Вероятно малцина можеха да си представят последствията от един трагичен инцидент в средата на декември 2010г. в малък провинциален град в Тунис, когато доведен до отчаяние млад мъж се самозапали. Само след два месеца гневът и протестът на площадите доведе до оставките на президентите на Тунис и Египет, а либийската криза навлизаше в решителната си фаза.
Определението, което получиха събитията оттук нататък – „арабска пролет”, беше атакувано с контраопределението – „ислямска есен”. Проблемът не е в завършената пълнота на определенията, а във веригата от национални и глобални последствия на тази дълбока политическа промяна. Защото е очевидно - това, което страни като Египет, Алжир, Либия и Сирия наследиха от 60-те – 70 те години на миналия век в политическата си конструкция, се оказа уязвимо за началото на второто десетилетие на следващия век. Уязвими в различна степен се оказаха силно централизираните, милитаризирани, авторитарни, но светски режими в Магреба и в Средиземноморието.
„Арабската пролет” събуди и възроди цяло кълбо от исторически, етнически и конфесионални /на религиозна основа/ потенциални конфликти, което допълнително усложнява всеки анализ и прави уязвима всяка прогноза. Но дори на този междинен етап в развитието на сирийската криза са възможни някои предварителни аналитични бележки.
1.Какво различава сирийската от либийската криза?
Фамилията ал-Асад завзе и удържа властта почти едновременно с М. Кадафи, но историческата традиция в двете държави е несравнима. Сирийските лидери Хафес ал-Асад / 1970-2000/ и синът му Башар ал-Асад, закономерно или не, се чувстваха в много отношения наследници на арабската имперска култура в цялото й многообразие.
Хафес ал-Асад имаше несравнимо по-голям политически опит в сравнение с М. Кадафи – той беше активен участник в няколко заговора, превратa и контрапревратa от втората половина на 60-те години. Нещо повече – неговата идеология беше по-ясна и по-организирана. Партията на арабското социалистическо възраждане БААС имаше структура, влияние и международни контакти.
Ал-Асад имаше ясно формулирана национална програма след войната от 1973 година за възстановяване на Голанските възвишения в границите на сирийската държава. Неговата мечта беше да стъпи един ден в разрушения и обезлюден Кунейтра на Голан и да се ликвидират последствията от арабско-израелската война от юни 1967 г.
Началото на сирийската криза от март–април 2011 г. беше местен конфликт с насилие и последващи човешки жертви в Дераа - район, белязан като конфликтен повече от 30 години. За либийската криза всички бяха уведомени предварително, а свалянето на М. Кадафи беше ясно формулирана цел на могъщи държави.
Режимът на М. Кадафи се оказа силно корумпиран и много бързо неговите най-видни представители – министри, командири на военни части и дипломати потърсиха закрила в новосформиращата се опозиция.
В Сирия дезертьорството от военните поделения е факт, но като цяло армията и офицерският корпус запазват вярност към Башар ал-Асад. На този етап сирийската опозиция е позиционирана в граничните райони с Турция, а единственото лице, което беше показано пред камерите, е генералът от разузнаването Мустафа Ахмад ал-Шейх. Опитите да се обединят силите на Сирийската освободителна армия, Сирийския национален съвет, обединението на патриотични и леви организации, въпреки всички усилия на европейската и американска сирийска емиграция, е неуспешно. Всички очаквания са това да се реализира на 25 февруари по време на срещата „Приятели на Сирия” в Тунис.
В опозиция на режима на ал-Асад са организациите на кюрдското малцинство – над 1,5 млн. души, които в последните месеци се обединиха в два политически блока – Кюрдски национален съвет и Съюз на кюрдските демократични сили. На този етап посланията, които получава светът от сирийските кюрди, съдържат разнородни сигнали – от ясно заявеното желание за слагане край на режима на ал-Асад, до програмното искане за федерализация на Сирия по примера на Ирак и формиране на структури на кюрдската автономия. Тези искания потвърждават тезата, че сирийските кюрди добре помнят сблъсъците с Националната гвардия през 2004г. в Югозападен Кюрдистан и нямат доверие на президента и неговия антураж, но едновременно с това не желаят да се влеят в организации като Сирийския национален съвет, обединил радикални ислямисти и крайни националисти и не одобряват чуждата военна инвазия.
В сирийската криза е налице остър конфесионален проблем – наличието на алиавитско малцинство с доминиращи позиции в управлението в продължeние на 40 години и сунитско мнозинство в съотношение примерно 15 към 75% от общия брой на населението. Конфесионалните конфликти са изключително продължителни, тъй като те се развиват на ценностно, а не на политическо равнище.
Режимът на М. Кадафи беше обречен, защото само месец след първите сблъсъци в Бенгази вече беше ясно, че той не разполага с минимум международна подкрепа и няма почти никакви шансове да издържи военно-политическия и медиен натиск на коалицията от европейски и арабски държави.
Режимът на Башар ал-Асад е стратегически съюзник на Русия за целия период след 1973г., на Иран – в последните 25 години, на Китай в последното десетилетие. Русия и Китай наложиха вето на две резолюции в Съвета за сигурност – от октомври 2011 и от февруари 2012г., които в много отношения трябваше да легитимират военната акция на коалицията САЩ – ЕС – Лигата на арабските държави. Последствията за режима на М. Кадафи и за целия ход на либийската криза от приемането на Резолюция 1973 от 18 март 2011г. с гласовете „въздържали се” на Русия, Китай, Индия, Германия и Бразилия са категорична поука за развитието на сирийската криза в руското и китайско ръководства.
Нещо повече – в момент на най-активна антисирийска кампания в глобалната медийна среда външният министър на Русия Сергей Лавров и ръководителят на руското разузнаване Михаил Фратков посетиха Дамаск, за да потърсят нова линия в преговорите за изход от гражданската война.
Сирийската криза във висша степен засяга проблемите на националната сигурност на Израел, което прибавя още една допълнителна верига от взаимосвързани обстоятелства.
Много характеристики от либийския сценарий бяха пренесени на сирийска почва. На първо място – прехвърлени бяха ветерани от войните в Ирак, Афганистан и Либия. Трудно мога да си представя, че в продължение на седмици мирното население на някои сирийски градове биха издържали на атаката на сирийските специални части – Четвърта танкова дивизия и Националната гвардия.
Второ – индивидуални терористични атаки посредством коли с бомби, които имат тежък ефект върху населението, ясно подсказват методиката на ветераните от иракската „Ал Кайда”.
Трето – продължаващи опити да се оформи своеобразна територия под контрола на Сирийската освободителна армия, която по примера на Бенгази ще се превърне в място за концентрация на опозиционните сили. На този етап това се оказва трудно постижимо.
За разлика от либийската криза, в гражданската война в Сирия ислямските радикали вече се определиха публично, след като на 12 февруари 2012 г. Айман ал-Зауахири призовава Ал Кайда за подкрепа на опозицията.
2.Турската стратегия в сирийската криза
Турско-сирийските отношения в периода след 1945 година винаги са носили сериозно напрежение и проблемност. В Сирия добре помнят ролята на Франция, която през 1938г. прехвърли владението на сирийската област Александрета на Турция, вече под ново име – Хатай.
Напрежението се запазва в една или друга степен през целия следвоеннен период. За това особено видимо е тяхното преформатиране и преформулиране през 2004 година. Генералният стимул за това, разбира се е Иракската война и свързаната с нея крайна нестабилност в целия близкоизточен район. За три от държавите в него – Турция, Иран и Сирия, то беше пряко свързано със съдбата на кюрдските малцинства и с потенциалната заплаха за териториалната и националната им сигурност.
Така в сравнително кратък срок от около една година се оформи неафиширана коалиция, изградена на базата на преодоляването на нерешените въпроси и разчистването на терените в следните двустранни отношения – турско-сирийски, турско-ирански и сирийско-ирански. Тяхната интензивност, стратегически обхват и параметри е различна, но е очевидна и общата им позиция по иракската криза.
За съдбата на двустранните отношения ключово се оказва посещението на Башар ал-Асад в Анкара през януари 2004г., което завършва една серия от икономически, военно-технически и културни съглашения от последните две години и в много отношения потвърждава стратегическата роля на Турция в сирийската външна политика.
Само година след това събитията вземат нов обрат и той е свързан с атентата срещу министър-председателя на Ливан Рафик Харири през февруари 2005 г. Той поставя отново на дневен ред въпроса за присъствието на 30–хилядния сирийски военен корпус в Ливан, както и за ролята на Сирия в политическия живот на тази средиземноморска страна. Ал-Асад е посочен в световните медии и в международните организации като главен организатор на това политическо убийство, на Сирия са наложени санкции и елементи на изолация. Работата на Международната разследваща комисия, както и на Международния съд по случая Харири не потвърди нито едно от обвиненията, но това допълнително усили влиянието на т.н. ”ястреби” и радикални елементи в управляващия клан Ал-Асад. Събитията от 2011 г. само ще потвърдят това.
След 2008 год. изолацията на Сирия е преодоляна, а в края на декември 2009г. вече е налице сериозен пробив в двустранните турско-сирийски отношения. На 23 декември в Дамаск се провежда турско-сирийски Съвет за стратегическо сътрудничество, ръководен от двамата министър-председатели Р.Т. Ердоган и М. Отари. Тази среща завършва с подписване на над 50 двустранни документа, които включват разминиране на границата, модернизация на пътната инфранструктура, строителство на язовир на р. Аси, междубанково сътрудничество, сътрудничество в областта на морските превози, съвместни образователни програми и обмен на студенти, реставрация на историческите паметници на територията на Сирия.
Това демонстрира само едно – правителството на Р.Т. Ердоган разчисти терена на двустранните отношения в преговори и договореност именно с режима на Башар ал–Асад. Нещо повече – турският министър-председател заяви, че с този и други актове Турция се връща в руслото на своята външна политика, изградена на базата на многостранност и нулеви открити въпроси със съседните държави.
Турция е и основният стратегически посредник при реализирането на по-явни или по-дискретни контакти на сирийското ръководство със Съединените щати и Израел. То има конкретен резултат с възстановяване на необходимото равнище на американско-сирийските дипломатически отношения в края на 2010 г., което е част от проект за постепенното „оттегляне” на Сирия от стратегическия и съюз с Иран.
В навечерието на събитията в Дераа, на 6 февруари 2011 г. турският министър-председател Т.Р. Ердоган и сирийският му колега М. Отари поставят основния камък и на големия хидропроект на р. Аси на турско-сирийската граница. Регулярният контакт на турския президент А. Гюл и Башар ал-Асад, както и телефонните му разговори с Р.Т. Ердоган продължават и по време на първите сблъсъци със силите на сирийската опозиция.
През месеците юни – юли 2011 г. Р.Т. Ердоган прави своя нов преглед на сирийското направление в близкоизточната стратегия на Турция. В основата на новата стратегия е заложена тезата, че сирийското ръководство и кланът ал-Асад не може да запази позициите си, времето за политически реформи е пропуснато безвъзвратно, а насилието през последните месеци е направило невъзможен националния диалог. Опитът на Р.Т. Ердоган да наложи на сирийския президент коалиционно правителство със сирийското направление на Братя мюсюлмани беше отхвърлено. На фона на крайно усложнените турско-израелски отношения след май 2010 г. и при ясно демонстрираната руска подкрепа за режима на ал-Асад от страна на Русия, все по-реално, постижимо и възможно ставаше формирането на втора федерална кюрдска структура, което се възприема като явна заплаха за националната сигурност.
Между отхвърлянето на двете резолюции в СС на ООН от октомври 2011 и 5 февруари 2012 г. няколко знакови изявления направи турският външен министър Давутоглу. В тях се съдържаха призиви за слагане край на насилието, за организиране на посреднически мисии под егидата на Ген. секретар на ООН, за национален диалог. Едновременно с това на сирийско-турската граница вече са налице бежански лагери, които приемат ежедневно нови и нови човешки потоци. През януари и веднага след 5 февруари 2012 г. Турция предложи домакинство на международна конференция за Сирия и търсене на мирен изход от кризата в сътрудничество с Русия и Китай, както разбира се и с участието на всички сирийски опозиционни политически формирования и блокове. Продължава да бъде актуална турската позиция за неучастието на НАТО и съседните на Сирия държави в мироопазващи военни операции.
С максимална предпазливост могат да бъдат прогнозирани следните принципи на турската външнополитическа стратегия в близките месеци:
1. Близкоизточната политика на Турция обхваща цялата съвкупност от направления – както като двустранни отношения, така и отношения по ключови за националната сигурност въпроси – етнически, конфесионални, субрегионални, икономически, културно-исторически. Така отношенията със Сирия, Израел, Иран и Ирак съставляват елементи от едно цяло, към което се добавят позиции към малцинствени, териториални и конфесионални характеристики.
2. Баланс между интересите на стратегическите партньори, регионалната безопастност и демокрацията.
3. Максимални усилия и сътрудничество в ликвидиране на открити и нерешени проблеми със съседните държави на базата на проактивна и антикризисна външна политика.
Това означава, че турската външна политика ще запази активната си позиция по сирийската криза - дискретно контролирайки процеса на структуриране на сирийската опозиция, запазвайки стратегическото си партньорство с Русия и Иран, оставайки потенциален посредник и организатор на международни контакти. Приоритет в бъдещите външнополитически инициативи ще има съдбата на кюрдската автономия в Ирак, поведението на Кюрдската работническа партия и на сирийските кюрдски организации. За Турция това направление остава критично и потенциално свързано със сложните и проблемни турско-израелски отношения.
