначен на всеобхватен мир, но би могъл да създаде условия за намаляване на човешките загуби и за последващи политически разговори. Оценката му ще зависи от способността да предотврати възобновяването на бойните действия и да осигури достатъчна предвидимост за засегнатите общества.
Възможно е също преговорите да се развият към по-широко споразумение, включващо отношенията между Русия и западните държави. Подобна перспектива би изисквала значително по-сложна дипломатическа конструкция, защото решенията ще засегнат държави и институции, които не участват непосредствено в тристранния формат. В този случай въпросът за европейското участие ще придобие още по-голямо значение. Не може да бъде изградена устойчива европейска система за сигурност, ако държавите, които трябва да я поддържат, не приемат нейните основни принципи и задължения.
Съществува и възможността разговорите да продължат, без да доведат до съществено сближаване. Дипломатическият процес може да бъде използван за уточняване на позиции, за поддържане на международни контакти или за ограничаване на определени рискове, докато войната продължава. Това не би обезсмислило всяка постигната хуманитарна договореност, но би означавало, че политическите условия за общо уреждане все още не са възникнали.
Първият ден в Абу Даби не позволява да се определи кой от тези варианти ще се реализира. Няма достатъчно публични данни за конкретните предложения, разменени между делегациите, нито за степента на готовност на участниците да променят основните си позиции. Поради това всяко категорично твърдение за предстоящ исторически пробив би било преждевременно. Също толкова необосновано би било разговорите да бъдат обявени за безрезултатни единствено защото не са довели до незабавно споразумение.
Големият въпрос на Абу Даби: кой ще гарантира бъдещия мир?
Политическото значение на Абу Даби ще се определя от способността на преговарящите да преминат от общото признаване на необходимостта от мир към конкретни взаимни задължения. Дипломацията не може да премахне противоречията между държавите, но може да създаде условия, при които тези противоречия да не се разрешават чрез война. За подобна цел са необходими не само политическа воля и международно посредничество, но и достатъчно реалистична оценка на интересите, възможностите и ограниченията на всички участници.
Историята на Европа показва, че мирните споразумения се оказват особено уязвими, когато се основават върху убеждението, че една от страните може окончателно да наложи собствената си представа за сигурност на останалите. Стабилността изисква ограничения върху употребата на сила и механизми, които позволяват съществуването на различни политически интереси, без те да се превръщат в постоянна заплаха. Това не означава отказ от международноправните принципи, а необходимост те да бъдат подкрепени от реални политически и институционални гаранции.
Войната в Украйна постави под съмнение способността на съществуващата европейска система да предотвратява големи военни конфликти. Нейното прекратяване няма автоматично да възстанови доверието към тази система. Ако бъдещото уреждане се ограничи до временно прекратяване на бойните действия, без да създаде достатъчно надеждни механизми за сигурност, Европа може да остане в състояние на продължително военно и политическо напрежение. Ако преговорите доведат до взаимно приемливи ограничения и гаранции, те биха могли да поставят началото на по-предвидими отношения, макар и без да премахнат съществуващите противоречия.
На масата в Абу Даби присъстват представители на Русия, Украйна и Съединените щати. Но политическите последствия от техните решения ще засегнат много по-широк кръг държави и общества. Европейската сигурност не може да бъде сведена до отношенията между две велики сили, както и украинската държавност не може да бъде разглеждана като второстепенен елемент от техните стратегически договорености. В същото време нито едно реалистично уреждане не може да пренебрегне съществуването на руската военна мощ, американските ангажименти и взаимните опасения, които определят поведението на участниците.
След първия ден на преговорите остава открит въпросът дали започналият процес ще създаде условия за прекратяване на войната, или ще се превърне в продължителен разговор за бъдещето на европейската сигурност, докато бойните действия продължават. Между тези две възможности съществува пространство за различни частични договорености, временни решения и нови дипломатически формати. Тяхната стойност ще се определя от действителните последствия за хората, които живеят във война, и от способността да ограничат риска от нейното повторение.
Мирът няма да настъпи в момента, когато дипломатите намерят формулировка, приемлива за всички участници. Той ще започне да придобива устойчивост тогава, когато всяка страна има достатъчно основания да смята, че спазването на договореностите защитава нейната сигурност по-надеждно от връщането към войната. За постигането на подобно положение ще бъдат необходими политически решения, които вероятно ще се окажат много по-трудни от самото възстановяване на преговорите.
В Абу Даби разговорите вече започнаха. Войната продължава. Между тези две действителности се намира бъдещето на Украйна и една значителна част от политическото бъдеще на Европа.
