/Поглед.инфо/ Три седмици след изборите от 5 октомври и седмица след пълен кръг от консултации за сглобяването на някакво парламентарно мнозинство , настъпи просветление поне по една тема – оказа се, че зад осемте парламентарни групи всъщност са се строили 45 политически партии и 3 сдружения.

Колко точни са тези изчисления е труден въпрос - коалицията „БСП –Лява България” събра 11 партии, НФСБ се оказа коалиция от две формации, но с подкрепата на други 11 партии, а Реформаторския блок още уточнява своята формула – пет основни + две други партии.

Партийното строителство продължи с нова сила и след парламентарните избори. Необичайно тихо е регистрарана новата либерална формация„Движение за европейско обединение и солидарност – ДЕОС”, обединила млади технократи с дипломи от престижни университети с бизнес профили.Кой изработи и кой финансира този политически модел ще стане ясно в недалечно бъдеще, но вече се очертават познатите силуети на Саша Безуханова и на Иво Прокопиев.

След двeгодишна подготовка, на 19 октомври, Движение Демократично Действие” проведе учредителната си сбирка– Д 3”. Първите редове в залата на софийския хотел „Рамада” заеха познати фигури от СДС – поколението с престижни политически биографии, както и бивши членове на НДСВ .

Към тази група формации може да бъде добавено и „Движение – 21“ на Татяна Дончева, което скоростно се регистрира месеци преди парламентарните избори, получи максимална, но „безвъзмездна” медийна подкрепа и „отхапа” 1,2 % от действителните гласове. Очаквам,че

след няколко месеца, в навечерието на местните избори, фрагментацията ще се пренесе на общинско равнище и ще се оформи в разни сдружения от типа „Обединение за ......”.

Моделът на фрагментираната политическа система не е продукт на 2014 година – през 90-те години роенето разруши БЗНС, БЗНС „Никола Петков” и БСДП. Техните отломки днес представляват малки групи лидери, които пазят съдебната си регистрация, за да могат да се впишат в поредната абсурдна коалиция от национален или местен характер.

В началото на 2000 година тяхната съдба сподели СДС, а в края на десетилетието – НДСВ. През 2013 – 2014 г. дойде ред на единната до този момент БСП, която през 1997 г. оцеля след една подобна операция при формирането на „Българската евролевица”.

С променлив успех на този етап отразяват атаките силно централизираните ДПС и ГЕРБ. Поведението и на двете лидерски групи в тези формации, след парламентарните избори от октомври 2014 г., дава ясни знаци, че те осъзнават опасноста от вътрешно разцепление на определен етап от политическия процес в следващите месеци до общинските избори. Тези страхове бяха формулирани по различен начин - от Л. Местан с „безусловната” подкрепа за правителство на малцинството на ГЕРБ, а от Б. Борисов – с непознатите до този момент политически консултации с парламентарните партии и което е още по-интересно – с търсенето на подкрепа от широкия кръг активисти на самата партия. Промяната е очевидна – активно се търсят нови средства за постигане на вътрешна стабилност, което само потвърждава вече осъзнати опасения и страхове.

Най-абсурдното в случая е, че политическата фрагментация среща максимална медийна и политологична подкрепа под мотото „Разширяване на обхвата на политическото представителство”.

Според тази теза, българското политическо пространство трябва да бъде парцелирано до краен предел, за да може да отчетем успешния финал на прехода от късен социализъм към ... късен феодализъм.

По оценката на мнозина сериозни анализатори, нови извънредни парламентарни избори единствено ще разширят до нови стъпала формите на политическа фрагментация. Така от очевидния „български политически абсурд” от 2014 г. ще се озовем изненадващо в „италианската политическа действителност” от 50-те - 70 –те години с правителства – комбинации от по 5- 8 партии и с живот от 6 – 9 месеца.

Търсенето на парламентарно мнозинство, при политическата фрагментация от 5 октомври 2014 г., ни изправи пред очевидния абсурд – отхвърлила „политико- експертното правителство” на Пламен Орешарски и нерегламентираната коалиция БСП - ДПС, нацията се отправи с весели стъпки към поредната още по-мъглява коалиция.

За разлика от май 2013 г., този път евентуалната нова коалиционна комбинация се оказа с две единствено възможни решения – „програмна близост на ГЕРБ с ПФ и РБ” като основа на бъдещото управление и „голяма коалиция ГЕРБ-БСП” като самобитен български принос към безценния немски опит. Двете тези имат своите защитници, които, пак по българска традиция, предлагат решения с аргументите „няма друга възможност” и „това е европейския опит”.

Нито първото, нито второто обаче е вярно.

Каква е програмната и идейна близост между ГЕРБ, ПФ и Реформаторския блок най-вероятно ще разберем в месеците на тяхното евентуално общо управление. Поне днес за този вариант има значително повече политически аргументи и достатъчно разнообразни „експерти” вече се подготвят да влязат в престижните кабинети .

Камарата от проблеми, пред които ще бъде изправено бъдещото правителство обаче, задължава сериозните ПР-екипи на ГЕРБ да лансират пропагандно хипотетичната възможност за „Голяма коалиция”. Очаквано, тя получи невъздържаната подкрепа на Президента Първанов, който някак инстиктивно пое функциите на „доброжелател” на БСП. Също така очаквано, тезата за възможната коалиция между ГЕРБ и БСП споделиха и „трайно сърдитите млади, но сравнително заможни” депутати от БСП като Георги Кадиев.

За политик, с опит на общински съветник в СОС и депутат, с диплома от МГИМО, е неприлично да не познава общоизвестното – при общите избори за 18-ти Бундестаг – 2013 г., от 631 депутатски мандата, ХДС /ХСС спечели 311, ГСДП - 193, „Левицата” – 64 и „Зелените” – 63. Не преодоля 5 % бариера Партията на свободните демократи, които бяха традиционните коалиционни партньори на ХДС / ХСС на Федералния канцлер Ангела Меркел. След отказа на „Зелените” да влязат в коалиция с германската десница, единствената възможност остана „Голямата коалиция”, подготвяна и договаряна близо 100 дни и влязла във власта през декември м.г..

За фрагментирания български парламент - модел 2014 г. подобна Голяма коалиция очевидно не е единствено възможното политическо решение. Нещо повече – тя ще доведе до затвърждаване на обществената нетърпимост и трайно недоверие към всичко, което носи етикета „политическо”. Размитата идентичност ще има своя ефект единствено по посока на задълбочаващата се фрагментация – както в левицата, така и в ГЕРБ.

Очевидно е, че българските политически абсурди няма да бъдат преодолени с нестабилни коалиции на още по- нестабилни коалиционни субекти. Те ще бъдат подчинени както на натиска на големите икономически корпорации в страната, така и на натиска на външни геополитически фактори от регионален и глобален характер. При наличието на две дълготрайни конфликтни зони като Сирия, Ирак и Украйна, това поставя на огромен риск нашата национална сигурност.

Вероятно днес хората, които осъзнават абсурда на модела на политическа фрагментация, са малцинство в България, но след няколко „едногодишни” и отчайващо неефективни парламента, обществото ще потърси изход в обратния процес – консолидация на големи политически формации с разпознаваеми програми, с политически потенциал и екипи, способни да се изправят срещу предизвикателствата на глобалния свят.