/Поглед.инфо/ Колкото и да са токсични темите - ”комунизъм” и „антикомунизъм”, това са непълни и условни понятия. Затова, често пъти в тълкуването им виждаме също неясен, дори понякога и комичен характер. В техните интерпретации преобладава все още не толкова науката, колкото публицистиката. Не следва да игнорираме предпоставката, че това, което наричаме антикомунизъм, има в преобладаващата си част ситуационен характер. Той е явление постфактум, съгласно формулата на Д. Благоев за произхода на политическата динамика у нас.
Аз не съм познавач на този период и неговата разнолика проблематика. Затова си позволявам да поднеса само допълнителен, почти периферен щрих към явлението антикомунизъм с български облик и наши краски. След промените принадлежността към антикомунизма стана тест за благонадеждност. Както преди – привързаността към комунизма. Усърдно и предварително го покриваха повечето от тези, които не бяха питани за такова отношение. Всеки изтъкваше знатен произход, страдания при комунизма, „десни убеждения”. Въпрос на гузно минало, пропорционално на неоконюнктурното старание.
Ако посочим нещо морално отблъскващо в рухването на системата преди 1989 г., то това е поведението на част от нейните храненици след промените. След толкова години на адаптация днес никой не се пита къде се дянаха и каква е професионалната и идейна преориентация на повечето преподаватели от 20-те идеологически катедри у нас. Този хлъзгав контраст навежда към далечни паралели, които удобно подминаваме. Такава забрава не е новост в нашата история. Ако това е субективна мемоаристика, нека отправим поглед назад.
Аналогиите и паралелите не са доказателство за истина, но все пак са основание за размисъл и тревога. Това, което се е случило в българската история, не е уникално, защото при различни обстоятелства и форми се е възпроизвеждало. Може би е така само в крайностите, които ги има и другаде, но там те не ни впечатляват толкова, защото не ни засягат и са чужди. Затова си позволявам да се „връщам” за кратко в нашата история в търсене на сходни явления, процеси и личности, които не винаги имат пряко отношение към темата. Ние не можем да разглеждаме антикомунизма у нас вън от цялата политическа история на България.
Така че българският антикомунизъм, без да е уникален, свидетелства специфични исторически особености. Нека напомня също, че антикомунизмът не е ново явление в световната история, както и неговият антипод, изобретен в библиотеката на Британския музей. Той съществува дълго преди 1917 г. Към него са се присъединили според „Манифеста”, „Папата и Метерних”. Кой ли не беше назован комунист – от Бисмарк до Джон Ленън и по-нататък. Кой ли не се оказа мъченик от преди 1989 г. – пред уволнение, арест, а и дори друго. Тогава, когато липсваше друга аргументация за противопоставяне или нагаждане, този дамгосващ етикет – комунист, вършеше работа, но свидетелстваше за идейно безсилие. Тези хора също се назоваваха антикомунисти, които подражаваха на ранните аналози в Испания, Италия и Германия на тази тема. Говореше, че при комунизма жените ще бъдат общи. Но след неговия крах жените станаха май повече общи. Така че и българските ситуационни антикомунисти не са откриватели. Комунизмът е част от дежурните виновници за повечето ни национални поражения.
Няма защо да крием, че справедливо или не, имиджът на България като страна с бързо и крайно променящи се ориентации получи поредните исторически проекции и паралели. Две години след трагичната драма на тракийци през 1913 г., ние бяхме в боен съюз с Турция, воюващи редом с нея не само в Добруджа, но и в Македония. Разменяхме си ордени. Ние бяхме сочени като модел на най-преданата и най-съветизираната страна в Източна Европа, преди така наречените промени. Сега спорим с Албания за най-американофилската нация в Югоизточна Европа. При целите ни резерви към понятието народопсихология, не можем да не си припомним как обяснявахме нашата съюзническа привързаност към Третия Райх. Иначе Хитлер щял да ни смачка. Вярно е, а това е утешително за тогавашните войнишки майки. Но ако така са разсъждавали всички нации и страни, Фюрерът можеше да стигне до Тихия океан. Нима сърби, гърци, датчани и дори поляци не са знаели, че ще бъдат прегазени. Но те казаха „охи” и „болье рата него пакта”, знаейки какво ги очаква. Ние предпочетохме условното сътрудничество с по-силните, което не ни донесе позитивен имидж в очите на света. Колко и кои чужди представители присъстваха на погребението на оплакания цар Борис? Такива бързи обрати не са прецедент в нашата история, колкото и да се наричаме народ непреклонен.
Още преди Първата световна война не ни вярваха много в преговори и ангажименти, защото ни виждаха като непостоянен и изменчив партньор. Във Виена ни подозираха и приемаха като русофили, а в Петербург като австрофили. При съюзите си по време на двата световни конфликта се обявявахме за генетично чужди на славянството, а после дойде време за „вечната нерушимата и светата” дружба със СССР, когото днес подиграваме. Тези угоднически амплитуди не са от вчера. Как ли са се чувствали онези храбри войничета, които до месец пред Балканската война са се били срещу общия угнетите заедно със сърби и гърци и след това да се насочат срещу „съюзници-разбойници”? Как бойните ни пилоти, които заедно със седем германски изтребители са бранили небето на София и след това, пребазирани ни в Скопие вече са се насочили срещу „месершмидите” и „юнкерсите”? Ами генералите-съветски възпитаници, сега слушащи в НАТО? Много трудно сменяш врагове и приятели по време на бой, но при нас не винаги е така. По време на Междусъюзническата война един наш генерал подаде оставка, защото, според него, армията не може да има „две души”.
В почти непозната у нас книга от хърватския историк и дипломат Владимир Дедиер, автор на „Сараево 1914”, назована „Изгубената битка на Йосиф Висарионович”, има шеговито свидетелство. Съветският посланик в Белград се оплаквал на Тито, че в Югославия малко славят Сталин.”Вижте, изтъкнал посланикът, как се слави навсякъде името на Сталин от българите.” Последвал язвителен отговор “Ами те много славеха името на Хитлер, та сега гледат да наваксат!”. Да, у нас имаше булеварди Хитлер и Мусолини, после Варна стана Сталин. Не посочвам тези примери, за да омаловажа достойнството, храбростта и гражданската доблест на много българи през тези времена, заплатили дори и с живота си за принципи, убеждения и патриотизъм. А все пак досадната аналогия се натрапва.
Една значителна част от онази прослойка, върху която се бе излял целият рог на социзобилието, веднага след магическата 1989 г. прибързано обяви, че няма нищо общо с тази работа. Винаги е било така. Колкото и общи да са явленията, персонажа и проявите в цяла Източна Европа след тази промяна, наблюдаваме и специфичен български привкус, който напомня познати исторически аналогии, които, без да са изключение в сравнение с другите страни, навяват някои локални аналогии. Тук привеждам един цитат, който намирам за подходящ за случая, който се опитвам да илюстрирам.
Дочо Христов, министър на вътрешните работи и народното здраве от 14.ХI.1943-а до 1.VI.1944 г., с изпълнена смъртна присъда от Народния съд, пише в мемоарите си: „Аз не съм от онези лековерци, които правят заключенията си от официалните посрещания и изпращания на министрите, от гръмките викове „Ура” и от ръкоплясканията. Аз знам, че един и същ е народът, който с песни и гайди замина да участва в Балканската война за освобождението на Македония и Тракия; който викаше „Ура” при поемането на властта от Александър Стамболийски; който с облекчение посрещна на 19 май 1934 година преврата срещу Мушановото правителство и който „си отдъхна”, когато през същата година К. Георгиевото правителство разтури партийно-политическите организации и обяви безпартийния режим; който изпадна в делириум при присъединяването на Добруджа, а впоследствие на Македония и Беломорието към България; който посрещна като освободители минаващите през България немски войски, който масово и непринудено проливаше сълзи през 1943 г. за починалия цар Борис; който масово се стичаше на митинг, за да ме чуе като министър и изразяваше одобрението си от изложението на моята вътрешна политика; който по села и градове се надпреварваше да създава групи на Народния съюз; който малко по-късно адмирираше правителството на Багрянов и на Муравиев; който вика и днес „Ура” на всяка дума, казана от правителството на Отечествения фронт, а това правителство отрича всичко, за което до вчера неговият народ викаше „Ура”. [Това е част от неговата книга „Пред истински демократичен съд бих се оправдал. Мемоари”. С., 1991, с. 38.]
Заемам този цитат от книгата на Емилия Каменова [„Царски времена”, изд. 1998 г.], според която той е необходимо да бъде изречен целият. И още един подобен. Депутатите от 25-то Народно събрание наричат пакта Молотов-Рибентроп „Щастливо съвпадение за нашата страна” и се възхищават от „националните сили” в СССР и лично от „другаря Сталин”. Отговорът на тронното слово пред същото събрание е също забележителен. Депутатът Петър Думанов отхвърля укорите на Англия и САЩ към България и СССР. В същото време наш историк, от когото съм силно впечатлен, Александър Кертин пък посочва контрастиращ донкихотовски случай. Поради пакта, членове на старо болшевишко ядро в Троян изключват Сталин от комунистическото движение. Как ли след Девети септември са се отнасяли към тях?
Разбира се, такива метаморфози не са само българско явление. Половин Франция, въпреки Съпротивата, сътрудничеше на нацистките победители. Морис Шевалие пееше във „Фоли Бержер” за немските офицери, Пикасо си купуваше на черната борса хайвер, Андре Жид пишеше, че да уважаваш победителите, в случая нацистите, не е раболепие. Половината Франция работеше за Хитлер, както и цяла неутрална Швеция. Малко преди триумфалното шествие на ген. Шарл де Гол по Шанзелизе, колаборационистът маршал Петен бе посрещнат с овации в същия Париж. Имало дори снимки, при които се виждали едни и същи посрещачи. В същото време героите от френската съпротива са умирали да очакват постове. А, нека помним, че след 1945 г. имаше юридическото обвинение за „хоризонтално сътрудничество” от страна на французойките. Такива контрасти виждаме в много страни. Но те не носят идеологически характер и поради това често са били подминавани дори и без укор.
Подобни явления ще открием във всички страни по това време. Разликата е въпрос на степени и мащаби. Те не омаловажават съпротивата срещу репресивни режими, независимо какви и къде са те, които са се изявили по-късно или обявени от други като антикомунистически. Но често под наименованието антикомунизъм откриваме най-обикновено ситуационно нагаждачество в битов и прагматичен смисъл. Това още не е индикация за демократизация. При съпоставяне на принципи, идеи и идеали с такава битова метаморфоза след 1989 г., преобладаването на приспособенчеството е очевидна. Това също е част от разбирането на нашенския антикомунизъм. Разбира се, много неща следва да бъдат осъдени от онова време. Както през всички времена от всяко минало всеки народ. А все пак неволно при такива драстични промени се натрапва въпросът на драматурта Александър Грибоедов: „Кои са съдиите?”. Това потвърждава наблюдението, че наред с всичко останало, и комунизмът, и антикомунизмът са част от нашия конформизъм от миналото.
-----------------
* Текстът на проф. Пантев е представен пред научна конференция /Гласове/
