/Поглед.инфо/ Разбира се, глаголът разкулачва в заглавието на текста, който ви предлагам днес, е в преносен смисъл. Още повече, че той се отнася за македонски издател, който губи безапелационно свирепия си националистичен бас, и бяс, с големия наш писател и публицист Валентин Караманчев. Лека да му е пръстта. (Подсетих се за скъпия ми приятел и спомена му, който ви предлагам днес, покрай поредните излияния на македонскиот премиер Мицкоски тези дни).

Спорът избухва в луксозен ресторант на кораб в река Сава. Арбитър му е домакинът, известният сръбски издател и антифашист Данило Груич, който е доста пробългарски настроен, както ще прочете по-долу. В разговора на масата става дума за гиганта на славянската идея Вук Караджич и за песните, които той е записал от един разложанлия, публикувани в Москва и финансирани от царското семейство.Като прави (в превод от сръбски истински), македонец той подскача до тавана и убедено твърди, че тези песни Вук е записал от македонци. И се хващат на бас, че който го загуби на другата вечер ще черпи цялата компания в най-шикарния тогава ресторант в Белград на площад “Терезия”.

А Караманчев пита Данило дали знае къде се намира архивът “Матица сръбска”, който е побрал в своите зали всичко писано за Сърбия. Сръбският му колега не само знае, че е в Нови Сад, но и че директорът му е съпартизанин от съпротивата.

И се натоварва посред нощ посръбналата здраво компания на три коли и тръгва за Нови Сад. Там се съхранява и архивът на Вук Караджич. Какво се случва, като пристигат и след това няма да разказвам, който желае, може да прочете по-долу колко конфузно за младия македонски издател свършва всичко.

Тук отново става дума за цензурата, която е хванала за гушата днес и българите. Но за разлика от предишни времена, сега тя не само унищожава и крие истини, неугодни на господарите й, но и създава откровени лъжи и изопачавания, които изместват истинските факти и документи. Неведнъж съм поставял в неловко положение мои събедници. Спомням си един разговор с младо момче в компанията на моя набор Борис Петров в Сандански, пред което имах неблагоразумието да кажа, че след 1944 г. Съветският съюз е спасил от гладна смърт българския народ, по време на затисналата ни чудовищна суша, материал с подобно заглавие вече бях публикувал. Макар че сушата върлува и в Украйна, житницата на Съветския съюз тогава, и самите руснаци гладуват. Моят събеседник подрипна: “Какво говориш, ние разказваме на хората, че Съветският съюз в онова време ни е ограбил, а ти ми казваш, че той ни бил спасил от гладна смърт! За пръв път чувам, че е имало суша.” Видях, че работата е безнадеждна и му казах само, че трябва да се чете повече.

Но да се върнем в Белград с Караманчев.

Валентин Караманчев. “Патила и страдалчества на книги и люде”, изд. “Синева”, 2016 г.

Валентин Караманчев

В „Матица Сръбска“

В годините на най-продължителната война през двадесети век, студената, безкръвната, държавните граници възпрепятстваха движението на хора и книги най-вече. Така е било от край време. Когато Хайнрих Хайне е пътувал от едно немско княжество в друго, на границата тършували куфарите му за забранени книги. Веднъж в планината Харц чакал да проверят куфара, записал в бележника си: „Търсете, търсете! Главата ми е книжен склад от ръкописи забранени“.

В наше време границите също бяха препятствие за хора икниги. На първо време почти нямахме контакти с издателите от Турция и Гърция. С Югославия ту имахме, ту нямахме.

Един от първите югославски издатели, използващ привилегията за пътуване, която имаха западните колеги, беше Данило Груич – директор на „Младо поколение“, най-голямото издателство за младежка литература в западната ни съседка. Пристигна на гости в издателство „Народна младеж“. Пътувахме из страната. Разговаряхме. Чаровен човек. Широка сръбска душа. Образован, сладкодумец,и­зискан словесно. Със слово, окрилено от сръбска волност, от псувните до метафорите. Допаднахме си.

Признах му, че по майка съм с дядо от Дойран и баба от Енидже Вардар. ­ Това беше още една крачка, скъсена между двама ни. Разбрах, че той е сръбски партизанин, русофил, известен преводач на руска художествена литература. Славянин по душа.

Освободен от предубеждения. По онова време националният химн на Югославия беше „Хей, славяни“.Аз скоро напуснах „Народна младеж“, но приятелството ни продължи и когато отидох в Комитета за печата. Поканих го и той дойде на нашия панаир на книгата. Посетих и аз техния

„Саим“ в Белград по негова покана. В края на гостуването ме предупреди, че ще ме води на вечеря с негова компания.

Качихме се на някакъв ресторант-кораб, закотвен в рекаСава. В широка каюта вече се бяха настанили други негови гости. Посочи ми място до един младеж.

– Вие двамата имате македонска жилка. Ще се разберете. Той е колега от издателство „Нова Македония“ в Скопие. Не го знам какъв издател е, поканил съм го като певец. Пял ми е на ухото „Край Вардаро…“

Нямаше как да откажа, а всъщност, крив-прав, отбягвах по принцип контактите с така наречените „македонци“, защото и аз избивах все на кавга. Просто робувах на мои си предубеждения, каквито нямах към сърби, словенци, хървати и босненци.

Бях ходил по пътя на книгата във всички Югославски републики с изключение на Македония. ­ Досега не съм бил там. Защото знам, че все ще се намери нещо да се сперкаме.

Разбрахме се кой какъв е в компанията, след първите чашиподхванаха песни. ­ От ихтибар към двамата единствени небелградчани запяха „Биляна платно белеше“. Като си нямах работа, изтърсих „Това е наша песен“. Оня до мене извика: „Е затова

никога няма да се разберем с вас. Къде е Охрид, къде е България!“ Аз му отвърнах: „Където винаги са били. А ти знаеш ли кой е записал и е издал тази песен, и то в Загреб? Братя Миладинови, бе, момче. ­ Как се казва сборникът им? – „Българскинародни песни от Македония“. Ако не си го виждал, ела утре на

нашия щанд, ще ти подаря фототипно издание“.

Той пак подрипна. Почнахме да спорим за песните, записани от Вук Караджич в неговия Додатък и първата българска песен в неговата „Песнарница“ от 1815 год.

Не рани рано за вода

Доз белолико!

Не клопай ведри ковани.

Не ги бил записал от българи от Разлог, а от македонци.

Стигнахме до скандал. ­ До голям бас кой е прав. Данило застана на моя страна и го сряза:

– Слушай бе, човече! Стига си говорил за тая ваша пуста Македония. Ти не знаеш ли, че сърбите и българите сме билиедно лайно! Ама минала каруца през него и го разделила на две и сме станали българи и сърби. Това що е останало по шината

на колелото сте вие македонците.

Оня направо побесня. Помолих домакина.

– Знаеш къде е Нови Сад и Матица Сръбска?

– Как да не знам? Директорът ми е съпартизанин...

В Матица Сръбска е събрано всичко казано на тоя свят заСърбия. То е най-старото научно, книжовно и културно дружество в Сърбия, основано още в 1826 г.

– Пръв приятел ми е – продължи Данило. – Какво ще търсим там?

– Архива на Вук Караджич.

– Ако не ви се пие повече, да ставаме. Качваме се на колите. Седемдесет километра са до Нови Сад. Но при условие, който загуби баса, утре вечер ще плати софра в Белград.

Качихме се в три коли. Пристигнахме преди директорът дае дошъл. Секретарката ни поднесе кафе в кабинета му. Директорът на Загребското детско издателство ме попита дискретно:

„Знаеш ли как е „секретарка“ на сърбо-хърватски?“ „Трябва да е като на български.“ „За да не се караме както с македонеца, ние

си имаме наша дума. „Тайнишца.“

Нахълта директорът, прегърнаха се с Данило. Представихме се останалите. Данило обясни на домакина за какво смедошли и посочи мене.

- Главното е, че сключихме бас, който спечели е свободен. Който загуби, утре вечер в най-шикарния ресторант на площад „Терезия“ ще плати сметката на цялата тази компания, в която ще бъдеш и ти.

Думата вече беше моя:

– Надявам се, че тука е архивът на Вук Караджич.

– Не само неговия. Всичко казано по света за Сърбия е събрано.

Заведе ни в зала с десетки огнеупорни каси край стените.

– Ето хранилището на Вук Караджич.

Поясних, че през 1815 година той е записал няколко български народни песни и десет години след това – допълнение към тях. Отпечатал ги е в Петербург с иждивението(Разходи, разноски - б. Хр. Г.) на руското императорско семейство.

Дежурният архивар намери много бързо тези текстове. Подаде лист „Бугарска песна“ – „Не рани рано на вода“. С ръкописното обяснение на Вук Караджич: „Тези песни съм ги записал у Беч (Виена) от правий бугарин из Разлога.“

– Друго не ме интересува.

Никой нямаше желание да коментира и издевателства надскопския колега. ­ Той не отрони дума повече.

Върнахме се в Белград. Още същата вечер побързах да се върна в София, защото знаех какъв геройски, помирителен запой ще организира за чужда сметка Данило Груич. Обади ми сепо телефона: „Десет души бяхме. Разкулачихме македонеца. Да

помни кога и с кого да се хваща на бас“.

Тук му е мястото да призная, че и аз някога се заинтересувах от Вук Караджич, заради невежеството си. През 1952 година станах студент в специалността „Българска филология“ на СУ „Климент Охридски“. Пристигнах месец след

началото на учебната година, защото трябваше да изпълня последната си задача като комсомолски работник в Горна Джумая.

Първата лекция, на която попаднах, беше по български фолклор при професор Петър Динеков. Забеляза, че съм нов и ме спря на излизане. „На всички колеги съм възложил домашна работа. Твоята ще бъде на тема „Вуковият правопис“. И­маш

един месец време.“ ­ И си тръгна. Останах безмълвен. Въобще не бях чувал за такъв правопис. Досрамя ме да попитам­ професора, а и колегите. А времето течеше. Реших се и уж фамилиарноподкачих преподавателя по съвременен български език И­ван

Дуриданов. „Къде мога да намеря нещо за вуковия правопис?“ „Ще отидеш в библиотеката на бившия Славянски факултет, един етаж по-долу. Там има съчиненията на Вук Караджич“.

Светна ми пред очите. ­ Оттогава тръгна моето любопитство към сръбския книжовник, какъвто ние нямаме. Замалко да пропадне първата ми изпитна сесия, заради този Вук Караджич. ­ След толкова години видях в „Матица Сръбска“ в Нови

Сад какъв гигант е Вук Караджич. ­ И защо сърбо-хърватския правопис е Вуков, вълчи. Та в наше време сърбите и хърватите се сдавиха и го разкъсаха на две.

Години след това семейно отидохме на гости в Белград на Йордан Градинайн, назначен в нашето посолство. Той е от село Белица, Разложко. Един ден оставихме жените да шетат по магазините, а ние да отскочим до Нови Сад. Той се представи с

дипломатическия си паспорт и там вече в една читалня ни донесоха архивната единица с разложките песни, записани от ВукКараджич, и издадени от него преди братя Миладинови – кога-

то големият е бил дете, а младият още не се е родил, и преди Георги Раковски, другият радетел на българската песен, историяи езикознание.

Доволен остана Йордан Градинайн, бог да го прости, неуморeн изследовател на всичко разложко. Благодарен съм затози случай на моя професор Динеков, който ми преподаваше български фолклор и българска литература от Възраждането.

Та се зарових в библиотеката на славянския факултет и попаднах на първите български песни, отпечатани от Вук Караджич.

Песма бугарска

Не рани рано на вода,

доз белолико!

Не клопай ведри ковани,

На тия бистри кладенци.

Кални се друми широки,

Дълги се ношти дълбоки,

Легнештем, либе, заспаштем,

У тия трите дворове.

У трите двора три бора,

На трите бора три гнезда,

У трите гнезда три славея:

Едно ми пее увечер,

Второ ми пее в полношти,

Трето ми пее у зора.

Што то ми пее у вечер,

Оно ми тихем говори:

– Легайте, легай два млади!

Што то ми пее в полношти,

Оно ми тихем говори:

– Прегрштайте се два млада!

Што то ми пее у зора,

Оно ми тихем говори:

– Стаяайте, стаяай два млада!

* Черно на бяло